Т. А. Барън
Изгубените години (4)

2
Иде сова

Небето на запад тъмнееше — луната бе почти залязла. Сребристите лъчи светлина по плътните облаци над Каир Ведуид бледнееха до сиво, а в предутринната дрезгавина гърбавите покриви на колибите приличаха на потънали в сянка камъни. Нейде наблизо блееха агнета. Моите приятели гъските започнаха да се събуждат, а от папратта два пъти се обади кукувица. Изпод напоените с роса дъбове и ясени свежият аромат на синчец се смеси с мириса на сламени покриви.

Беше май, а призори през май дори едно мрачно селце може да изглежда прелестно. Издърпах един бодил от ръкава си, заслушан в пробуждащата се природа. Този месец ме вълнуваше както никой друг. Цветята вдигаха личица към слънцето, раждаха се агнета, избуяваше зеленина, а заедно с цветята разцъфваха и мечтите ми. Понякога през май преглъщах съмненията си и дръзвах да повярвам, че някой ден ще разбера кой съм и откъде съм дошъл, ако не от Брануен, то от някой друг.

През май всичко ми се струваше възможно. Само да можех да впрегна самото време! Да превърна всеки месец в май! Или да се връщам назад във времето, тъй че настъпеше ли краят на месеца, да го изживея отново.

Задъвках долната си устна. Нямаше значение кой месец е, никога нямаше да обикна това село, нито да го сметна за свой дом. Знаех, че този ранен час ще бъде най-хубавият за целия ден, преди слънчевите лъчи да разкрият опърпаните колиби и изплашените лица на обитателите им. Както повечето селища в тази хълмиста, покрита с гори част от острова, Каир Ведуид съществуваше само заради един стар римски път. Нашата част следваше брега на река Тиуи, която продължаваше на юг, чак до морето. Макар че едно време оттук минавали цели полкове римски войници, сега по пътя се шляеха най-вече вагабонти и пътуващи търговци. Коне теглеха баржи, натоварени със зърно, а хората търсеха път към църквата „Свети Петър“ в Каир Мирдин или — както самият аз отлично помнех — към морето.

В ковачницата под огромния дъб издрънча метален инструмент. Нагоре по пътя чух тропот на копита и звън от конска юзда. След час хората щяха да се струпат на площада под дървото, където се събираха трите главни пътя на селото, а въздухът щеше да натежи от пазарене, спорове, придумвания… и кражби, разбира се.

Бях прекарал пет години в това село и все още не го чувствах като свой дом. Защо ли? Навярно защото всичко, от местните имена до местните богове, се изменяше, и то бързо. Новодошлите саксонци вече наричаха И Уидва, чиито ледени хребети се извисяваха над всичко, Сноудън или Снежния хълм. Нашата част от острова, отдавна известна като Гуинет, вече минаваше за страна и също си имаше ново име — Уелс. „Страна“ обаче предполагаше единност, каквато всъщност не съществуваше. Само през нашето селце ежедневно преминаваха толкова много пътешественици и диалекти, че Уелс ми се струваше не толкова страна, колкото междинна спирка.

Тръгнах по пътеката към мелницата и видях как последните лунни лъчи докосват склоновете на И Уидва. Шепотът на събуждащото се село се сля с ромона на реката под каменния мост. Жаба изкряка някъде до мелницата — единствената сграда в цялото село, построена от истински тухли.

Без предупреждение у мен се надигна тих шепот. „Иде сова“.

Обърнах се тъкмо навреме, за да зърна как една квадратна глава и чифт грамадни кафяви криле ме подминават бързо като повей и безшумно като смъртта. След две секунди совата се спусна в тревата зад мелницата, а ноктите й изстискаха живота от жертвата.

„Белка за вечеря.“ Ухилих се сам на себе си, доволен, че някак си съм усетил совата и съм познал невидимата й плячка. Как ли? Нямах представа. Просто го разбрах, това е. И ми се струваше, че всеки относително наблюдателен човек би разбрал.

Въпреки това се чудех все повече и повече. Понякога сякаш наистина бях с една крачка пред останалите. Тази дарба, ако можеше да се нарече така, се бе появила едва преди няколко седмици и все още изобщо не я разбирах. Нито пък я бях споменал на Брануен или на когото и да било. Може би бе просто поредица от щастливи съвпадения… но и да беше нещо повече, можех поне да се позабавлявам с нея. Или дори да си помогна, ако закъсам.

Само ден по-рано бях наблюдавал как момчетата от селото се гонят с въображаеми мечове. За миг закопнях да бъда един от тях, но предводителят на шайката, Динатий, внезапно ме забеляза и се метна върху мен, преди да успея да избягам. Той открай време не ми се нравеше, беше зъл, глупав и сприхав, но се стараех не го обиждам, не толкова от любезност, колкото, защото бе много по-едър от мен, както и от всяко друго момче в селото. След смъртта на майка си бе станал чирак на ковача и тежката ръка на майстора често го наказваше, задето бяга от задълженията си. Динатий неизменно си го връщаше — на по-малките от него. Веднъж изгори ръката на едно момче, което се осмели да се усъмни в римското му потекло.

Спомних си всичко това, докато се мъчех да се отскубна от ръцете му. Вдигнах очи и забелязах чайка, политнала ниско над нас. Посочих я и извиках:

— Виж! Дар от небето!

Динатий обърна лице нагоре точно когато птицата пусна един особено смрадлив дар, който го уцели право в окото. Докато той ругаеше и се опитваше да се избърше, а другите момчета се смееха, аз избягах.

Усмихнах се — бях се измъкнал на косъм. За пръв път се запитах дали не притежавам сила, още по-ценна от способността да предвиждам събитията. Ами ако… ако можех да ги контролирам? Да карам нещата да се случват, но не с краката, ръцете или гласа си, а само с мислите си?

Колко вълнуващо! Навярно пак бленувах по майски. Ами ако не беше само мечта? Щях да опитам.

Спрях до каменния мост и приклекнах над едно свито цветче. Съсредоточих се изцяло върху него и изтласках всичко друго от съзнанието си. Мразовитият въздух, блеещите агнета, тракането от ковачницата — всичко изчезна.

Взрях се в лилавите венчелистчета, докоснати от светлината на прокрадващия се от изток изгрев. Натежали от роса миниатюрни косъмчета обрамчваха всяко венчелистче, а една кафява листна въшка пъплеше по яката от листа около цвета. Ароматът му бе свеж, но не сладък. Някак си знаех, че скритата сърцевина ще е с цвят на зрял кашкавал.

Най-сетне усетих, че съм готов и започнах да убеждавам цветето да се разтвори. „Покажи се“, заповядах му аз. „Разтвори цвета си.“

Чаках дълго, но нищо не се случи.

Отново се съсредоточих. „Отвори се. Разтвори цвета си.“

Отново нищо.

Понечих да се надигна… и якичката от листа потрепна. Съвсем бавно, сякаш докосната от недоловим бриз. Миг по-късно едно от венчелистчетата с цвят на лавандула боязливо разгърна нежното си връхче. Последва го съседното, после още едно и още едно — накрая цялото цвете посрещна зората с отворени обятия. От сърцевината му щръкнаха шест меки стръкчета, подобни на пипалца… с цвят на зрял кашкавал.

Жесток ритник се вряза в гърба ми. Груб смях изпълни въздуха и смаза мига тъй рязко, както тежък ботуш стъпка цветето пред очите ми.