Т. А. Барън
Изгубените години (7)

5
Съкровено време

Изтегнат на сламеника, аз присвих болезнено очи, докато Брануен разтриваше насинените ми ребра. През дупките в покрива проникваха слънчеви лъчи и докосваха рамото и лявата й длан. Тя тревожно свъси вежди, а сините й очи ме наблюдаваха толкова съсредоточено, че сякаш заплашваха да прогорят кожата ми.

— Благодаря ти за помощта.

— Няма защо.

— Беше чудесна. Наистина! И се появи тъкмо навреме, от нищото! Като някое от твоите гръцки божества, Атина например.

Бръчиците по челото й се умножиха.

— По-скоро като Зевс, опасявам се.

Засмях се и веднага съжалих, защото ребрата ме заболяха.

— Посипа ги с гръм и мълнии.

— Вместо с мъдрост — мрачно въздъхна тя. — Постъпих като всяка друга майка, дори ако ти никога…

— Какво?

Тя поклати глава.

— Няма значение.

Стана, за да приготви някаква лапа, която миришеше на дим и кедър. Няколко минути слушах как реже и мачка нещо, а после се върна при мен. След това наложи лапата върху ребрата ми, покри я с няколко листа и внимателно ги притисна с две ръце. Постепенно в костите ми се вля топлина, сякаш мозъкът им се бе превърнал в течен пламък.

След известно време Брануен затвори очи и започна тих, бавен напев, който бях чувал и преди. Дотогава не бях успял да разбера дали песента лекуваше поверения й човек, или самата нея. Този път наблюдавах лицето й и нямах никакво съмнение — напевът бе за нея, не за мен.

Хи гододин катан хие

Хид а шледрит мат уитан

Гаинсе аи бешлау уен кабри

Варигал дон Финкайра

Дравиа, дравиа Финкайра.

Чувствах, че думите идват от свят, от който ме делят цели океани. Изчаках я да отвори очи и зададох въпроса, който винаги ме бе глождил, без да очаквам отговор.

— Какво значи това?

Брануен се взря в мен с очи, които сякаш проникваха в самата ми душа. Като внимателно подбираше думите си, тя отвърна:

— В песента се говори за едно вълшебно място, пълно с очарование и илюзии. За земя на име Финкайра.

— А думите накрая? Дравиа, дравиа Финкайра?

Гласът й стана по-тих и от шепот.

— Пребъди, пребъди, Финкайра — Брануен сведе очи. — Финкайра, земя на безброй чудеса, възпята от много трубадури, на много езици. Казват, че е отчасти в нашия свят и отчасти в света на духовете. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва. О, какви истории мога да ти разкажа! Цветовете там са по-ярки от изгрева, въздухът — по-уханен и от най-тучната градина. Там ще откриеш много загадъчни създания — дори, както мълви легендата, първите великани.

Извъртях се върху сламата, така че лицето ми да е по-близо до нейното.

— Говориш така, сякаш това място съществува.

Дланите й се стегнаха върху ребрата ми.

— Не повече от останалите, за които съм ти разказвала. Приказките може да не са истински като това мазило, сине, но все пак са истински! Достатъчно, за да ми помагат да живея. И да работя. И да намирам смисъл във всеки сън, всяко листо, всяка капка роса.

— Нима искаш да кажеш, че твоите приказки, онези за гръцките богове например, са истина?

— О, да — кимна Брануен и се замисли за миг. — За тях трябва вяра, не факти. Не разбираш ли? Те съществуват в съкровеното време, което се движи в кръг, а не в историческото, което тече по права линия. Ала са истински, сине. В някои отношения много по-истински от живота в това окаяно селце.

Намръщих се, объркан.

— Гръцкият Олимп обаче положително не е като нашата И Уидва.

Пръстите й се поотпуснаха.

— Не са толкова различни, колкото си мислиш. Връх Олимп съществува и наистина, и в легендите. И в историческото, и в съкровеното време. Така или иначе, Зевс, Атина и останалите са там. То е място „помежду“ — не изцяло в нашия свят, не изцяло в отвъдния, а между двата. Тъй както мъглата не е изцяло въздух и изцяло вода, а по малко и от двете. Друго такова място е Делос, гръцкият остров, където е роден и обитава Аполон.

— Да, в легендите, но не и наистина.

Тя ме изгледа странно.

— Сигурен ли си?

— Ами… не, май че не съм. Никога не съм ходил в Гърция, но сто пъти съм виждал И Уидва през онзи прозорец. Никакъв Аполон няма там! Нито в планината, нито в селото.

Тя отново ми хвърли странен поглед.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен! — сопнах се аз, сграбчих шепа слама и я хвърлих във въздуха. — Ето какво представлява това селце! Мръсна слама, напукани стени, гневни хора. И невежи! Половината са убедени, че наистина си магьосница.

Тя махна лапата и огледа охлузените ми ребра.

— И въпреки това идват, за да ги лекувам.

Брануен взе една дървена паница, пълна със зеленикавокафяв мехлем, който силно миришеше на презрели къпини, и започна бавно да го втрива с два пръста на лявата си ръка.

— Я ми кажи — заговори тя, без да сваля поглед от раната, — някога разхождал ли си се извън селото, далеч от глъчката? Случвало ли ти се е да усетиш присъствието на дух, на нещо незримо? До реката, например, или в гората?

В мислите си се върнах при огромния бор, люлеещ се в бурята. Почти долавях шепота на клоните, уханието на смолите, сякаш усещах грапавата кора под пръстите си.

— Ами, понякога в гората…

— Да?

— Струва ми се, че дърветата, особено най-старите, сякаш са живи. Сякаш не са растения, а хора. С лице, с дух.

Брануен кимна.

— Като дриадите и хамадриадите — тя ме изгледа печално и продължително. — Ще ми се да можех да ти почета за тях на езика на гърците. Те разказват толкова по-добре от мен! Ами книгите…? Емрис, виждала съм цяла стая, пълна с книги. Бяха толкова дебели, прашни и подканящи, че сядах с една в скута си и по цял ден само четях. Продължавах до тъмна доба, чак докато заспя, а насън понякога ме посещаваха дриадите или самият Аполон.

Тя спря, без да довърши.

— Никога ли не съм ти разказвала за Дагда?

Поклатих глава.

— Това какво общо има с Аполон?

— Имай търпение — отвърна тя, взе още малко мехлем и продължи работата си. — Келтите, които са живели в Гуинет достатъчно дълго, за да разбират съкровеното време, си имат свои аполоновци. Слушах за тях като дете, дълго преди да се науча да чета.

Аз подскочих.

— Ти имаш келтска кръв?! Мислех, че идваш от… откъдето и аз, отвъд морето.

Пръстите й се стегнаха.

— Така е, но преди да отида там, живеех тук, в Гуинет. Не в това село, а в Каир Мирдин, който тогава не беше толкова пренаселен. А сега ме остави да продължа.

Кимнах послушно, обнадежден от думите й. Не беше казала много, но за пръв път споменаваше детството си.

Тя продължи както заниманието, така и разказа си.

— Дагда е от онези аполоновци — един от най-могъщите келтски духове, богът на пълното познание.

— А как изглежда? В легендите, имам предвид.

Брануен обра остатъка от мехлема.

— А, това е добър въпрос. Много добър въпрос. По причина, известна само на него, Дагда никога не показва истинското си лице. Винаги изглежда различно, според случая.

— Как например?

— Веднъж влязъл в двубой със заклетия си враг, злия дух Рита Гаур и всеки от тях приел облика на могъщо животно. Рита Гаур се превърнал в глиган с ужасяващи бивни и очи с цвят на кръв — тя замлъкна, опитвайки се да си спомни останалото. — А, да, и белег, който се спускал по цялата дължина на единия му преден крак.

Вцепених се, а белегът на мястото, където бивната на глигана ме бе закачила преди пет години, започна да смъди. Оттогава насам същият този глиган често се бе явявал в сънищата ми, за да ме нападне отново.

— Дагда пък се превърнал…

— В огромен елен — довърших аз. — Бронзовокафяв, с бяла козина над копитата. Всеки от рогата му имал по седем върха, а очите му били дълбоки като простора между звездите.

Брануен изненадано кимна.

— Значи си чувал легендата?

— Не съм — признах аз.

— Тогава откъде знаеш?

Поех си дъх, после издишах бавно и продължително.

— Виждал съм тези очи.

Тя се вцепени.

— Така ли?

— Виждал съм елена. И глигана.

— Кога?

— В деня, когато ни изхвърли морето.

Очите й обходиха лицето ми.

— Имаше ли схватка?

— Да! Глиганът се опита да ни убие. Най-вече теб, предполагам, ако наистина е бил зъл дух.

— Защо мислиш така?

— Ами, защото ти си… ти! Освен това тогава бях просто мършаво момченце… — огледах тялото си и се поусмихнах. — Докато сега съм мършаво момче. Така или иначе, глиганът щеше да ни убие, но се появи еленът и го прогони — обобщих аз и докоснах белега под окото си. — Този белег ми е оттогава.

— Никога не си ми казвал.

Изгледах я косо.

— Ти премълчаваш много повече.

— Прав си — печално отвърна тя. — Споделяме чуждите истории, но не и своите. Аз съм виновна за това.

Не казах нищо.

— Сега обаче ще ти кажа нещо. Ако онзи глиган. Рита Гаур, бе имал възможност да убие само единия от нас, нямаше да избере мен, а теб.

— Какво? Това е безсмислица! Ти си тази, която има познания и лечителски сили…

— Твоите сили са неизмеримо по-големи! — погледът на Брануен прикова моя. — Усещаш ли ги вече? Някога дядо ти ми каза, че неговите са се проявили през дванадесетата му година… — тя прехапа устни. — Нямах намерение да го споменавам.

— Само че го спомена! Кажи ми и останалото!

Тя мрачно поклати глава.

— Да не говорим за това.

— Моля те, моля те! Нещичко поне. Що за човек беше?

— Не мога.

Бузите ми пламнаха.

— Трябва! Явно трябва да знам за него, иначе нямаше да го споменеш!

Тя прокара ръка през русите си коси.

— Беше магьосник. Могъщ магьосник… но ще ти предам само онова, което ми каза, преди да се родиш. Рече, че сили като неговите често се проявяват през поколение. И че ще имам син, който…

— Който какво?

— Който ще е по-могъщ дори от него. Чиято магия ще извира от най-дълбокия източник, толкова дълбок, че ако я овладееш, може завинаги да промениш съдбините на света.

Зяпнах.

— Това не е вярно. Знаеш, че не е, погледни ме само!

— Гледам те — тихо рече тя. — И макар че не си такъв, какъвто те описа дядо ти, някой ден може и да станеш.

— Не — възразих аз. — Не искам. Искам си само паметта! Искам да зная кой съм всъщност!

— Ами ако това кой си е свързано с тези сили?

— Как би могло? — изсмях се аз. — Не съм магьосник.

Тя наклони глава.

— Един ден може да се изненадаш.

Ненадейно си припомних какво стана с пръчката на Лъд.

— Е… изненадах се вече. Отвън, преди да дойдеш. Случи се нещо странно, дори не съм сигурен, че беше мое дело… но не съм сигурен и че не беше.

Без да продума, тя извади скъсано парче плат и започна да превързва ребрата ми. Като че ли ме гледаше с уважение, може би дори лека уплаха, а ръцете й се движеха по-предпазливо, сякаш бях нагорещен. Каквото и да чувстваше тя, каквото и да долавях аз, истината беше, че то много ме смущаваше. В мига, в който я бях почувствал по-близка, тя се бе отдалечила още повече от мен.

Най-сетне Брануен продума отново:

— Каквото и да си сторил, било е заради силите ти. Използвай ги — твои са, дар отгоре, от най-великия от всички богове. На него се моля повече, отколкото на всички останали, той е дарил всеки от нас с онова, което има. Не зная какви са силите ти, сине. Зная само, че Бог не ти ги е дал, за да ги потискаш. Бог иска само да ги използваш за добро. Но първо трябва, както каза дядо ти, да ги овладееш. Това значи да се научиш да ги използваш мъдро и с любов.

— Но аз не съм ги искал!

— Нито пък аз. И магьосница не съм искала да ме наричат, но с всяка дарба идва и рискът другите да не я разберат.

— Ама не те ли е страх? Миналата година в Лен изгорили някаква жена, защото я набедили, че е магьосница.

Тя вдигна очи към стълбовете светлина, нахлуващи през дупките в покрива.

— Всемогъщият Бог знае, че не съм магьосница. Просто се старая да използвам дарбите си както мога.

— Опитваш се да слееш старата мъдрост с новата, а това плаши хората.

Сапфирените очи омекнаха.

— Виждаш повече, отколкото осъзнавах. Да, плаши ги. Почти всичко ги плаши в днешно време.

Тя внимателно завърза превръзката.

— Целият свят се променя, Емрис. Не съм виждала други подобни времена, дори… на другото място. Нашествия от оттатък морето. Наемници, чиято лоялност се мени от днес за утре. Християни, които воюват със старите вярвания. Стари вярвания, които воюват с християнските. Хората се страхуват, боят се до смърт. И всичко непознато се превръща в дяволска работа.

Надигнах се сковано.

— Понякога не ти ли се ще… — гласът ми заглъхна, насилих се да преглътна. — … да нямаш дарби? Да не си толкова различна? Никой да не те мисли за демон?

— Разбира се — отвърна тя и замислено прехапа устни, — но там се намесва вярата ми. Новата мъдрост е силна, много силна. Виж само какво стори за света Бригита и свети Коломб! Аз обаче познавам старата мъдрост достатъчно добре, за да съм наясно, че и тя е могъща. Надявам се старото и новото да могат да съществуват заедно, да се подсилват взаимно — нима искам много? Словото на Исус трогва душата ми, но не мога да забравя думите на останалите. На евреите, на гърците, на друидите. И на други, още по-древни от тях.

Докато говореше, аз мрачно я наблюдавах.

— Толкова много знаеш… не като мен — рекох накрая.

— Грешиш. Зная малко, толкова малко — възрази тя и по лицето й плъзна болезнена сянка. — Например… защо никога не ми казваш „майко“.

Сякаш стрела се заби в сърцето ми.

— Защото…

— Да?

— Защото всъщност не вярвам, че си ми майка.

Тя рязко си пое дъх.

— А вярваш ли, че истинското ти име е Емрис?

— Не.

— А че моето е Брануен?

— Не.

Тя вдигна лице нагоре и дълго се взира в сламения покрив, покрит със сажди от безброй готварски огньове. Накрая ме погледна отново.

— За моето име си прав. Когато се озовахме тук, го взех от една стара легенда.

— Тази, която си ми разказвала ли? За Брануен, дъщерята на Лир?

Тя кимна.

— Помниш ли я? Значи не си забравил как Брануен идва от чужди земи, за да се омъжи в Ирландия. Животът й започва толкова красиво, с безброй надежди…

— А завършва тъй трагично — довърших аз. — Последните й думи са „Да не бях се раждала, но уви.“

Тя пое ръката ми в своята.

— Това е историята на моето име, не на твоето. На моя, не на твоя живот. Моля те, повярвай ми. Казваш се Емрис, а аз съм ти майка.

В гърлото ми се надигна ридание.

— Ако наистина си ми майка, не можеш ли да ми кажеш къде е домът ми? Истинският ми дом?

— Не, не мога! Спомените са твърде болезнени за мен и твърде опасни за теб.

— Как тогава очакваш да ти повярвам?

— Изслушай ме, моля те. Не ти казвам само защото те обичам! Неслучайно изгуби паметта си, това е благословия!

— Това е проклятие! — начумерих се аз.

Тя ме наблюдаваше със забулени от сълзи очи. Стори ми се, че ще продума, че най-сетне ще ми каже онова, което най-много исках да зная. Тогава ръката й стисна моята, но не от симпатия, а от страх.