Джулиана Багът
Сраснати (2)

Преша
Нощни пеперуди

Преддверието в щабквартирата на ОСР е осеяно с няколко мъждиви, ръчно изработени, маслени лампи, провесени от голите греди на високия таван. Оцелелите лежат на одеяла и черги, свили се плътно един до друг, за да се топлят. Телата им излъчват влажна топлина, въпреки че високите прозорци, чиито рамки са обточени с ефирни останки от пердета, не са заковани с дъски. Вятърът навява облаци сняг през тях, подобно на стотици нощни пеперуди, примамени от неустоимата светлина на лампите, в които да се блъскат.

Навън е тъмно, макар утрото да наближава, и някои от най-ранобудните вече се размърдват. Преша не е лягала през цялата нощ. Понякога така се улисва в работа, че губи представа за времето. Държи механична ръка, която току-що е изработила от всевъзможните вехтории, които Ел Капитан й носи — сребристи клещи, метално коляно с топка, овехтял електрически шнур за пристягане и кожени ремъци, взети по мярка, така че да обхващат плътно бицепса на момчето с ампутираната ръка. Той е на девет години и петте пръста на ръката му, сраснали като плавник на животно, са напълно безполезни. Тя прошепва дрезгаво името на момчето:

— Перло! Тук ли си?

Промъква се сред оцелелите, които се размърдват с мърморене. До слуха й достига внезапно съскане.

— Шшт! — обажда се една жена. Преша забелязва, че нещо се движи под палтото на жената. До врата й се показва коприненочерна котешка главичка. Проплаква бебе. Някой изругава. Някой запява приспивна песен:

„Момичета призрачни, сенки прозрачни,

момичета призрачни.

Кой ще ги избави от света ужасен?

От света жесток?

Реката е широка, течението се извива и зове,

извива се, зове…“

Бебето притихва. Музиката върши своето, утешава хората. — Може да сме клетници презрени, но песента и досега се лее от душите ни.

Как й се иска хората от Купола да проумеят това.

Може да сме озлобени, но в нас е стаена смайваща нежност, доброта и красота. Ние сме човеци и въпреки недъзите имаме добри сърца.

— Перло? — извисява отново глас, притиснала протезата към гърдите си. Понякога сред множества като това има навик да търси с поглед баща си — въпреки че дори не помни лицето му. Преди да умре, майка й й показа пулсиращите татуировки на гърдите си — една от които бе принадлежала на баща й, доказателство, че е оцелял след Детонациите. Разбира се, той не е тук. Вероятно дори не е на този континент — или на това, което е останало от него. Ала тя не може да се сдържи да не изучава лицата на оцелелите, търсейки някого, който поне малко да прилича на нея — с очи като бадеми и лъскава черна коса. Не може да спре да търси, колкото и налудничава да е идеята, че един ден би могла да го открие.

Прекосявайки преддверието, тя стига до облепена с афиши стена. Ала вместо черния нокът, всявал някога ужас сред оцелелите, пред очите й изниква плакат на Ел Капитан — стиснал строго устни. Оглежда афишите, от които той отвръща на погледа й, а брат му Хелмут е като гърбица на тила му. Отгоре са изписани думите: „ТИ СИ СПОСОБЕН И СИЛЕН. ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ НАС. ДА БЪДЕМ СПЛОТЕНИ — ТОВА Е НАШЕТО СПАСЕНИЕ.“ Ел Капитан измисли този лозунг и се гордееше с него. Отдолу надписът с дребен шрифт обявяваше край на лова на хора — дело на войниците на ОСР, натоварени със задачата да избиват най-слабите и да откарват мъртвите във вражеските територии — и задължителната мобилизация на шестнайсетгодишна възраст. На доброволците Ел Капитан обещаваше храна без страх. Страх от какво? ОСР има тъмна история. Арестуваха и затваряха хората, принуждаваха ги да забравят всичко научено, превръщаха ги в живи мишени…

Ала това е минало. Плакатите дадоха резултат. Новобранците са повече откогато и да било. Прииждат от центъра на града, окъсани и гладни, обгорели и обезобразени. Понякога идват цели семейства. А Ел Капитан спомена на Преша, че ще се наложи да отпрати мнозина от тях. „Не сме социални грижи. Опитвам се да събера армия.“ Но досега бе успявала да го убеди да остави новодошлите.

— Перло! — прошепва тя, поемайки покрай стената, и плъзга ръка по неравните краища на афишите. Къде ли е той? Завесите се издуват от вятъра. Вътре нахлува сняг, сякаш огромното помещение си поема дълбоко дъх.

За да се предпази от вятъра, едно семейство бе закрепило одеялото си на висока тояга, оформяйки по този начин малка палатка. Като дете тя също си правеше палатки в задната част на изгорялата бръснарница, като разпъваше чаршаф на един стол и на бастуна на дядо си. С Фандра, най-добрата й приятелка, си представяха, че това е домът им. Дядо й наричаше палатката им „кучешка колибка“ и тогава двете почваха да джафкат като палета. А той се смееше така силно, че вентилаторът на гърлото му се завърташе шеметно. Пронизва я остра болка — заради загубата на дядо си и на Фандра и заради детството си, което също е мъртво.

Навън, около щабквартирата на ОСР, вардят стражари на разстояние от петдесет стъпки, тъй като Специалните сили, изпратени от Купола, стават все повече. Преди няколко седмици бяха забелязани да препускат сред горите. Бяха огромни, с тела, напомпани с животински мускули, и носеха дрехи от синтетична камуфлажна материя. Те са ловки, почти безшумни, невъобразимо бързи и силни и добре въоръжени; оръжията са вградени в телата им. Профучават през руините, тичат между дърветата, носят се по тихите улички — безшумни и неуловими, кръстосват неумолимо града надлъж и шир. Защото търсят Партридж — полубрата на Преша. В момента е под закрилата на майките заедно с Лайда — която също е Чиста и е изпратена като примамка извън Купола — и с Илиа, омъжена за подлия шеф на ОСР, когото тя уби със собствените си ръце. Получават оскъдна информация от докладите на войниците в ОСР, които ужасно се страхуват от майките. В един от докладите пишеше, че майките учат Лайда да се бие. Тя е най-обикновено момиче от Купола, напълно неподготвено за потъналата в пепел пустош навън, и още по-малко за живота с майките, които могат да бъдат любещи и предани, но и безмилостни. Как ли се справя? Според друг доклад Илиа не се справяше. След всички тези години в стерилната среда на фермерската къща сега дробовете й агонизираха под наплива на стелещата се пепел.

Всички, които бяха там в смъртния час на майката на Преша, трябва да бъдат внимателни. Те знаят истината за Уилъкс и за Купола и вероятно притежават нещо, към което Уилъкс продължава да се домогва — мускалите. След смъртта на майка й Брадуел и Ел Капитан ги изнесоха от бункера, почти всичките. Сега мускалите са у Партридж и тя се надяваше, че брат й ги пази на сигурно място. За Уилъкс те означаваха много — в комбинация с още една съставка и с формулата за смесването им можеха да спасят живота му. Мускалите на майка й са мощен лек, ала тук, навън, използването им би могло да се окаже опасно и непредсказуемо. Освен това те са и спомен.

Колко ли дълго майките можеха да крият Партридж? Достатъчно, за да дочакат смъртта на баща му? Това бе голямата им надежда — че Елъри Уилъкс скоро ще умре и Партридж ще превземе Купола отвътре. Понякога на Преша й се струва, че всички са замръзнали в очакване с ясното съзнание, че нещо ужасно трябва да се случи, преди бъдещето да придобие по-ясни очертания.

Фридъл потрепва с крилца в джоба на пуловера й. Тя мушва ръка и прокарва пръст по механичното гръбче на цикадата.

— Шшт — прошепва му. — Всичко е наред. — Не искаше да го оставя сам в малката спалня. А може би не искаше тя да остава сама.

— Перло! — извисява отново глас. — Перло!

И тогава момчето най-сетне се обажда:

— Ето ме! Тук съм! — То се спуска към нея, провирайки се между оцелелите. — Готова ли е?

Преша се отпуска на колене.

— Да видим дали е по мярка. — Тя наглася кожените ремъци на ръката му и пристяга протезата с помощта на електрическите жички. Момчето едва-едва движи осакатената си ръка. Преша го подканва да опита със съвсем лек натиск.

Перло изпълнява заръката й. Клещите се разтварят и после пак се затварят.

— Работи. — Той продължава да ги отваря и затваря.

— Не е идеална — казва Преша, — но е по-добре от нищо.

— Благодаря ти! — казва той толкова високо, че от пода долита ядосано шъткане. — Сигурно можеш да измайсториш и нещо за себе си — прошепва той и поглежда куклената глава. — Исках да кажа, че може би има начин да…

Тя вдига ръка и куклата примигва с очи — едното по-бавно, тъй като е пълно със сажди.

— При мен няма какво да се стори — отвръща тя. — Но и така се справям.

Майката на момчето го виква шепнешком. То се обръща, вдига тържествуващо ръка и се спуска към нея да й покаже протезата.

В този миг отеква далечен изстрел, последван от пулсиращо ехо. Преша се свива инстинктивно на пода и мушва ръка в джоба си, за да предпази Фридъл. Изважда цикадата и я притиска към гърдите си. Майката на Перло дръпва детето към себе си. Преша си дава сметка, че най-вероятно някой войник от ОСР е стрелял по раздвижилите се сенки. Случайните изстрели не са нещо необичайно. Но въпреки това сърцето й се свива. Перло, майка му и този изстрел връщат спомена за тежестта на пушката в ръцете й, за това как вдига оръжието, прицелва се и стреля. Дори сега ушите й звънтят и вижда кървавата мъгла, която изпълва полезрението й. Пред очите й лумват червени петна, подобно на цветята сред руините. Беше натиснала спусъка, ала вече не помни дали това бе правилното решение. Този въпрос не й дава мира. Майка й е мъртва. Мъртва. И Преша бе натиснала спусъка.

Тя поема с бързи крачки край облепените с плакати стени на преддверието. Държи нежно Фридъл в ръцете си. Стига до един прозорец и поглежда предпазливо навън.

Вятър. Сняг. Облаците се носят бързо по небето като прашинки пепел, вижда се ярка звезда — нещо необичайно — а отдолу очертанията на гората, приведените и изгърбени силуети на хилави дървета. Успява да различи униформите на войниците и тук-там проблясъка на оръжия, чийто дъх трепти като тънък воал в студа и се извива нагоре по хълма. Вижда лицето на майка си, която лежи на голата земя, но образът й изчезва. Нея я няма.

Далече напред тя заопипва с поглед притихналата гора. Да не би там да се спотайва нещо — нещо, готово да нападне? Представя си Специалните сили, залегнали в снега. Дали изобщо се нуждаят от сън? Дали не са студенокръвни, с кожа, покрита с тънка ледена коричка? Навън е тихо, но някак зловещо, усеща се стаената енергия. Снегът заваля преди три дни — отначало като фин прашец, но после се усили — сега моравата е замръзнала, тъмна и лъскава като стъкло, дебела близо десет сантиметра, а снегът още прехвърча.

Усеща, че някой я хваща за лакътя. Тя се обръща. Оказва се Брадуел — с двоен белег, открояващ се на бузата му, тъмни мигли и плътни устни, напукани от студа. Поглежда ръката му, зачервена и загрубяла. Едрите кокалчета са издрани и прекрасни. „Как е възможно кокалчетата на ръцете да са прекрасни?“ — недоумява Преша. Сякаш Брадуел ги е измислил.

Ала отношенията им вече не са същите.

— Виках те, не чу ли? — попита той.

Гласът му звучи, сякаш е под вода. Веднъж пред лумналата в пламъци фермерска къща Преша го бе накарала да обещае, че ще намери дом за двамата, но само защото не вярваше, че имат бъдеще.

— Какво има?

— Добре ли си? Изглеждаш замаяна.

— Тъкмо давах протезата на едно момче и чух изстрел. Но се оказа фалшива тревога. — За нищо на света не би признала за червените петна пред очите си, не би признала и страха си, че се влюбва в него. Ако знае нещо със сигурност, то е, че всички, които е обичала, са мъртви. Тогава как да си позволи да обича Брадуел? Докато го гледа, думите отекват в главата й: „Не се влюбвай в него. Не се влюбвай в него“.

— Цяла нощ ли си будна? — попита той.

— Да. — Забелязва, че косата му стърчи в пълен безпорядък. И двамата имат навика да изчезват в продължение на дни. Брадуел е напълно обсебен от шестте черни кутии, които изпълзяха от овъглените останки на фермерската къща и прекарва дни наред, затворен в старата морга в мазето на щабквартирата, където живее напоследък. А Преша е погълната работата си с протезите. Брадуел все още е твърдо решен да проумее миналото, докато тя е посветена на идеята да помага на хората тук и сега. — И ти ли си буден цяла нощ?

— Ами, да. Предполагам. Сутрин ли е вече.

— Почти.

— Значи, отговорът е да. Направих пробив с черните кутии. Една от тях ме ухапа.

— Ухапа ли те? — Фридъл потрепва неспокойно в ръцете й.

Брадуел й показва малката дупчица на палеца си и казва:

— Нищо особено. По-скоро предупреждение. Но вече ме харесва, така мисля. Върви по петите им из моргата като кученце. — Преша продължава нататък край афишите на Ел Капитан за набор на нови попълнения, а Брадуел поема подире й. — Разглобих ги до една, после отново ги сглобих. Доколкото разбирам, съдържат информация за миналото, само че не са настроени да предават. Отхвърлих предположението, че са шпиони на Купола. Дори да са били, вече са изгубили тези функции. — Брадуел говори разпалено, ала Преша не проявява интерес към черните кутии. До гуша й е дошло от опитите му да докаже теориите на родителите си за конспирациите на Купола, неговата собствена версия за истината, така наречената „История на сенките“. — А тази кутия — не мога да го обясня — е различна. Сякаш ме познава.

— Какво направи, за да те ухапе?

— Говорех.

— За какво?

— Едва ли искаш да знаеш.

Тя спира и го поглежда. Той пъха ръце в джобовете. Птиците на гърба му започват да пърхат с криле.

— Разбира се, че искам да знам. Нали така си отключил кутията? Изглежда, е важно.

Той поема дълбоко дъх, задържайки го за миг. Сетне свежда поглед и вдига рамене.

— Добре тогава — казва той, — бръщолевех нещо за теб.

Двамата с Брадуел никога не бяха говорили за случилото се във фермерската къща. Но тя помнеше начина, по който я държеше в обятията си, и вкуса на устните му. Ала такава любов не би могла да оцелее. Любовта е лукс. Той я поглежда с наведена глава, впил очи в нейните. По тялото й полазват горещи тръпки. „Не се влюбвай в него.“ Непосилно й е дори да го гледа.

— О! — възкликва тя. — Разбирам.

— Не, нищо не разбираш. Ела с мен. — Повежда я по един коридор, описващ завой накрая. И там, току до вратата, търпеливо стои една черна кутия. Голяма е колкото кученце — като онези, които дядо й наричаше териери, дето убивали плъхове.

— Казах му да чака тук и той ме послуша — обяснява Брадуел. — Казва се Фигнан.

Фридъл подава главичка от шепата й.

— Знае ли да сяда и да подава лапа? — пита Преша.

— Мисля, че знае доста повече.