Джулиана Багът
Сраснати (26)

Партридж
Предател

Вече няколко часа Партридж и Хейстингс вървят в мълчание. Хейстингс навярно е програмиран да бъде пестелив на думи, да ги използва разумно, внимателно и ясно. Но какво е извинението на Партридж? Просто не му се говори. Представя си лицето на Лайда, изражението й, когато го бе целунала по бузата. Вече я няма. Вече е далече от него. Беше се сбогувала.

Партридж вижда белия Купол, който се издига на север, неясен образ сред сивите снежинки. Чувства се по-самотен от всякога, страхът го пробожда като с нож.

— Е, Хейстингс — започва Партридж, опитвайки се да се откъсне от мислите си — как са родителите ти? — Подозира, че Хейстингс няма да му отговори.

Но Хейстингс го измерва с остър поглед — сякаш тъкмо си е спомнил, че има родители. Оглежда спокойно хоризонта, все едно не бе чул въпроса.

— Майка ти винаги изпращаше от онези кексчета в кръглите ламаринени кутии, помниш ли? А когато я нямаше наблизо, баща ти разказваше вицове. — Двамата бяха високи и слаби, синът им приличаше на тях. Вицовете на баща му бяха вулгарни, сякаш искаше да се впише сред момчетата — нещо, което желаеше и самият Хейстингс. Ето че най-сетне е успял, в известен смисъл. Дали е щастлив? Специалните сили изпитват ли чувства — радост например? Родителите му знаят ли, че са изгубили сина си, макар да е още жив?

Партридж иска да разрови паметта на Хейстингс, да пробуди стари, закърнели чувства. Коя част от същността на приятеля му е още тук и коя е безвъзвратно заличена?

— Уийд успя ли да говори с момичето? Онова, на което изпращаше съобщения с лазерната химикалка. Помниш ли? Ти го наричаше тъпак, задето искаше да общува с някакво си глупаво момиче.

— Арвин Уийд е ценен.

Добро начало.

— Ценен ли?

Хейстингс кима.

— Успя ли да се сприятелиш с момичето от танците? Онова, с което си говореше?

Хейстингс се заковава на място. Започва да бърника из механизмите на снаряжението си, като че ли проверява дали работят.

— Значи, Лайда остава тук. Предполагам, че вече си го разбрал. Но още нищо не е приключило между нас.

Хейстингс спира и поглежда Партридж с нещо като съчувствие. Е, все пак някаква емоция.

— Какво според теб ще прави баща ми с мен? Мислил ли си за това?

Хейстингс не отговаря.

Партридж го перва по ръката — малко по-силно, отколкото е искал.

— По дяволите, Хейстингс. Говори с мен. Какво, по дяволите, иска той от мен?

Хейстингс вдига поглед към Купола. Очите му са насълзени. Тръсва глава.

— Какво? По-лошо ли е отпреди?

— Ария Флин — изрича Хейстингс. — Възраст: седемнайсет. Приблизителен ръст: сто и шейсет сантиметра. Приблизително тегло: петдесет и един килограма и осемстотин грама. Цвят на очите: светлокафяв. Медицинско досие: чисто.

— Ария Флин. Така се казваше момичето от танците! Момичетата Флин — тя има и сестра. Сузет.

Хейстингс ускорява крачка.

Партридж се затичва, за да го настигне.

— Щом помниш Ария Флин, значи помниш и времето преди да замина. Нали?

— Тогава светът ни бе съвсем малък — отвръща Хейстингс. — Оказа се, че е много по-голям.

— Да, но е опожарен.

Хейстингс не отговаря.

— Подслушват те, нали? Очите, ушите, бомбата в главата ти?

Хейстингс продължава да върви.

Партридж го сграбчва за ръката — за бицепса, където няма оръжия, а само мускули, нервни окончания и истинска човешка плът. Хейстингс се обръща и го поглежда. — Защо дойде да ме вземеш? — пита Партридж, давайки си сметка, че той не може да му отговори, че вероятно всяка дума се записва, но въпреки това не може да се сдържи. — На моя страна ли си? Мога ли да ти вярвам?

Хейстингс мълчи. Сивкавите снежинки се носят около него. Спомни си снежната сфера на Лайда — разклащаше я с чувството, че е затворена в нея.

— Нещата не се развиха, както очаквах. Всичко се обърка, Хейстингс. Баща ми уби майка ми и брат ми. Седж беше от Специалните сили, също като теб, и имаше бомба в главата. Помниш ли, вечерта преди танците говорихме за тези бомби? Аз твърдях, че не са истински, но ти беше убеден в обратното. Оказа се прав. А сега Седж и майка ми ги няма. Мъртви са. Сега той може да убие и нас.

— Имам заповед да те върна в Купола. — Изведнъж настръхва и започва да души. Нещо се носи из въздуха. — Идват.

— Кои?

— Ще те придружат до Купола. Аз бях дотук.

Партридж поглежда към Купола и вижда малка врата, от която се появяват няколко фигури.

— Имало е врата? През цялото време? Нима е било толкова просто?

— Ще вържат ръцете ти като на затворниците.

— Значи, съм затворник?

— Вече всички сме затворници — отвръща безизразно Хейстингс.

— Слушай, трябва да се върнеш при Ел Капитан. Намери го.

— Аз съм войник. Трябва да съм лоялен. А ти си предател. — Хейстингс изпъва гръб и насочва оръжието си към Партридж. Ясно е, че той го е заловил — но дали по чужда заповед, или просто за да се докаже? Партридж не е сигурен.

Войниците се приближават към тях с невероятна бързина.

— Какво трябва да правя?

— Вдигни си ръцете. И мълчи.

Войниците изглеждат ужасяващо — с огромните мускули, безформени кости и ръбести черепи. Оръжията им са така дълбоко вкоренени в телата, че сигурно са сраснали с костта. С рязко движение един войник подкосява краката на Партридж и той пада.

— Хейстингс, знам, че не си се променил. Знам го. Намери Ел Капитан. Трябва да ми обещаеш!

Хейстингс не отговаря.

Друг войник извива ръцете на Партридж зад гърба му и ги закопчава с пластмасови белезници.

— Хейстингс, още ли си там? — Партридж крещи, въпреки че устата му е пълна с пръст. — Ще застанеш ли зад това, в което вярваш?

Хейстингс се пресяга и го изправя грубо на крака. Той е много по-висок от Партридж и когато се навежда лице в лице с пленника си, процежда със сподавен, гневен глас, в който се долавят стоманени нотки, сякаш гласовият му апарат се задвижва от жици:

— Мога да те попитам същото.