Ромен Гари
Зарядът на душата (13)

XII

Матийо паркира Албер-ситроена си зад Колеж дьо Франс и слезе в лабораторията. Освен проблема с разсейването и преработката на дъха, чието решение продължаваше да им се изплъзва, основната им грижа бе непропускливостта на колекторите. Имаше загуби на енергия, изтичане на сила, капене; при пипане на акумулатора ти се струваше, че е обсипан от роса, сякаш отделяше сълзи, казваше Валенти, който не бе от тия, които „плюят“ срещу поезията. Както бе в случая с плутония, безспорно тези недостатъци щяха да изчезнат с новото поколение каптиращи устройства и с усъвършенстването на системата за контрол.

В очакване това да се случи, вълните на културно замърсяване, така да се каже, се ширеха на воля. Валенти се оплакваше, че чува Бах всеки път, когато пренася единица енергия от колектор в батерия, така че една сутрин, влизайки в лабораторията, самият Матийо се изправи лице в лице с Мадоната на Белини от Венецианската академия, която няколко секунди свободно се носеше във въздуха около едно каптиращо устройство, което впрочем съдържаше само добива от една чистачка. Това културно замърсяване като че ли нямаше никаква природна връзка със социалната определеност на донора.

Основният въпрос обаче бе този с разпада. Елементът оставаше неразложим до други елементи. Имаше ужасяващо пилеене на енергия. Количеството използван дъх в батерията на една пералня бе достатъчно, за да движи до износване частите на електрическа централа. Докато не се достигнеше до положение да се контролира изцяло разпадането, управлението на дъха щеше да продължава да поставя същите проблеми и пред науката, и пред идеологията.

Едно допълнително усложнение идваше от необходимостта да се запази тайната, за да се избегнат хистерични реакции от страна на някои медии. Имаше и неуспешни опити и по-точно един инцидент, за съжаление, с „мъртвец, който се бе събудил, и запял“, така че, един вестник, обобщавайки случая, бе окачествил събитието като напълно в реда на нещата. Ставаше въпрос за италиански зъболекар, някой си Боно, приятел на Валенти, който станал жертва на инфаркт. Валенти и Чавес отишли да го посетят в болницата с цветя и по някаква случайност Чавес носел със себе си едно каптиращо устройство. В момента, в който зъболекарят предавал богу дух, Чавес бил в чакалнята с устройството в скута си, скрито зад букета цветя. Поради дефект в някаква част станала повреда в системата за задвижване, едно явление, изразяващо се във връщане или обратен удар: енергията прави това, което на езика на ядрената физика се нарича „отклонение“. Изплъзвайки се за момент от всякакъв контрол, дъхът внезапно се завърта и се връща към първоизточника си с такава огромна въздействаща сила, че в почти всички подобни случаи има не само реанимация, но и също така силна културна вълна. Зъболекарят се надигнал на задника си, отворил очи, сложил ръка на сърцето си и после с ококорени очи, с щръкнали от заряда мустаци и коса изпял с баритонов, впрочем приятен, глас „О, соле мио“, след което издъхнал отново, и всичко си отишло на мястото.

В лабораторията задуха пораженчески вятър. Чавес дори заговори за излизането си от научното изследване: убеден маоист, той твърдеше, че решението на проблема изисква идеологическа подготовка, подобна на тази в Китай. Валенти пък се беше оставил в ръцете на лирично отчаяние и прекарваше дните си, както повечето учени, в подписване на манифести с протестно съдържание срещу практическите приложения на собствените си открития. Той имаше буйна коса, лакома уста и прекрасни кафяви нежни очи. Бе неспособен да се занимава със себе си и значителен брой женски екземпляри напразно правеха опити да сграбчат този случай, за да осмислят живота си. Повече от всеки друг беше потърпевш от културните вълни и виждаше върху черната дъска произведения на Леонардо и Микеланджело в компанията на григориански хорове. Матийо успокои Валенти, казвайки му, че е разговарял с чистачите на водосточни тръби от централната част на Париж и че те единодушно са потвърдили, че след известно време се свиква с вонята и човек вече нищо не усеща.

В лабораторията можеха да се открият всякакви джаджи. Валенти в момента преустройваше батерията, която задвижваше една water-pick — струя вода, която почистваше венците, и тази вещ в момента се появяваше на пазара. Чавес работеше върху „електрическа люпилня“ в духа на казаното в каталога на един универмаг: „Включвате, поставяте прясно яйце вътре, и излиза пиленце“.

— По дяволите — каза Матийо — като си помисля само, че милиони души страдат от глад…

Чавес, разбира се, схвана нещата обратно:

— Вярно. Само с добива на дъх от детската смъртност в Индия би могло там да се създаде една модерна страна.

Електрическа постелка — нов начин да прекарате една приятна нощ. Продукт, издаващ ритмични звуци, които предразполагат към сън. Вибратор: дискретно изпращане. Има мечтаната форма, която вашият партньор ще оцени.

Матийо захвърли каталога и измърмори няколко ругатни.

— Как пък не — каза Валенти. — Струва си да се направят опити с плъхове и кучета. Поне не става дума за разрязване на живо животно. При това винаги можеш да свалиш батерията и след време да я употребиш за нещо по-добро.

Лек, но упорит шум идваше откъм единия ъгъл на стаята. Малката белееща се топка с размер на орех подскачаше съвестно на своето място. Ето че вече три години дъхът неуморно и напразно се опитваше да се освободи. Помисли си за Мей. Тя отново бе изпаднала в религиозна криза.

Боже Господи, помисли си той, колко ли хиляди години ще са необходими на човечеството, за да се освободи от своя фолклор?

— Струва ми се твърде необичайно да мислиш, че това малко нещо ще продължава да подскача до края на света… — забеляза Валенти със задоволство.

И двамата гледаха топката с нежност. Тя се бе превърнала в нещо като талисман на лабораторията. Това бе първият им успех. Валенти искаше да я подари на Музея на човека.

— Един ден — каза той — учениците ще идват да я разглеждат като предмет от първия период на човешкия вид, като изключим неговото праисторическо минало. А! Виж, що се отнася до…

Той му подаде един вестник. „Нова електрическа крушка в САЩ… Електрическата лампа, практически неизползваема, дава своя принос чрез добавянето върху стъклото на слой, състоящ се от два пласта титаниев оксид, разделени от слой сребро…“.

— Тези негодници започват комерсиализация дори преди да са разбрали накъде вървят — каза Матийо. — Сто и трийсет лумена на ват, казват те. Даваш ли си сметка? Има поне сто милиона вата при едно освобождаване на дъха. Това е традиционното постижение. Невъзможно е да са напреднали толкова. Спомни си катастрофата от Мърчантаун.

— Все пак е добре обвита — каза Валенти. — Чуй това: „Прозрачен за видимите радиации, този слой насочва към жичката инфрачервените вълни, които пренасят по-голямата част от топлината…“.

— Нищо ново тук — каза Матийо. — Усъвършенстван Едисон, нищо друго. Единственият начин на този етап да се достигне до разпад…

— До разграждането, искаш да кажеш — уточни Валенти.

— То е същото. Единственият начин да се достигне до разпад е да се използва водородна бомба, но не е сигурно, дори ако това е възможно от гледна точка на гласуването на доверие и получаването на необходимите разрешения, че впоследствие ще може да се контролира изтичането. Тук се съдържа едно противоречие, защото е необходима затворена система.

— Ако американците бяха успели да изолират дъха, щеше да се разчуе. Липсва една идея.

Инстинктивно погледнаха към Матийо.

— Не знам — отвърна той с глух глас. — Може би има неразложимост.

Чавес повдигна рамене.

— Тогава на работа, няма нищо неразложимо.

— А докъде са стигнали вторичните ефекти?

Валенти направи гримаса.

— Все същото. Като привикнеш, като че ли малко намаляват, но ми се струва, че изработването на имунитет ще е бавно. Отново слушах Моцарт цяла сутрин.

Чавес се засмя.

— Виж какво, няма да имат нужда от нежна музика в заводите, по-скоро ще я имат служебно и безплатно.

На Матийо му се гадеше. Не бе по-различно от онова, което изпитваше всяка сутрин, когато четеше вестниците, напротив, бе по-отвратително, с пристъпи на недоволство и яд, които водеха до нещо като смесица от паника и гняв. Трябваше да си поставят въпроса, дали отпадъците нямаха необратим токсичен ефект върху нервната система и психиката.

— Не знам — промълви той.

Валенти обгърна с ръце раменете на младия човек.

— Сигурен съм, че само ти ще намериш решението, Марк, силно се опасявам, че наследството на Айнщайн ще падне върху плещите ти, добри ми приятелю… Що се отнася до мен…

Валенти въздъхна.

— … аз съм на петдесет и три, мисля, че съм вече по нанадолнището. Казват, че физиците и математиците след трийсетата си година вече са се изчерпали. Творческата енергия, приятелю, изглежда върви заедно с апогея на сексуалната сила.

— Ако съдя по това, което казват по този повод, ти никога не си работил така добре, както сега — каза Матийо.

Валенти бе очарован от казаното.

Бе приключил с батерията на електрическата четка — енергията вътре в батерията бе на зъболекаря Боно. Той започна да почиства зъбите си със струйката вода от уреда.

— Как ли се справят китайците? — попита Матийо.

— Фан-тас-тично — отвърна Валенти. — Фан-тас-тично. Имат вид на изпреварили целия свят. Говорих с научното им аташе тук, в посолството. Обменихме си информация. Техните експериментални централи от Фу-цзян са фан-тас-тичен успех!