Т. А. Барън
Изгубените години (20)

18
Името на краля

Вторият ми взор се премести от крехката като сух лист кожа на духа-двойник върху живите шепнещи клони на Друма.

— Разкажи ми какво става с Финкайра.

Риа се намръщи. Това изражение бе толкова непривично за нея.

— Знам много малко, само онова, което научих от дърветата.

— Кажи ми каквото знаеш.

Тя протегна ръка към мен и показалците ни се преплетоха.

— Напомня ми на кошница вкиснали сладки боровинки. Толкова кисели, че не стават за ядене — въздъхна тя. — Преди няколко години започнаха да се случват странни, зловещи неща. Земите източно от реката, някога зелени и жизнени като тази гора, бяха застигнати от Покварата. Потъмня земята, а с нея и небето. До днес обаче Друма винаги е била в безопасност. Силата й е толкова могъща, че враговете не смееха да стъпят в нея. Досега.

— Тези духове-двойници многобройни ли са?

Беля размаха криле и отново притихна.

— Не зная — намръщи се Риа. — Те обаче не са най-лошите ни врагове. Има и воини-таласъми, които живееха в пещери под земята, но вече ходят под открито небе и убиват за удоволствие. И гулианти — безсмъртни воини, които вардят Замъка под Покрова. Командва ги Стангмар, кралят.

Щом Риа спомена това име, клоните на мъртвата горичка затрепериха. Щом тракането им най-сетне утихна, попитах:

— Кой е този крал?

Тя задъвка долната си устна.

— Стангмар е ужасен. Думите не стигат, за да ти опиша колко е ужасен! Не е за вярване, но дърветата казват, че когато се възкачил на трона, не бил толкова лош. В онези дни яздел из гората на черния си жребец и дори спирал да се заслуша в гласа й. После се случило нещо, никой не знае какво, и той се променил. Съборил своя замък, където царували музиката и приятелството и на негово място вдигнал Замъка под Покрова, където върлуват жестокост и ужас.

Известно време тя не продума.

— Намира се далеч на изток, върху най-мрачния от Мрачните хълмове, където нощта никога не свършва. Освен слугите на краля никой не се е върнал жив оттам. Никой! Затова е трудно да научим истината, но… разправят, че замъкът винаги е тъмен и се върти толкова бързо, че никой не може да го нападне.

Спомних си съня, който ме навести в морето и се вцепених. Дори сега, дори тук ужасяващият замък ми се струваше твърде реален.

— Стангмар отрови голяма част от Финкайра — продължи Риа. — Всички земи на изток от Друма и някои на юг са пречистени, както казват верните му поданици. Това означава само, че страх, студен, безжизнен страх покрива всичко. Като сняг, само че снегът е красив. Селищата са опожарени, дърветата и реките мълчат, птиците и животните са мъртви. А великаните вече ги няма.

— Великани ли?

Очите й просветнаха гневно.

— Първите и най-стари жители на Финкайра. Тя е домът на предците им, където и да живеят сега. Стъпките им я белязали още преди реките да поемат по планините към морето, а песните им са отеквали над горите и хребетите дълго преди семенцето на Арбаса да покълне. Дори днес „Ледра“, най-старият им напев, е първата песен, която чуват много бебета.

„Ледра.“ Бях ли чувал това име? Звучеше ми познато. Но как бе възможно това? Освен ако го знаех от Брануен…

— Нашите великани стават по-високи от дърво и дори от хълм, но са миролюбиви още от дълбока древност. Единственото изключение са Войните на ужаса, когато великаните отблъснали таласъмите, които се опитали да превземат древния град Варигал. Обикновено обаче са нежни като пеперуди, освен ако някой ги ядоса.

Тя тропна с крак.

— Преди години Стангмар издаде декрет великаните да бъдат избити. Само той знае защо. Оттогава войниците му ги гонят без милост. Нужни са повече от двадесет, за да убият един великан, но въпреки това почти винаги успяват. Чувам, че от Варигал са останали само руини. Възможно е неколцина да са оцелели, предрешени като скали, но трябва постоянно да се крият, за да опазят живота си. През всичките си странствания из Друма не съм виждала нито един.

Загледан в трупа на духа-двойник, попитах:

— Този крал не може ли да бъде спрян?

— Ако има начин, никой не го е открил! Силата му е огромна — освен с армията си, той разполага и с почти всички Съкровища на Финкайра.

— Какви са те?

— Вълшебни. Могъщи. Винаги са били използвани за благото на земята и всичките й създания, а не само за един човек, но вече не е така. Сега са негови — Огнената сфера, Повелителят на бляновете, Седемте мъдри сечива, двуострият меч Душегубец — едната му страна посича самата душа, а другата може да излекува всяка рана. Най-красивото Съкровище е Цъфтящата арфа, чийто звук може да призове пролетта на всяка поляна или хълм. Най-ужасяващото пък е Котелът на смъртта — довърши Риа и гласът й премина в шепот. — Само едно от Съкровищата още не е попаднало в ръцете му. Казват, че неговата мощ е по-голяма от тази на всички останали, взети заедно. Нарича се Галатор.

Под туниката сърцето ми заблъска срещу медальона, а показалецът на Риа се сви още по-здраво около моя.

— Дърветата говорят, че Стангмар се е отказал да го търси, че Галатор е напуснал Финкайра преди години. Чух обаче и че кралят все още търси нещо, което да му донесе пълна власт. Нарича го „последното Съкровище“, а това може да означава само едно.

— Галатор?

Риа бавно кимна.

— Всеки, който знае къде е Галатор, е в смъртна опасност.

Не можех да пропусна предупреждението й.

— Ти знаеш, че е у мен.

— Да — спокойно отвърна тя. — Зная.

— И смяташ, че ще успее да спаси Друма.

Риа замислено присви устни.

— Може да успее, може и да не успее — само Галатор знае. Мисля си обаче, че ти можеш да помогнеш.

Отстъпих назад. Един клон ме бодна в шията, а Беля изписка възмутено, но болката в ухото не ме притесняваше, нито пък тази във врата. Внезапно бях доловил в гласа й нещо, което не бях чул преди. Тя наистина виждаше нещо в мен! Сигурен бях, че греши, но вярата й сама по себе си бе съкровище, посвоему безценно като онова, което носех на гърдите си.

Последната мисъл ме порази. „Безценно като онова, което носех на гърдите си.“ Ето я следата, която търсех!

Досега смятах, че Галатор просто е познат във Финкайра, а не, че принадлежи на тази земя. Сега знаех истината. Той бе най-могъщото от древните Съкровища и навярно бе изчезнал тогава, когато Брануен и аз се намерихме на брега на Гуинет. Ако успеех да науча как се бе озовал в ръцете й, ако разкриех само част от тайните му, може би щях да разбера и някои от моите.

— Галатор — рекох. — Какво още знаеш за него?

Риа пусна ръката ми.

— Нищо. А сега трябва да вървя, с теб или без теб.

— Къде?

Тя понечи да каже нещо, но замръзна на място и се заслуша. Беля — също.

През гората премина нов повей и едрите къдри на Риа се разлюляха като клони. Лицето й стана сурово и аз се запитах дали веселият й смях някога отново ще огласи тази гора. Звукът постепенно се усили — бе какофония от шумолене и скърцане, стенания и биене на барабани.

Щом вятърът отслабна, Риа се наведе към мен.

— В гората има таласъми! Нямам време за губене — заяви тя и ме сграбчи за туниката. — Ще дойдеш ли? Ще ми помогнеш ли някак да спася Друма?

Поколебах се.

— Риа… Съжалявам. Трябва да узная повече за Галатор! Не разбираш ли?

Тя присви очи и ми обърна гръб, без да се сбогува.

Настигнах я и я хванах за ръкава.

— Желая ти успех.

— И аз — студено отвърна тя.

От гъсталака зад нас се разнесе силен трясък. Извърнахме се и видяхме млад елен с едва наченали рога на бронзовата глава. Той прескочи няколко паднали клона — явно бягаше от нещо. За част от секундата мярнах едно кафяво око, тъмно и дълбоко, изпълнено със страх.

Спомних си последния път, когато бях видял елен. Тогава страхът бе в моите очи, а той ме защити.

Риа се отскубна от ръката ми и отново тръгна.

— Чакай! Ще дойда с теб.

Лицето й грейна.

— Наистина ли?

— Да… но само докато пътищата ни се разделят.

Тя кимна.

— Значи има време.

— Къде отиваме?

— Да открием едничкото създание в Друма, което може би знае какво да направим. Нарича се Великата Блуса.

Не знаех защо, но това име не ми хареса.