Метаданни
Данни
- Серия
- Чисти (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pure, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Стоева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джулиана Багът
Заглавие: Чисти
Преводач: Анна Стоева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Егмонт България
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Фолиарт“ ООД, Добрич
Редактор: Светла Стойкова
Коректор: Ваня Петкова
ISBN: 978-954-27-0787-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9706
История
- —Добавяне
Партридж
Клетка
За да стигнат до Разтопените земи, трябва да минат през целия потънал в руини град, така че няма да се отклонят много, ако се отбият до дома на Преша.
— Искам да говоря с дядо й — казва Брадуел. — Знам къде живеят.
Партридж е покрит от главата до петите, не се вижда нито сантиметър от кожата му. Брадуел дори го беше посъветвал да превие рамене, сякаш е прегърбен, и да тътри единия си крак. При други обстоятелства щяха да се придържат към страничните улички и тунелите на метрото, но сега нямат време за това.
Двамата си пробиват път сред отрупаните с хора сергии на пазара — колкото по-голяма и оживена е тълпата, толкова по-добре ще се впишат, обяснил беше Партридж. Накъдето и да погледнеш, е пълно с хора, които изглеждат отчасти роботизирани. Партридж вижда всевъзможни чаркове и жици, участъци от кожа, сраснали се с късове стъкло и пластмаса. Вижда и една ръка, чиято опака страна отразява светлината с металическия блясък на стара кутия от газирана вода, както и гръден кош, обвит в белия метал на някакъв домакински уред — може би перална машина. А на главата на един забелязва подобен на луковица израстък — телефонна слушалка, сляла се ведно със самото ухо. После вижда една ръка да се разтваря, разкривайки редица вдълбани клавиши. Има и един човек, използващ бастун заради безжизнения крак, който бута пред себе си. Зърва също и една длан, покрита с козина, и друга, която е толкова деформирана и малка, че прилича на лапа.
Но онова, което го учудва най-силно, са децата. В Купола не се срещат много невръстни деца. Хората там не се насърчават да имат големи семейства, а на онези от тях, при които се забелязват видими дефекти в генетичния материал, дори е забранено да имат поколение.
— Престани да зяпаш — изсъсква Брадуел.
— Просто не съм свикнал да виждам деца — отвръща Партридж. — Поне не толкова много.
— Защото само хабят ресурсите?
— Казано по този начин, звучи наистина зле.
— Просто се старай да гледаш напред.
— Да не мислиш, че е толкова лесно?
След известно време Партридж се обажда отново:
— Откъде знаеш къде живее Преша? Често ли се отбиваш у тях? — пита той, за да отвлече вниманието си.
— Запознах се с нея около седмица преди рождения й ден и после й занесох подарък.
Партридж се пита какво представлява един подарък тук. Освен това е любопитен да види къде живее Преша. Чувства се виновен за това, че иска да придобие впечатление за ежедневието на тези хора, сякаш е най-обикновен турист, но не може да се стърпи. Просто иска да разбере какъв е животът тук.
— Какво й подари?
— Нещо, което не би имало никакво значение за теб — отвръща Брадуел. — Къщата е малко по-нататък. Вече сме близо.
Партридж започва да го опознава. Последният коментар на Брадуел означава: „Затвори си устата и спри да задаваш въпроси“.
Уличката е тясна. Мирише на животни и на разложение. Къщите са изградени насред рухналите сгради. А някои се състоят само от подпрян на камъните шперплат.
— Тук е — обажда се Брадуел, след което надниква през един, както му се струва, наскоро строшен прозорец. От рамката още стърчат малки парченца стъкло. Двамата поглеждат вътре и виждат тясно помещение, в което има маса, един преобърнат стол и купчина парцали на пода, вероятно служещи за легло. По протежение на задната страна има наредени шкафове, чиито врати зеят широко разтворени. На една вътрешна врата вижда табелата с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“.
— Какъв точно е бил магазинът?
— Бръснарница, но почти цялата е срутена. Останала е само канцеларията отзад.
На пода Партридж забелязва един кафез с изкривени настрани пръчки. От покрива виси празна халка.
— Изглежда изоставена — подхвърля Партридж.
— Това не е добре — отвръща Брадуел, след което пристъпва към вратата и почуква лекичко. Вратата е само притворена. А след почукването на Брадуел пролуката се разширява.
— Ехо? — извисява глас Партридж. — Има ли някого?
— Отвели са го — казва Брадуел, обикаляйки стаята. Той отваря и затваря шкафа, след което се приближава до масата. Тогава забелязва нещо, закачено на стената, пристъпва още по-близо.
— Може да е излязъл — подхвърля Партридж и застава до Брадуел.
Брадуел не казва нищо. Само стои и се взира в картината, поставена в грубо изкована рамка и закачена на стената.
— Хора, които носят слънчеви очила в киносалона? — учудва се Партридж и смъква картината от кукичката, за да я разгледа по-добре.
— 3D очила — поправя го Брадуел. — Тя обичаше тази картина. Макар че не знам защо.
— Това ли е подаръкът, който й даде?
Брадуел кима утвърдително. Изглежда разтърсен.
Партридж обръща картината и там, на обратната страна, вижда още една хартийка. Личи къде е била сгъната, защото е цялата намачкана и посивяла от пепелта. Едва успява да разчете думите: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие“. После поглежда към Брадуел.
— Посланието — обяснява Брадуел, хвърляйки поглед към малкото листче хартия. — Оригинално е.
Партридж усеща, че по ръцете му плъзват студени тръпки. Баща му одобри Посланието. Това беше част от плана от самото начало. „Братя и сестри.“ Закачва картината обратно на кукичката. Стомахът му се преобръща.
— Отвели са го — повтаря Брадуел и се приближава до прозореца. Подът отдолу е осеян с късове стъкло и малки изпочупени части от метал и тел, както и парче бяло сукно. Брадуел вдига нещо от земята, свил ръцете си в шепи.
— Какво е това? — пита Партридж.
— Една от фигурките на Преша — отвръща Брадуел. — Сама ги изработва. Дядо й ми показа част от тях. Гордееше се с нея.
Партридж забелязва, че пеперудата има сиви крилца и малка навиваща се халкичка върху теленото телце.
— Разменяше ги срещу храна на пазара. Дядо й сигурно се е опитал да ги запази. Имало е бой.
„Той има право — мисли си Партридж. — Това е напълно възможно, като се има предвид строшеният прозорец, събореният на земята кафез и прекатуреният стол.“
— Останала е само тази — пояснява Брадуел.
Партридж пристъпва към изкривения кафез на пода. Повдига го за малката халкичка, прикрепена на покрива, и го закачва на куката.
— Каквото и да е имало в този кафез, вече го няма — казва Брадуел.
— Може би така е по-добре — отвръща Партридж. — Пуснато на свобода.
— Така ли мислиш?
Партридж не е убеден кое е по-добре — да живееш в клетка, или пуснат на свобода в този свят? Би трябвало да е в състояние да отговори на този въпрос. Дали част от него не мечтае да е отново в Купола?