Джулиана Багът
Чисти (16)

Партридж
Череп

Тук и сега. Неподвижен въздух. Звездите, почти невидими в тъмното прашно небе, приличат на малки ярко осветени дупчици — ала това не са дупчици. Това не е таванът на училищната трапезария, украсен по случай танците. Небето над него е необятно. А не затворено в рамка.

Родният дом? Детството?

Не.

Родният дом беше едно голямо просторно място. Високи тавани. Ослепително бели. И една прахосмукачка, вечно бръмчаща в някое от отдалечените помещения. Жена по анцуг, бутаща прахосмукачката напред-назад по меките килими. Но това не е майка му. Въпреки че тя е винаги някъде наблизо. Вечно крачи насам-натам. Жестикулира, докато говори. Взира се през прозорците. Ругае. Предупреждаваше го: „Не казвай на баща си“. Или пък: „Нека това да си остане между нас“. Имаха дори тайни за тайните. Понякога му подхвърляше: „Нека ти разкажа приказката още веднъж“.

Приказката беше винаги една и съща. За жената-лебед. Но преди това жената е била момиче-лебед, спасила от удавяне един млад мъж. Това бил младият принц. Но той бил лош принц. Откраднал крилата й и я принудил да се омъжи за него. А после се превърнал в лош крал.

„Но кое го е направило лош?“

Кралят смятал за себе си, че е добър, само че грешал.

Всъщност имало и добър принц. Той живеел в друга земя. А жената-лебед още не знаела за неговото съществуване.

Лошият крал я дарил с двама синове.

„Единият лош, а другият добър ли?“

Не. Те били просто различни. Единият приличал на бащата — силен и амбициозен. А другият бил като нея.

„Но защо? Как така?“

Не знам защо. Просто слушай. Това е важно.

„А момчето, което било като нея, имало ли е крила?“

Не. Но лошият крал поставил крилата в една кофа, след което я спуснал в един тъмен и стар пресъхнал кладенец, а момчето, което приличало на жената-лебед, чуло някакво шумолене в кладенеца и една нощ слязло долу и намерило крилата на майка си. Тогава тя си ги сложила, взела със себе си момчето — онова, което било като нея и което не можело да я огорчи — и отлетяла.

Партридж си спомня как майка му разказва тази приказка на плажа. На раменете й имаше наметната хавлиена кърпа. И тя потрепваше на гърба й като криле.

Плажът се намираше недалеч от втората им къща. На същото място, където беше направена снимката, която Партридж откри в нейната кутия в Архива за лични загуби. В студени дни обикновено не ходеха там, с изключение на този един-единствен случай. Въпреки това слънцето сигурно е било доста силно, тъй като си спомня, че беше изгорял, а устните му се бяха напукали. Тогава и двамата пипнаха някакъв вирус. Но не толкова опасен, че да постъпят в болница, а най-обикновен стомашен вирус. Майка му извади едно синьо одеяло от раклата и го загърна с него. Тя също се чувстваше зле. И двамата спаха на диваните, повръщайки в малки бели пластмасови кофи. Майка му постави мокра кърпа на челото му. Като през цялото време му разказваше за жената-лебед, за момчето и за чуждите земи, където срещнали добрия крал.

„Татко ли е лошият крал?“

„Това е само една приказка. Но чуй ме добре. Обещай ми, че никога няма да я забравиш. И недей да я разказваш на баща си. Той не обича приказки.“

Партридж не може да повдигне главата си. Има чувството, че е прикован към земята, а през съзнанието му преминава върволица от спомени. След това спира. Главата му бучи, усеща студена пронизваща болка отзад на тила. Чува как сърцето му трещи в ушите, също като автоматичните вършачки в полетата отвъд академията. Обичаше да наблюдава вършачките от самотния прозорец в края на коридора в пансиона, когато Хейстингс се прибираше у дома през почивните дни. Ами Лайда — там ли е сега? Чува ли вършачките? И помни ли, че го целуна? Той помни. Постъпката й го изненада. А когато отговори на целувката й, тя се дръпна назад притеснена.

Усеща вятъра с кожата си. Значи, наистина е под открито небе. Вятърът фучи над главата му, бръсвайки късата му коса. Мракът над него се движи, сякаш разсичан от невидимите перки на вентилатор. В съзнанието му се мяркат перките на вентилатор — искрящи и свистящи. Как се е озовал тук?