Т. А. Барън
Изгубените години (38)

36
Последното съкровище

— Пази се! — извика Риа.

Вдигнах тоягата пред себе си и отклоних удара с чепатия й връх. Във въздуха се посипаха тресчици, а аз извадих камата. Войникът пък дръпна меча си, готов да замахне отново.

Наострил нокти, Беля с писък полетя право в лицето му. Раздра едната му буза, но гулиантът дори не извика от болка и мощно посегна към разгневената птица. Използвах възможността и забих камата си дълбоко в гърдите му, точно под нагръдника.

Отстъпих назад, очаквайки да се строполи, а Беля се върна обратно на рамото ми.

За мое огромно удивление пазачът остана на мястото си, вперил безизразен поглед в дръжката на камата. Пусна меча си и я хвана с две ръце, дръпна рязко и я хвърли настрани. От раната не изтече и капка кръв.

Преди той да успее да си вземе меча, Риа ме сграбчи за ръката.

— Да бягаме! — извика тя. — Това е гулиант! Не може да умре!

Хвърлихме се към вратата на тъмницата и хукнахме нагоре по стълбите, а немъртвият воин ни подгони. Риа водеше, в краката й се виеха разплетени лози, а двамата с Шим я следвахме неотлъчно.

Тичахме с всичка сила по витото стълбище, но бяхме толкова ужасени, че често се препъвахме в стръмните стъпала. Подминахме осветена от пращяща факла площадка, после следващата, после следващата. С височината стъпалата ставаха все по-тесни. Силните крака на Риа я изведоха далеч пред мен, а Шим значително изостана. Запъхтян, аз се обърнах назад. Гулиантът бе само на няколко крачки от него.

Беля видя, че малкият великан е в опасност, плесна ме с крило по врата и полетя към него. Гневният му писък огласи подземието и той отново заби нокти в лицето на преследвача.

Гулиантът изостана с няколко стъпала, опитвайки се да отблъсне птицата. Заедно с тях се сражаваха и сенките им, танцувайки по слабо осветените каменни стени. Поколебах се. Да последвам ли Риа, или да се притека на помощ на Беля?

От върха на стълбището се разнесе писък.

— Риа!

Полетях нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Спиралата все повече се стесняваше, съсредоточавайки се в една-единствена точка. С усилие взех последния завой и се озовах на площадка, много по-голяма и по-добре осветена от ниските. В миг замръзнах на място.

Пред мен се простираше огромна зала. По стените й грееха факли и блестящи предмети, а таванът се губеше далеч над мен. Вниманието ми обаче бе приковано към центъра на залата. Риа беше заловена от един воин-таласъм! Облизвайки сиво-зелените си устни, той бе стиснал китките й зад гърба й. Една от едрите му длани покриваше устата й, за да не извика отново.

— Добре дошъл в нашия замък — прогърмя мощен глас.

Обърнах се и видях висок широкоплещест мъж със сурово като дялан камък лице, седнал на червен трон, който блещукаше със зловеща светлина. Гневната линия на устата му беше като изсечена, но макар и суров, той бе мрачно красив. Под златната диадема святкаха проницателни черни очи, а над лицето и тялото му се кривяха странни сенки, чийто източник не можех да открия.

Край трона на Стангмар стояха петима или шестима гулианти с лица на трупове. Видях и двама мъже, които явно бяха от Финкайра. Черните им като въглен коси стигаха чак до наметнатите им с червени мантии рамене. Единият беше висок и слаб като огромно насекомо, а другият приличаше на дебел дънер.

Спомних си думите на Каирпре и се вгледах в лицата им — може би някой от тях бе собственият ми баща? Макар че копнеех да го срещна, сега тази възможност ме ужасяваше. За човек, който би служил на крал като Стангмар, в сърцето ми имаше само презрение.

„Просто искам да го опозная“, бях казал на Брануен в последния ни разговор. „По-добре не“, отвърна ми тя. Уви, ако беше изпаднал до положението на тези нещастници, вече разбирах защо.

Риа ме видя и яростно се замята, за да се освободи. Воинът-таласъм само изхриптя подигравателно и я хвана по-здраво.

— Подозирахме, че в крайна сметка ще стигнеш дотук — обяви Стангмар, все така намръщен. — Особено с приятелката ти за примамка.

Сепнах се и се зачудих защо пък ще го е грижа къде съм. Тогава осъзнах, че сигурно още вярва, че нося Галатор, последното Съкровище, което търсеше толкова отдавна. Не бях сигурен как бих могъл да използвам тази грешка, но реших да опитам.

Риа отново се опита да се освободи, но без успех. Докато се извиваше в премяната си от листа, усетих едва забележим полъх на свежест — спомен от гората, която бяхме напуснали.

Направих крачка към трона, като поставих тоягата пред себе си, за да запазя равновесие върху бавно въртящия се под.

— Пусни я. Нищо лошо не ти е сторила.

Очите на краля горяха, а странните сенки танцуваха по чертите му.

— Би сторила много, ако можеше. Ти също.

При тези думи мъжете от Финкайра кимнаха в знак на съгласие, а гулиантите едновременно хванаха дръжките на мечовете си.

По-високият мъж ме погледна с изпънато от тревога лице, наведе се към краля и понечи да му прошепне нещо, но Стангмар му направи знак да млъкне.

Тогава по стълбите зад мен се изкачи гулиантът, който пазеше тъмницата. Лицето му беше цялото раздрано, но не кървеше. Стиснал крачетата на Беля в едната си ръка, той го държеше с главата надолу и мерлинът можеше само да размахва бясно криле и да свири гневно.

— Още един приятел, значи?

Обгърнатото в сенки лице на Стангмар потъмня още повече и той се обърна към двама гулианти.

— Проверете има ли други.

Те незабавно се стрелнаха покрай мен и слязоха по стълбите. Тогава си спомних, че не зная къде е Шим. Можех само да се надявам, че малкият ми спътник си е намерил безопасно скривалище.

Трескаво се обърнах към Риа, която почти се задушаваше в ръцете на таласъма, а после към Беля, увиснал безпомощно в хватката на гулианта.

— Освободи ги! — креснах аз на краля. — Освободи ги или ще съжаляваш!

Стангмар се навъси още повече.

— Не ни е привично да ни нареждат някакви си момченца! Особено когато заплашват кралската ни особа.

Въпреки че въртящият се замък постоянно се клатушкаше, аз изправих рамене и се постарах да не загубя равновесие. Кралят се наведе напред и за миг сенките се отдръпнаха от лице с квадратна челюст и блестящи, изразителни очи. Той ми се стори още по-красив, макар и не по-малко скован от преди.

— И все пак храбростта ти ни впечатлява. Затова ще бъдем милостиви.

Сенките изникнаха отново и неистово заподскачаха върху лицето, гърдите и златната му диадема.

— Знаем какво правим! — изръмжа той, неясно на кого и с царствен жест махна на таласъма, хванал Риа. — Пусни я, заповядваме ти. Но я наблюдавай внимателно.

Воинът направи гримаса, но се подчини и грубо блъсна Риа на каменния под пред трона. Все още увиснал с главата надолу, Беля писна възмутено, но не можа да стори нищо повече.

— Ами ястребът? — твърдо попитах аз.

Стангмар се облегна назад.

— Ястребът остава там, където е. Не вярваме нито на него, нито на теб! Освен това така ще си по-склонен да ни съдействаш.

Гърбът ми се скова.

— Никога няма да ти съдействам.

— Нито пък аз — обяви Риа и тръсна кафявите си къдрици.

Беля изпищя, за да изясни позицията си.

За пръв път навъсеното лице на Стангмар сякаш леко просветна.

— О, ще съдействате. Всъщност вече го направихте! Донесохте ни нещо, което отдавна търсим. Донесохте последното Съкровище.

Изтръпнах, но не продумах.

Докато сенките трепкаха по лицето му, кралят разпери ръце към предметите, окачени по стените.

— В тази зала сме събрали най-различни вълшебни неща. На стената зад престола ни е Душегубеца, двуострият меч. С черното острие посича душата, а с бялото лекува всяка рана. Ето там е прочутата Цъфтяща арфа. Онзи сребърен рог е Повелителя на бляновете. До него виждате плуга, който оре сам. Отсега нататък нито тези Съкровища, нито другите ще застрашават нашата власт.

Той посочи железния котел до отсрещната стена и лицето му стана сурово.

— У нас е дори Котела на смъртта.

При тези думи двамата мъже с червени мантии многозначително се спогледаха. По-високият поклати мрачно глава.

— И все пак най-силно желаем Съкровището, което не виси на тези стени — избумтя Стангмар, а гласът му изпълни залата, заглушавайки дори равномерния тътен на въртящия се замък. — Онова, което си ни донесъл.

Знаех, че той скоро ще разбере, че Галатор вече не е у мен. Неизбежната смърт ми даде смелост и аз изправих рамене.

— Никога не бих донесъл нещо, което да ти помогне.

За миг ми се стори, че мрачният крал ме наблюдава.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм! Наистина носех Галатор, но той вече не е у мен. Никога няма да се сдобиеш с него.

Стангмар студено ме изгледа с потънало в сенки лице.

— Не Галатор ни трябва.

Примигнах.

— Нали каза, че търсиш последното Съкровище?

— Така е. Но последното Съкровище не е някакво си украшение — отвърна кралят и вкопчи ръце в престола. — Последното съкровище е моят син.

Облада ме ужас.

— Твоят… син?

Стангмар кимна, но лицето му не изразяваше радост.

— Теб търсех. Защото ти си моят син.