Ромен Гари
Зарядът на душата (10)

IX

Древната тронна зала на императорския дворец в Пекин се бе превърнала в гола, враждебна стая, без остатък от миналото, като изключим една червено-жълта лента, опасваща стената. Ленин бе застанал пред тълпата работници, според известната снимка от 1917 година.

Пей стоеше с наведени очи. Бе невъзможно да гледаш чертите на стария човек, седнал в големия, тапициран в сиво кадифе фотьойл близо до прозореца, без да се почувстваш веднага недискретен и малко груб. Специфичната заобленост на лицето на Мао, почти с идеална форма, бе изчезнала и приликата бе незабележима, сякаш чертите се бяха разбъркали и заличили до такава степен, че напомняха само приблизително на действителните. Известната и задължителна военна куртка само подчертаваше грохналостта на плътта.

— Новият скок на науката проправя непозната досега и вдъхновяваща перспектива пред стар човек като мен, чиято полза за собствения му народ клони към залез…

Фразата бе станала колеблива и понякога граничеше с фъфлене: по време на визитите на държавните глави от чужбина трябваше вече да се прибягва до услугите на „преводачи“, които всъщност бяха специалисти по четене по устните.

— Винаги с тъга съм предусещал момента, в който вече няма да мога да съм полезен за народа си. Сега, благодарение на новото откритие, бих могъл да допринеса за вечни времена за прогреса на китайските народни маси… Остава още много, особено в сферата на образованието… Мисля, че би ми харесало да се превърна в светлина…

Той се усмихна.

— Представи си малко селско училище. Нощта се спуска. Школският учител запалва лампата. Децата вдигат поглед към този източник на светлина и учителят казва: „Тази светлина идва от нашия вожд и основател Мао, починал преди 50 години. Енергията му не е изгубена и никога няма да бъде изгубена, защото според волята му тя се превърна в светлина. Той избра това училище, защото се е родил в това село, и преди нашият урок да започне, ви приканвам да се поклоните с благодарност пред тази светлина, която никога не ще угасне, така че всяко ново поколение да може да дойде тук, да седне на тези чинове и да учи под неговото сияние…“

Той замълча и отправи към Пей замислен поглед.

— По време на събранието само ти посмя да изложиш своите притеснения, Пей, само ти… Бих искал да споделиш с мен твоите съмнения и предчувствия, преди да ги изложиш пред другите.

Генерал Пей Сиу за пореден път бе изненадан от притесненото си преглъщане. Нервността и усилията, които полагаше, за да я скрие, преминаваха в чувство за вина: струваше му се, че този опит за прикриване бе липса на лоялност.

— Според скромното ми мнение ние се движим много бързо в тази работа — каза той. — Безрезервно подкрепям необходимостта от изследване и използване на всички енергийни ресурси — тези начинания са възможни благодарение на движещата сила на идеологията и науката. Но всъщност ми се струва, че подценяваме съхраняването на някои праисторически навици и начини на мислене, с които все още не сме приключили. Докладите, които дойдоха от провинцията, сочат много случаи на семейства, извършващи истински поклонения, с цел да се запознаят с новите акумулатори на енергия. Многократно нашите отговорници трябваше да връщат обратно оставените дарове от ориз и цветя. Тук има нещо, което много неприятно напомня на стария култ към предците… Ние все още не сме успели в идеологическата подготовка. Разбира се, това засяга най-вече старите хора, но става дума за хилядолетна отрова, и ние все още не сме я неутрализирали напълно. Не е редно новите централи да стават места за поклонение. Подсказах идеята за едно задълбочено проучване на причините за отсъствието на културна подготовка. Нашите научни работници първи признаха, че за момента не са в състояние да контролират изцяло този могъщ източник. Те регистрираха състояния на тревожност, на депресия, на халюцинации и дори на колективна хистерия. Поради това изказах известни резерви относно нетърпението на ръководството на армията и кадрите на Партията, които, струва ми се, бяха прекалено заети с мисълта за незабавен добив. Подсказах им мораториум от шест месеца. Явно се бях заблудил. Може би на мен самия ми липсва идеологическата закалка.

Генерал Пей бе син на селянин. Католическите мисионери, които го бяха отгледали, предричаха бляскаво бъдеще на това изключително надарено дете. Техните прогнози се бяха оказали точни — в момента генерал Пей Сиу бе най-младият генерал на народната република. Понякога си мислеше, че благоразположението и подкрепата, които му оказваше Мао Дзедун бяха не толкова заради качествата му, колкото поради възрастта и скромния му селски произход. Всички ръководители на Партията днес бяха старци, така че каквито и да бяха заслугите им, в очите на Мао те представляваха мост към миналото — напомняха му Китай от времето на мекушавостта, изтощението и корупцията. Пей бе само на трийсет и две: беше бъдещето…

— Струва ми се, също така, че да се търсят предимно икономически основания с цел постигане добив и производителност в областта на използването на енергията, противоречи на учението ви — каза Пей.

За миг усмивка озари безформеното лице на стария човек. Докато в течение на петдесет години бе воювал срещу целия свят, бе разгърнал запасите си от кураж, енергия и хитрост и бе изпълнил делото, което занапред нищо не би могло да помрачи, ето че, за пореден път, той бе принуден да се бие, за да осигури политическото си бъдеще.

Деветият конгрес на Партията единодушно бе провъзгласил маршал Лин Пяо за „наследник и последовател, посочен от Мао Дзедун“. Самият Мао не бе попитан за това.

Усмивката на стария човек стана по-отчетлива. Добре е да се почувстваш в опасност, за пореден път. Това те подмладява.

Изгледа смълчаните дървета под прозореца. Някога имаше лястовички и врабчета, но те бяха системно унищожавани из цял Китай, защото бяха вредни и снижаваха добивите от реколтата.

— Как е. Дан? — попита нежно той.

Пей вдигна очи и срещна един поглед, благ като всяка мъдрост. Почувства се разбран и разкрит по начин, който правеше излишни всякакви увъртания — истинските основания за поведението му на последното събрание на Съвета имаха личен характер. Искаше да спечели време, да забави с няколко месеца новия скок напред, провъзгласен единодушно от висшите етажи на Партията и военното командване. Бе подсказал да се отложи с шест месеца въвеждането в експлоатация на енергетичния блок във Фу-цзян, воден от съображения за вина — безспорно той се бе изплъзнал от пагубните въздействия на обучението, което мисионерите му бяха втълпявали в детството.

— Лекарите не могат да направят кой знае какво… въпрос на седмици… Тя ви е благодарна за прекрасните цветя…

Познаваше Лан от първите им детски игри. Сега тя умираше от туберкулоза в Народната болница във Фу-цзян: твърде закъсняла диагноза и спомен от времето, когато бедността и недостатъчната храна бяха в основата на голямата, единствената демократична вяра в Китай.

Бедността вече бе изчезнала. Народните маси бяха захранили със своя дъх експеримент с размах, какъвто светът все още не познаваше. Дъхът на китайския народ бе извършил истинско чудо: бе преместил планини, бе отклонил пълноводни реки от естественото им течение, бе осигурил на всеки материално благополучие, бе победил безпросветността, бе прекъснал хилядолетната мизерия. За Пей, обаче, размахът на извършеното, осъществен всеотдайно и със саможертва във всеки миг, свидетелстваше за едно сигурно нещо — дъхът на китайския народ бе свещен дъх. Не ставаше дума за някакво остаряло религиозно понятие, а за едно почитано понятие, и това уважение налагаше граници на понятия като добив, ефикасност, използване и неограничена употреба на народния дъх.

— Готов съм да си направя самокритика — каза той. — Давам си сметка сега, че зад моето възражение срещу пускането на централите във Фу-цзян имаше лично, субективно и емоционално основание… Гласът ми бе единственият опозиционен глас, което потвърждава, че изцяло съм се заблуждавал.

Лицето на Мао до такава степен бе белязано от възрастта и изтощението, че сякаш бе лишено от мимика: това обаче бе само мускулна умора. Старостта не бе сложила отпечатък върху погледа и усмивката бе така честа върху устните, че беше невъзможно да се разбере дали това все още е усмивка или ерозия.

— Душата…

Направи уморен жест с ръка.

— Душата съществува, разбира се, Пей, но тя не е това, което направи от нея реакционната пропаганда. И ти като мен син си на селянин и знаеш от какво бе направена през вековете китайската душа: от глад, студ, страх, безпросветност, болести и надежда. От надежда… А днес става въпрос само за последното: за надежда. Благодарение на постигнатото от китайския народ чрез силата на неговия дъх вече не става въпрос само за надежда…

Последва ново мълчание и изопването на чертите се засили под тежестта на тъгата…

— Който говори за надежда, говори за бъдещето, а аз няма да съм вече тук… Значи, трябва да реша днес, сега… Но на мен не ми казват истината, ето защо искам да заминеш за Фу-цзян, да видиш какво става там и да ми кажеш мнението си. Но бързо… Много е комично: колкото си по-стар, толкова повече си осъден да бързаш… Армията има много важен план, както ти е известно… А има немалко неизвестни и може би ужасен риск. Изглежда от Фу-цзян ми изпращат само оптимистични и въодушевени доклади, но залогът е много по-голям, за да е необходим оптимизъм по заповед… Не съм получил нито един негативен доклад, и това ме прави крайно подозрителен. Източниците на неограничена сила са почти винаги източници на катастрофа… винаги трябва да се познават границите на възможното. Не за да спираш, а за да опиташ невъзможното в най-добрите условия. Винаги съм правил това и съм постигал нелоши резултати. Искам истината.

— Ще тръгна незабавно.

— Когато опознаеш миналото на нашия народ, разбираш, че няма граници пред това, което той може да понесе. Но да разчиташ на тази неограничена способност да издържа на страданията, означава да залагаш на миналото…

Този път усмивката не бе само следа: лицето се оживи от иронията…

— Това не е мисъл на Мао: това е мисъл на Чжоу Ен-Лай. Армията има план, който е още по-грандиозен, както знаеш. Всичко обаче зависи от опитите във Фу-цзян. Те са създали там едно общество модел, където нивото на идеологическа подготовка е невероятно. Искам да отидеш там и да видиш какво става, за да ми кажеш мнението си. Не вярвам на докладите, които получаваме. Те издават заповядан оптимизъм, а аз искам истината.

— Ще ви я кажа.

— Можеш, при това, да видиш Лан. Кажи й, че мислите на стария човек са с нея.

— Тя ще бъде много щастлива, отвърна Пей.