Т. А. Барън
Изгубените години (36)

34
Полет

Носех се в мрака, прегърнал Беля през врата. По наклона на гърба му личеше, че постепенно набираме височина. С едната ръка държах тоягата си, мъничка почти колкото мен. Запитах се къде е Шим — надявах се поне да е в безопасност.

Духаше студен вятър, толкова силен, че незрящите ми очи се замъглиха и по бузите ми потекоха сълзи. С всеки порив перата по врата на мерлина трепкаха и се търкаха в лицето и ръцете ми. Бях голям почти колкото главата на ястреба и осъзнах, че те далеч не са меки и пухкави, както ми се струваше преди. Всяко от тях беше гъвкаво като жилава клонка и кораво като кост.

Постепенно движенията на тялото под мен станаха и мои. С всеки замах на крилете вдишвах, с всяко спускане издишвах. Преди всяко движение мускулите по раменете и гърба на мерлина първо се стягаха, а после мощно го запращаха нагоре.

Вслушвах се с всичка сила, за да доловя каквото мога в мрака. Крилете на птицата бяха изненадващо безшумни — чувах само тихо свистене и лекото припукване на раменните стави.

За пръв път в живота си вкусих свободата на полета. Мракът наоколо само засилваше чувството, че се издигаме без предел и граници, а вятърът в лицето ми донесе полъх от несравнимото усещане, което жителите на Финкайра бяха познали и загубили. Усещане, което помнех не с ума, а с костите си.

Вятърът смени посоката си и внезапно дочух слабо хленчене. Идваше от ноктите на ястреба, който явно носеше и друг пътник, както иначе би понесъл полска мишка, уловена за вечеря. Знаех също, че мъничкият Шим е по-ужасен и от мишката.

Опитах се да напрегна втория си взор до самия му предел, че и повече, за да преборя сгъстяващия се мрак, но усещах ограниченията на зрението си по-ясно от предимствата му. Покровът над замъка на Стангмар се стелеше над Мрачните хълмове, като скриваше и тях, и нас. Навлизахме в земите, където, както бе казала Риа, „нощта никога не свършва“.

С усилие долових контурите на надигащите се възвишения под нас. По тях не растяха дървета, по склоновете им не течаха реки. В един момент ми се стори, че земята се спуска в дълбок, но тесен каньон и сякаш дочух глух зов на орел. На север гъстото зарево от множество скупчени факли се смесваше с дрезгавите крясъци на таласъми. На юг пък проблясваха зловещи светлинки, които смразяваха кръвта ми повече и от вятъра.

По склоновете на каньона забелязах няколко къщи, навярно някогашно селище. У мен се надигна странен копнеж. Дали като малък не съм живял в подобно село? Ако някак можех да видя тези земи на светло, дали биха ми върнали част от спомените? Къщите обаче бяха мрачни и безмълвни като миналото ми. В тях не горяха огнища, не се чуваха гласове.

Съмнявах се, че тук още работят хора като Хон, както с векове бяха правили предците им преди възкачването на Стангмар на престола и началото на несекващия мрак. Още по-малко вероятно беше да е оцелял някой градинар. Домът на Т’еилеан и Гарлата поне тънеше в сумрак, а тук властваше вечно затъмнение.

Мракът се сгъсти и ни притисна като тежко одеяло. През вените, които пулсираха на врата на Беля, долових забързания ритъм на сърцето му. В този момент ударите на крилете му станаха малко по-колебливи, сякаш тъмнината пречеше на полета му тъй, както пречеше на зрението ми.

Мерлинът се понесе успоредно на земята. Крилете му все по-често увисваха, като ту не довършваха размаха си, ту изцяло го пропускаха. Той нестабилно се люшкаше сред студените пориви на вятъра, като накланяше глава наляво и надясно. Струваше ми се объркан, сякаш се опитваше да види невидимото и с мъка следваше правилния курс.

Сграбчих пернатия си жребец. Ако на Беля му беше толкова трудно да вижда, как можеше да ни отведе до въртящия се замък? Може би затова Домну ни предупреди, че ще ни е по-трудно да влезем в него, отколкото да го доближим.

Страхът ме зашлеви през лицето и разбрах, че единствената ни надежда сега е вторият ми взор. Аз, слепият, трябваше някак да виждам вместо ястреба! Зрението ми винаги отслабваше заедно със светлината, но този път не можех да позволя това. Може би вторият взор все пак нямаше нужда от светлина. Може би можех да виждам въпреки тъмнината. Призовах цялата си енергия. Трябваше да се опитам да прозра в мрака.

Изминаха няколко минути, но не долавях нищо по-различно. Какво друго очаквах? Никога преди не съм можел да виждам в тъмното, дори когато очите ми бяха здрави. Защо реших, че сега нещо ще се промени?

Въпреки това продължих да се опитвам да погледна с вътрешното си око. Да надникна отвъд сивотата и сенките, да изпълня със смисъл късовете мрак, както правеше Риа с пространствата между звездите.

Полетът на Беля стана още по-несигурен и хаотичен. Крилата му натежаваха, а жестокият вятър ни подмяташе насам-натам. Птицата се поколеба, смени посоката и пак се поколеба.

Толкова постепенно, че в началото самият аз не си дадох сметка за това, започнах да различавам мимолетни силуети в тъмнината. Извивката на някакъв хребет. Вдлъбнатина, която някога може би е била езеро. Лъкатушен път. Назъбена линия, навярно каменна стена.

Изведнъж открих нещо странно в далечината. Смътен, пулсиращ проблясък на върха на един хребет. Сякаш стоеше, но и се движеше, светъл и тъмен едновременно. Дори не бях сигурен, че наистина съществува. Зарових здраво пръсти в перата на Беля и обърнах главата му натам. Отначало птицата се противеше, но накрая промени ъгъла на крилете си, а после и посоката на полета.

След време долових някаква огромна сграда. Издигаше се на хълма като черен призрак. Стори ми се, че виждам причудливи обръчи светлина по стените му и островърхи издатини на върха му. Бърлогата на Домну ми се стори зловеща, но тази сграда беше сто пъти по-страшна. Въпреки това се притиснах към врата на Беля и го насочих към нея. Той вече не само приемаше напътствията ми, но и изглеждаше обнадежден и размахваше крила с нови сили.

Вторият ми взор достигаше все по-надалеч. Вече виждах плоския, осеян с камъни хълм, върху който се издигаше странната сграда. И макар че различавах земите наоколо й все по-ясно, очертанията й си оставаха някак размазани. Щом наближихме, се разнесе глух тътен от камъни, които стържат един върху друг.

Осъзнах, че сградата бавно се върти върху основите си. Бяхме открили Замъка под Покрова. Прехапах съсредоточено устни и накарах ястреба да опише кръг над него. Смътните очертания мигновено се проясниха. Островърхите издатини се оказаха кули, а обръчите светлина — факли, надничащи от въртящите се прозорци и сводове. От време на време в осветените помещения виждах войници със същите заострени шлемове като тези на воините-таласъми.

Взрях се в един от по-ниските прозорци, където изглежда нямаше охрана и накарах Беля да се спусне. Полетяхме право натам, а бойниците, кулите и сводовете започнаха вихрено да се приближават. Изведнъж осъзнах, че летим твърде бавно и се снишаваме твърде бързо. Щяхме да се блъснем в стената! В ума ми проблесна ужасяващият сън, който ме споходи в морето.

Задърпах с всички сили и накарах ястреба да се издигне. Шим пищеше, заклещен в ноктите му. Профучахме през бойниците, на сантиметри от камъните. Още секунда, и щяхме да се размажем в тях.

Върнах си самообладанието и накарах Беля да опише втори кръг. Този път се опитвах по-точно да сравня нашата скорост с тази на замъка, но се поколебах. Истината беше, че нямах нито очи, нито истинско зрение. Смеех ли да опитам отново, разчитайки само на втория си взор?

Поех си дълбоко въздух и накарах ястреба пак да се спусне. Стрелнахме се към същия отворен прозорец, а вятърът злобно ме хапеше и пищеше в ушите ми.

Прозорецът зина насреща ни, а стомахът ми се сви на топка. И най-малкото отклонение щеше да ни запрати в стената. Скоростта ни се увеличаваше, вече нямаше връщане назад.

В момента, в който нахлухме в замъка, пред очите ми се изпречи каменна колона. Наклоних се силно на една страна и, поведен от инерцията ми, Беля зави наляво. Разминахме се с колоната, пързулнахме се по пода и се блъснахме в някаква стена… в самите недра на Замъка под Покрова.