Т. А. Барън
Изгубените години (6)

4
Парцаленият куп

Късният следобед вече удължаваше сенките и задълбочаваше нюансите на гората, когато усетих лека болка в стомаха, която бързо се усили. Бях гладен. Гладен като вълк.

Когато хвърлих последен поглед на пейзажа пред себе си, по хълмовете пъплеше златиста мрежа от светлина. Заслизах по боровите клони и когато стигнах до най-долния, който все още бе мокър от дъжда, аз сключих пръсти върху омекналата му кора и увиснах над земята. Осъзнах, че незнайно защо познатата болка между плешките не ме е тормозила, откакто се бях покатерил на дървото. Пуснах се и паднах върху мек килим от иглички.

Внимателно положих длан върху грапавия ствол. Почти усещах как соковете се движат през внушителната като колона снага, както кръвта — през собственото ми тяло. Потупах го нежно, за да му благодаря.

Погледът ми попадна върху пръстен от кафеникави гъби с чорлави глави, поръсени с иглички и сгушени в основата на бора. От разходките си с Брануен знаех, че са ядливи и вкусни и веднага им се нахвърлих. Бързо ги излапах до една, както и корена на едно растение с лилави листа, което растеше наблизо.

Открих еленовата пътечка и се върнах при поточето. Събрах длани и пийнах от ледената вода. По зъбите ми плъзна хлад, а езикът ми се събуди. С олекнали стъпки бодро закрачих по пътя, който водеше към селото.

Скоро прекосих моста — оттатък мелницата скупчените сламени покриви на Каир Ведуид приличаха на бали суха трева. В една от тях жената, която твърдеше, че ми е майка, навярно превързваше нечия рана или бъркаше отвари, потайна и безмълвна както винаги. За свое учудване открих, че тая надежда някой ден да обикна това място. Да се почувствам като у дома си.

Докато влизах в селото, дочух игривите подвиквания на другите момчета. Първият ми импулс беше да се втурна към някое от обичайните си скривалища. И все пак… Усетих прилив на увереност. Сега бе моментът да се присъединя към игрите им!

Поколебах се. Ами ако Динатий беше наблизо? Най-добре да държа ковачницата под око. А и кой знае, може би дори той щеше да стане по-сговорчив с времето.

Бавно се приближих. Под дъба, където се събираха трите главни пътя, фермери и търговци предлагаха стоките си. Вързани на близките стълбове, коне и магарета махаха с опашки, за да пропъдят мухите. До тях сериозен, почти печален бард забавляваше няколкото си слушатели с някаква балада. Внезапно една опашка го шибна през устата и докато престане да се дави и си върне самообладанието, той вече бе изгубил публиката си.

В далечния край на площада четири момчета се упражняваха да хвърлят камъни и клечки по купчина парцали, натрупана до ствола на дъба. Видях, че Динатий го няма и облекчено въздъхнах. Накрая се доближих достатъчно, за да подвикна на едното момче:

— Как е мерникът ти днес, Лъд?

Към мен се обърна набит русоляв хлапак. Кръглобузото му лице и малките очи му придаваха постоянно изненадан вид. В миналото не бе враждебно настроен към мен, но днес ми се стори предпазлив. Не знаех дали го тревожи Динатий, или присъствието ми.

Пристъпих по-близо.

— Не се тревожи, нито една птица няма да се изпусне върху главата ти.

Лъд ме погледна и се разсмя.

— Ама беше добър изстрел!

Усмихнах му се.

— Много добър.

Той ми подхвърли един малък камък.

— Защо не се пробваш?

— Сигурен ли си? — попита го едно от другите момчета. — На Динатий няма да му хареса.

Лъд сви рамене.

— Давай, Емрис. Да видим как хвърляш.

Докато претеглях в длан камъка, момчетата се спогледаха. Рязко го метнах към парцаления куп. Той излетя твърде високо и удари курника с гъските, които се разкрякаха и запляскаха с криле.

Измърморих:

— Слаба работа.

— Я по-добре се приближи — подигра ме едно от момчетата. — Направо застани под дървото.

Другите се разсмяха. Лъд махна с ръка, за да ги накара да млъкнат и ми подхвърли още един камък.

— Опитай пак. Трябват ти само малко упражнения.

Нещо в тона му ми върна увереността. Отново се прицелих, а те не ме изпускаха от очи. Този път поспрях за миг, за да преценя разстоянието и теглото на камъка. Без да изпускам от очи парцалите, замахнах и стрелях.

Камъкът попадна право в целта. Лъд доволно възкликна, а аз не можах да скрия гордата си усмивка.

Тогава забелязах нещо странно. Вместо да мине през парцалите и да удари ствола на дървото отзад, камъкът беше отскочил, сякаш в тях имаше нещо твърдо. Вгледах се и сърцето ми прескочи. Парцалите се размърдаха, разнесе се жаловито стенание.

— Това е човек! — невярващо извиках аз.

— Не е човек — поклати глава Лъд и нехайно махна с ръка. — Това е евреин.

— Гнусен евреин — додаде друг хлапак и сам замери купчината. Улучи и човекът пак простена.

— Ама… не може така! — понечих да продължа, но се спрях. И да имаше някакъв шанс да ме приемат в групата, рискувах напълно да го изгубя.

— Защо не? — Лъд се засили, за да хвърли една дебела пръчка. — Да не е минавал оттук. От Ада са се пръкнали, като демоните. Имат рога и опашки. Разнасят зарази и носят лош късмет.

Купчината изскимтя, а аз преглътнах с мъка.

— Не вярвам в такива безсмислици. Хайде да пуснем просяка и да се целим в нещо друго.

Лъд ме изгледа странно.

— По-добре не го защитавай. Хората може да се зачудят дали… — той замлъкна, за да си подбере думите. — Дали не си от техния вид.

— Всички сме от един вид! Евреинът е човек, също като теб и мен — казах аз, хвърлих поглед към просяка, който се опитваше да пролази по-далеч от нас, и изръмжах: — Оставете го на мира.

Лъд само се подсмихна и хвърли тежката пръчка.

Замахнах и извиках:

— Не! Не го удряй!

Пръчката рязко спря насред въздуха и падна на земята, сякаш се бе ударила в невидима стена. Момчетата се втрещиха. Челюстта ми увисна — бях не по-малко изумен от тях.

— Заклинание — прошепна едно от тях.

— Чародейство! — рече друго.

Облото лице на Лъд пребледня и той бавно отстъпи назад.

— Махни се, ти… ти…

— Дяволско изчадие! — довърши друг глас.

Извърнах се и се намерих лице в лице с Динатий. Туниката му бе скъсана и окаляна след дългото бродене из гората. Под злобната гримаса изглеждаше доволен, че най-сетне е притиснал жертвата си.

Изправих гръб и контрастът между ръстовете ни стана още по-очевиден.

— Нека да не бъдем врагове.

Той се изплю на бузата ми.

— Да не мислиш, че бих станал приятел на дяволско пале като теб?

Присвих очи и избърсах лицето си. Само така успях да удържа гнева си и да опитам отново. С разтреперан глас заявих:

— Не съм демон. Момче съм, също като теб.

— Знам аз какво си! — гласът на Динатий ме връхлетя като лавина. — Баща ти е бил демон, а майка ти се занимава с демонски работи! Ти си дете на дявола!

Изкрещях и се хвърлих отгоре му.

Динатий бързо отстъпи встрани, вдигна ме във въздуха и ме просна на земята. За по-сигурно ме изрита в ребрата и аз се затъркалях в пръстта.

Едва намерих сили да се надигна. Над мен се извисяваше Динатий, отметнал назад чорлавата си глава, и се смееше. Другите момчета му пригласяха и го насърчаваха.

— Какво ти стана, изчадие демонско? — подиграваше ме Динатий.

Болката беше ужасна, гневът ми — още повече. Притиснал с ръце удареното място, аз с мъка се надигнах на колене, а после се изправих. Изръмжах като ранено животно и отново се хвърлих напред, размахвайки ръце.

Миг по-късно се прострях по лице в тревата, останал без дъх. Усетих вкуса на кръв. Хрумна ми да се престоря на умрял с надеждата, че мъчителят ми ще изгуби интерес, но знаех, че това няма да стане.

Когато се насилих да се изправя отново, смехът на Динатий секна. С мъка се закрепих на треперещите си крака и надникнах в очите му. Онова, което открих в тях, ме свари неподготвен.

Под войнствеността му зърнах искрена изненада.

— Свети Исусе на кръста, ама че си упорит!

— Достатъчно, за да ти се опълча — отвърнах с пресипнал глас и свих юмруци.

В същия миг между нас застана женска фигура, изникнала сякаш от нищото. Момчетата, с изключение на Динатий, уплашено отстъпиха. Ахнах от изненада.

Беше Брануен.

Макар че по лицето му премина сянката на страха, той се изплю в краката й.

— Отмести се, дяволице!

Очите й блеснаха и тя го изгледа свирепо.

— Оставете ни.

— Върви при дявола! — отвърна той. — За там сте и двамата.

— Така ли било? Тогава най-добре вие бягайте — каза тя и вдигна заплашително ръце. — Или ще ви посипя с огън и жупел!

Динатий поклати глава.

— Ти ще гориш на кладата. Не аз!

— Аз не се боя от огъня, той не може да ме нарани!

Лъд нервно изгледа Брануен и дръпна Динатий за рамото.

— Ами ако казва истината? Да вървим!

— Не и преди да съм приключил с палето й.

Сините очи на Брануен проблеснаха.

— Вървете си веднага. Или ще изгорите!

Той отстъпи назад, а Брануен се наведе към него и изрече една-единствена заповедна дума:

— Веднага.

Момчета се обърнаха и побегнеха и щом видя това, Динатий изгуби увереността си. Вдигна и двете си ръце и направи знака против уроки.

— Веднага! — повтори Брануен.

Динатий я изгледа ядно, обърна се и си замина.

Хванах Брануен за лакътя и двамата бавно се прибрахме в колибата.