Ромен Гари
Зарядът на душата (18)

XVII

Първо бяха Мадрид и музеят Прадо, после Бейрут и Залцбург, Венеция, Рим и отново Венеция. Преди всичко музика, Сполет и този независим свидетел, какъвто беше Флоренция. Виж, тогава, приятелю, какво си направил, този дъх, който те задвижва, не е само престъпен. Матийо се нуждаеше от неопровержими алибита.

От нощта, прекарана пред черната дъска, когато възможното занапред го бе връхлетяло със своята чудовищност, оттогава цялата му воля бе насочена към една цел: да забрави. Отказваше да отстъпи пред проклятието, което тегнеше над науката: изкушението на възможното. Това беше бунт, който подкопаваше всичко съкровено в него.

Ако не обичаше толкова да се люби, той би си изпратил куршум в главата. Но да се откажеш от живота е едно, а да се откажеш от сексуален живот — съвсем друго.

Питаше се дали Чавес, като него, не бе предугадил възможността. Тази, която не бе върху дъската. Която се намираше отвъд, много отвъд последното движение, от последната нота на неговата вдъхновена математическа симфония. Бе малко вероятно. Чавес не бе истински творец. Той бе използвач. Експлоататор, приложник. Хора като него превръщаха чистата наука в нещо, подвластно на принципа: „Което може да се реализира, трябва да се реализира“. Той не спираше да повтаря, че целта му е да създава идеи, които „не снасят яйца. Науката бе крава, която трябва да се дои“.

Не му се вярваше Чавес да е разбрал, нито пък да е предусетил. Това представляваше умствен скок, който далеч надминаваше прочетеното от него на дъската.

Те слязоха в „Даниели“ над лагуната. Измежду туристите веднага разпознаха няколко лица, неизменно същите. Тайните служби на всички ядрени сили по всяка вероятност се бяха поболели от тревога през последните три месеца, откакто Матийо бе напуснал Франция. Потенциално „излязъл извън строя“ — всеки психиатър би могъл да постави тази диагноза. Типичен пример за невротично състояние. Алкохол. Секс. Омраза. Натрапливи състояния.

Пиеше много. Всеки път, когато започваше да кънти в главата му последната нота — едно „най-добро в доброто“, което се прибавяше към това, което в момента бе постижимо и реализуемо — и докато под затворените му устни маршируваше белият кортеж от знаци и символи, Матийо се напиваше.

На Мей й се струваше, че той пие, защото не беше успял, и се чувстваше като затворена книга, един неудачник.

— Знаех много добре, че Бог не би разрешил това.

— Какво по-точно?

— О, знаеш прекрасно. Падението. Затова трябваше да откажеш.

Поклати глава с възхищение.

— Мей, тази твоя крайна сляпа вяра в Бога трябва да е фантастичен източник на енергия!

— Да. По този начин ние, другите, християните, преместваме планини.

— На планините не им е останало нищо друго, освен да нарастват, след като вие сте започнали да ги местите. Явно това е добре за тях. Прави ги по-високи и по-големи.

Никога преди не бе така красива. Усмихната и щастлива, тя се опияняваше от италианска светлина, която сякаш бе откраднала ореолите им от всичките светци на света. Тя беше единственото му скривалище, единствената му бърлога. В прегръдката й чувстваше да го обзема нещо като животинско спокойствие. Всеки миг от тази нежност, която вкусваше, беше като жалко поражение на милионите светлинни години, сразени напълно от няколко секунди, и поемата на Хафиз напускаше старите персийски камъни, върху които бе издълбана, и се смесваше с нейния дъх: „Когато те чувам да въздишаш така, скъпа моя, падат хиляди царства, които никога нищо не са направили… Ще има и занапред, разбира се, учени енциклопедии, в хиляди томове, защото трябва да се твърди, че има и друго нещо, освен ръцете ти на врата ми, докато устните ми бродят по бедрата ти, берейки слънца…“

— Марк…

— Да?

— Има ли моменти, когато те правя нещастен? Кажи ми.

— Защо ме питаш?

— Защото ако има моменти, когато те правя нещастен, значи, ти ме обичаш наистина.

— Кофти логика!

— Не съвсем. Всяко сношение може да направи един мъж щастлив. Ти си имал много жени. Колко от тях са те правили нещастен?

— Никоя, освен теб.

Тя се зарадва.

— Тогава ти ме обичаш истински.

Сините очи, откритият поглед, тази руса коса, която падаше от небето и се стичаше по раменете й, устните, някак натежали, където чувствеността и нежността играеха весело, цялото това високо тяло, едновременно щедро и детско в своята спонтанност и доверчиво отдаване… Животът, твърдяха те, животът, сякаш в тази дума имаше бог знае какъв въпрос без отговор, някакво тайнство, докато нищо не дава по-ясно и просто смисъла на живота от тази усмивка, това движение на ханша, тази женска светлина.

Истинска радост. Истинска радост. Няма го вече неизвестното, няма го преследването, имаш отговор на всичко.

На втори август те се возеха в своята „Албер“ из маслиновите горички и лозята около Перуджа. Мей се присмиваше на миналите си притеснения. Знаеше, че става въпрос само за добрата стара ядрена енергия. Що се отнася до името „Албер“, дадено на колата, то бе жест на приятелство към паметта на стария участник в Съпротивата, който не искаше да се подчини.

Мей шофираше. Преустроеният ситроен в момента се движеше много леко. Матийо си казваше, че това изглежда се дължи на четирийсетгодишния опит на Албер като шофьор на такси. Никога не бе имал неизправност по колата, нито някакви удряния: тази кола наистина бе върхът на успеха на Кръга „Еразъм“ до този момент. Загубата на гориво от компресорите бе незначителна. По всичко личеше, че храбрият Албер се беше подчинил. Беше се приспособил, бе поел своята отговорност, както се казва. Впрочем, най-накрая левицата бе спечелила на изборите и свършеното от него не отиваше вече за капиталистите.

Матийо се смееше. Разбира се, това, което разказваха за индивидуализма на французите, за техния т.нар. непреклонен дух, си беше чиста проба шега.

— Какво му е смешното, Марк?

— Колко е забавно, знаеш ли, всички метафори, създадени от хората в края на краищата се превръщат в реалности. Едип цар, Прометей, Сизиф… всичко, започнало като притча, мит, басня, метафора… рано или късно се материализира. Понякога се питам дали действителната цел на науката не е потвърждаване на метафорите…

На четвърти август те за последен път посетиха околностите на Перуджа, старите маслинови дървета, старите камъни и вечния италиански параклис, сякаш случайно захвърлен сред цветята.

На следващия ден се завърнаха във Венеция, където наеха една от онези гондоли с кабина, наречени amore, „любовни“, покрити с черно-златен гюрук за влюбените, които искаха да го направят както е било през XVIII век. След обяда в Торчело Матийо реши да слезе в лодката, когато Мей докосна леко ръката му.

Стар бе седнал под гюрука, облечен с ужасния си военен шлифер в спаначено зелен цвят, и в момента ядеше фъстъци. Лицето му бе придобило цялата приветливост на стиснат юмрук. Очите му бяха толкова бледосини и блестяха като че ли в знак на съперничество с шедьоврите на известното стъкло от Мурано.

Първата реакция на Матийо бе порив на симпатия. Ценеше хората, които го мразеха така искрено. Винаги е приятно да имаш нещо общо с другите.

Мей се облегна на ръката му. Гондолата се полюшваше леко. Един vaporetto^[1] премина с надписа си: „Спасете Венеция от потъване!“ Виж ти, помисли си Матийо. Защо само Венеция?

Стар чупеше обвивката на един фъстък.

— Мога ли да взема един? — попита Матийо.

Стар му подаде чантата си.

— Вижте какво, професоре. Днес Франция, Америка, Русия и Китай имат, кажи-речи двайсет агенти, които са се посветили изцяло на това да ви следят. Така че малката ви обиколка из Италия струва на един американски данъкоплатец около петдесет хиляди долара. Същевременно вие сте и потенциален риск. Няма никакво средство, чрез което да разберем какво ще направите сега и за кого. До момента вие държахте всички големи сили в течение на работата си. Отлично. Наричам го инстинкт за съхранение. А сега изведнъж спирате да ни предавате резултата от вашите изследвания и кроите нещо. Не знаем за какво става въпрос, но цялото ви напрегнато поведение го издава: познаваме се не от днес. Предполагаме, че сте близо до нещо много значимо. Рано или късно най-добрите ни физици ще успеят да ви настигнат, но в момента страната, за която ще решите да работите, ще постигне огромен напредък спрямо останалите. Това ще наклони веднага везните на силата — „равновесие на страха“, както се казва — в полза на Запада или Изтока съобразно вашето благоволение… Никой от нас не може да скръсти ръце и да чака… Вие сте успели да изолирате дъха, професоре. Убедени сме в това.

— Къде отиваме, per piacere^[2]? — чу се гласа на гондолиера.

Стар схруска нов фъстък. Матийо почувства ръката на Мей да изстива в неговата. Погледна я: имаше вид на удавник. Какъв мръсник, помисли си той, толкова добре бе успял да успокои „метафизичните й страхове“, а сега…

— Мей — промърмори той.

— Добре съм — каза тя. — Нямам нужда от морална подкрепа. Нашият приятел тук изглежда има още какво да ти каже…

— И още как! — отвърна Стар.

Той се изправи от мястото си, покрито с тъмночервен велур.

Не знам дали продължавате да информирате руснаците или китайците, но аз съм тук, за да ви говоря открито. Ако сега не изберете своя лагер, господин професор — а вие имате интерес да направите добрия избор — без съмнение ще бъдете ликвидиран. Нито Франция, нито Русия, нито Китай, нито ние, другите, американците, не можем да приемем рисковете, които ни крои непредвидимият ви характер. За да сме пределно откровени, ние всички бихме искали да ви видим по-скоро мъртъв, отколкото да зависим от невротичните ви вдъхновения! Можете да заложите вашия… дъх, приятелю, че непознатият фактор, какъвто представлява вашият мозък, ще бъде елиминиран, така че да се съхрани световното равновесие, колкото и несигурно да е то. Освен това има голям риск да бъдете отвлечен. Западът и Изтокът ви наблюдават и се наблюдават взаимно като хищни птици, но това е игра, която не може да продължава вечно. Не знам кой от нас ще ви унищожи — все още не съм получавал подобна инструкция — но имам на разположение самолет, който чака, и ако имате и грам здрав разум, ще приемете официалната покана, която нося, да продължите работата си в някое тихо и приятно място, например в Калифорния, на слънце…

— Накъде, per piacere? — повтори гондолиерът.

— Връщаме се в „Даниели“ — отвърна Матийо. — Впрочем, за ваша лична информация, подполковник, направих нещо повече от разпада на елемента. Направих крачка отвъд.

Стар стисна зъби.

— И какво точно постигнахте този път?

— Вие сте войник, подполковник. Нещо като Пентагон, нещо повече. Ще можете да се досетите. Боде очите. Сбогом, подполковник. Знаете ли, всеки път, когато ви видя, ми се иска да ви попитам едно нещо: тази мутра, която имате, плод на естетическа хирургия ли е, или преди е било още по-зле?

Разделиха се със Стар около моста „Риалто“, оставяйки го както преди, прав да хрупа фъстъците си на фона на вековно артистично богатство.