Т. А. Барън
Изгубените години (34)

32
Тъмна орис

— Ти жив?

— Не съм сигурен — отвърнах аз. Седнах и изчаках да се разсее пелената пред втория ми взор. От едната ми страна седеше Шим, а от другата лежеше тоягата ми, покрита с воняща кал.

Личицето на спътника ми се сгърчи от тревога и той ме дръпна за туниката.

— Къде сме?

Огледах се и видях най-странната стая, в която някога съм бил. Обграждаха ни полирани каменни стени, под и таван, без нито един прозорец или пролука. Въпреки това синкава светлина озаряваше цялото помещение — бледа и трептяща като свещ, точно преди да угасне. Свещ обаче нямаше.

Потреперих, но не от студ. Не бях сигурен защо, но въздухът тегнеше от зловещи предзнаменования. Сякаш с Шим всеки момент щяхме да се превърнем в нечия вечеря.

Малкият великан се примъкна по-близо до мен.

— Това място страшностно. Като тъмница.

— Съгласен съм.

Ненадейно той посочи към единия ъгъл.

— Кокали!

Подскочих стреснато и разгледах потъналата в сенки купчина до нас. Кости, наистина. Оглозгани до бяло.

Различих ребра, крака и немалко черепи. Човешки черепи. Преглътнах с мъка и се зачудих дали скоро и нашите останки ще легнат сред тях.

Забелязах и други купчини, макар и не от кости. Едната, висока почти колкото тоягата ми, беше от тънки сиви каменни плочки. Другата — от полирани дървени топки с различни размери, гравирани с причудливи символи. Някои бяха по-малки от нокът, други — по-големи от глава и явно бяха подредени внимателно, с определена цел. Забелязах куп пръчки, вързани на снопове и подредени по брой и размер. В далечния край на стаята имаше странни бели кубове с черни точки по стените и макари с черна и бяла вълна, странни морски раковини и метални купи, пълни с камъчета и семена с най-различни форми.

На пода беше постлан дебел килим на червени и черни квадрати. На много от тях стояха дървени фигури, които стигаха до кръста ми. Имаше атакуващи дракони, галопиращи коне, виещи вълци, воюващи таласъми, крале и кралици и други, които не можах да разпозная. В Каир Ведуид бях чувал за игра, наречена „шах“, но тя се играеше на дъска, не на килим. Пък и сред фигурите не би трябвало да има дракони, нито пък таласъми.

На каменната стена срещу нас гъста плетеница от сини знаци трепкаше на бледата светлина. Цялата повърхност беше покрита с колонки от диагонални и вълнообразни линии, точки и завъртулки. Имаше хиляди квадрати, триъгълници и мрежи от кръстосани линии, както и кръгове, разделени на части, като нарязана погача. Виждах и руни, букви, числа и други символи, ситно изписани където има място — над, под и между останалите знаци.

— Жалко — изръмжа дълбок глас зад нас.

Бързо се обърнахме, а през открехнатата врата надникна бледа плешива глава. Вратата бавно се отвори и разкри тяло, обло като главата, облечено в роба, която приличаше на брезентов чувал с джобове. Създанието носеше огърлица от грубо оформени камъни и беше босо. Застинах, очаквайки поредния дух-двойник… или нещо още по-лошо.

Плешивата глава се наведе към нас, а около триъгълните й уши се накъдри паяжина от бръчици. От средата на челото й като рог стърчеше голяма съсухрена брадавица. В нас за миг се взряха немигащи очи, по-черни и от моите. След това се отвори уста, пълна с криви зъби.

— Много жалко.

Посегнах към тоягата и скочих на крака, което не беше много лесно, защото Шим висеше на коляното ми.

— Кой си ти?

— Едва ли ще доживеят утрешния ден — промърмори странното създание, докато влизаше. — Много жалко.

Гласът ми трепереше, но повторих въпроса си.

— Кой си ти?

Черните очи, на вид ужасно стари, внимателно ме огледаха.

— Труден въпрос, рожбо.

Нещо в думата „рожбо“ ме накара да изтръпна.

— Коя съм аз ли? — продължи създанието, докато бавно обикаляше около нас като лешояд край мърша. — Трудно е да се каже, дори за мен. Днес съм една, утре съм друга.

Сбръчканото лице се приведе към моето и се озъби в разкривена усмивка.

— А ти кой си?

Въздъхнах.

— Истината е, че не съм много сигурен.

— Е, рожбо, поне си честен — отвърна тя и продължи да обикаля около нас, а босите й крака шляпаха по камъните. — Може пък да ти кажа кой си, но те предупреждавам, че доста ще се разочароваш. Ти, например, си твърде кльощав, за да ми предложиш повече от хапка-две, дори ако добавим приятелчето ти.

Шим се вкопчи още по-силно в крака ми.

— Освен туй, рожбо, ми се виждаш твърде слаб, за да си ми от полза в облога. А толкова мразя да губя.

По гръбнака ми премина леден нокът.

— Знам коя си. Ти си Домну.

— Умничък си, рожбо — кимна вещицата, спря да обикаля и поглади плешивата си глава. Явно размишляваше. — Това обаче няма да стигне, за да спечеля облога.

— Какъв облог, за какво говориш?

— О, нищо важно. Просто се обзаложих, че ще оживееш до утре — обясни тя и сви рамене. — Днес, утре, какво значение има кога ще умреш? Не биваше да залагам на теб, но не можах да устоя.

Потреперих, спомнил си думите на Каирпре за това създание, чието име означаваше „Тъмна орис“. „Не е нито добра, нито зла, нито приятел, нито враг. Тя просто е.“

— С кого си се обзаложила?

Домну зашляпа към отсрещната стена, обсипана със странни, трепкащи на светлината знаци. Наплюнчи левия си показалец, той веднага посиня и като го използваше като четка, тя се протегна колкото можеше и прекара вълнообразна линия през един от кръговете.

— Време е да почна на нова стена — изсумтя тя, погледна към нас и добави: — Записвам резултата, рожби. Не обичам да губя, но трябва да си записвам. И по всичко личи, че този облог ще го загубя.

— Искаш да кажеш — намеси се Шим, — че ние умре?

Домну пак сви рамене.

— Точно тъй ми изглежда.

— С кого си се обзаложила? — повторих аз.

— Не го познаваш, макар че той хич не те харесва.

— Кой?

Тя се почеса по врата.

— Глупецът Рита Гаур, разбира се.

— Рита Гаур? Онзи, който воюва с Дагда?

Домну изсумтя нехайно.

— Сигурно още воюват. За последно ги нагледах преди няколко хиляди години, но нямам представа кой печели и кой губи, рожбо. Сигурно си записват някъде.

— Това не е игра! Сериозно е!

Домну се скова.

— Игрите са нещо сериозно, рожбо. Като самия живот, който също е игра.

— Ти не разбираш — поклатих глава аз и пристъпих към нея с увисналия на крака ми Шим. — Те воюват за цяла Финкайра. И за Земята. И за земите отвъд!

— Да, да — каза вещицата и се прозя. — Този облог се точи от години.

— Не! Това е много повече от облог.

Тя изумено се вторачи в мен.

— Повече? Нищо не е повече от облога, той е шанс в най-чистата му форма! Правиш избор, залагаш и каквото стане — стане. Нагоре, надолу, живот, смърт. Все едно, стига накрая да прибереш печалбата си.

Отново поклатих глава.

— Има значение. Това кой от двамата ще победи определя…

— Вероятностите при следващия им облог. Да, знам.

Домну прекоси стаята и стъпи на червено-черния килим. Наведе се към един червен дракон и равнодушно го погъделичка под люспестата брадичка. Заради светлината не бях сигурен какво виждам, но ми се стори, че главата му леко помръдна, а от ноздрите му излязоха тънки струйки дим.

— Игричката им не ме интересува — заключи тя и почеса дракона по ухото. — Едва смогвам да следя моите.

Шим се притисна още по-силно към мен.

— Аз уплашен! Много, много, много уплашен!

— Не виждам защо — отвърна Домну и криво се ухили. — Умирането не е чак толкова лошо. След първия път.

Тя сложи крак върху гърба на дракона, посегна към черния цар и грубо го сграбчи за врата. Може и да греша, но когато го вдигна от килима, ми се стори, че чувам слаб измъчен писък. Без да изпуска царя, тя лъсна короната му с чувалоподобната си роба.

— Предлагам да поиграем на нещо, преди да ви отпратя, рожби. Ще ни отвлече за малко, вас от предстоящата смърт, а мен — от предстоящата загуба. Пръчки ли предпочитате, или зарове?

— Имаме нужда от помощта ти — примолих се аз.

Тя шумно тресна черния цар обратно на мястото му, с клатушкане зашляпа към купчината пръчки и взе един малък сноп.

— Мисля, че днес три е по-добре от тринайсет, а вие? В костите си усещам, че днес печелят малките числа. Кости! Искате ли да хвърляме кости?

— Моля те! Трябва да стигнем до Замъка под Покрова.

— Замъка под Покрова ли? — учуди се тя, издърпа една пръчка и плю върху нея. — Че защо ви е да ходите там?

— Добър въпрос — промърмори Шим, без да пуска прасеца ми.

— Освен това — продължи Домну, докато разглеждаше пръчката, — ако ви изпратя там, положително ще умрете и аз със сигурност ще загубя.

— Няма ли да ни помогнеш, моля те!

— Боя се, че няма, рожбо.

Тя завъртя пръчката, а аз се намръщих.

— Щом няма да ни помогнеш, защо не ни върнеш обратно в Призрачното тресавище, за да умрем там?

Шим ме погледна изумено.

— Може и тъй да сторя, рожбо. Все пак обещах на Рита Гаур да не ви държа в безопасност тук цял ден. Нали разбирате, такива са правилата на облога, а аз никога не ги нарушавам — обясни Домну и сниши глас. — Пък и ако го направя, той ще се усети.

Тя пъхна пръчката при останалите и върна цялата връзка обратно в купчината.

— Защо бързаш толкова? — попита ме тя. — Още имаме време да поиграем.

— Нямаме време! — извиках аз. — Няма ли начин да те убедим?

— Единственият въпрос — продължи тя, оглеждайки стаята, — е коя игра да изберем. Разбира се! Шах! Макар че ти едва ли знаеш правилата, млад си още. Няма значение, ела насам и ще те понауча. Доведи и оня храбрец, дето е увиснал на крака ти.

Домну се върна на килима и обходи с поглед фигурите.

— Май са твърде големи.

Съсредоточена, тя положи длан върху короната на червената царица, промълви нещо и започна бавно да я натиска надолу. За мое огромно удивление, царицата и останалите фигури постепенно се смалиха до половината от предишния си размер. Сега най-големите бяха високи колкото Шим.

Домну гордо махна с ръка към тях.

— Тази игра е едно от по-добрите ми изобретения, навсякъде се харесва. Дори хората я възприеха, въпреки че никак не умеят да се съсредоточават. Неприятно ми е само как са опростили правилата. Единственият недостатък на играта е, че трябват двама души, а никак не ми е лесно да си намеря подходящ партньор.

Тя вдигна тънките си вежди и към челото й плъзнаха вълни от бръчки.

— Особено когато толкова рядко имам гости. Между другото, повечето влизат през предния вход, вас какво ви прихвана, че минахте през задния? Ако не бяхте почукали на стъпалото, можеше да не ви открия.

— Не съм чукал.

— Разбира се, че почука! Макар че при тая олелия отвън едва те чух.

— Ама аз не съм чукал!

— Рожбо, бързо забравяш! Почука с нещо твърдо, може би с главата си. Или с онуй неугледно медальонче на врата ти.

Внезапно спомнил си за Галатор, аз здраво го стиснах. Той вече не светеше. Бързо го пъхнах под туниката си.

— Можех да ви оставя отвън, но толкова отдавна не съм имала компания за игра! Има-няма два века! След като ви прибрах, се сетих, че сигурно сте онези, срещу които заложи Рита Гаур. Каза, че няма да оцелеете и ден, ако стигнете дотук.

Тя замислено присви старите си очи.

— Жалко, че не ви видях, преди да приема облога.

Домну обиколи килима, като внимателно оглеждаше всяка от фигурите. Заради мъждукащата светлина сякаш цялата стая трептеше, но ми се стори, че щом ги доближеше, те се разтреперваха. Когато мина край един благороден на вид черен жребец, той сякаш леко раздвижи задните си крака. Домну веднага се завъртя.

— Да не смяташ да ме сриташ, а? — очите й гневно проблеснаха и тя бавно прокара пръст по гривата му. — Не вярвам, едва ли си толкова невъзпитан. Сигурно тежестта ти е малко. Да, точно това ще да е.

Жребецът сякаш приглушено изцвили, а резбованите му мускули се напрегнаха.

Домну се наведе над него и лекичко духна. Като че от нищото върху гърба на коня изникна груб черен камък, голям почти наполовина колкото него. Жребецът сякаш се преви, но не сведе глава.

— Готово, така е много по-добре — кимна Домну и се обърна с лице към мен. — А сега е време да поиграем на шах — обяви тя, а гласът й звучеше не толкова подканящо, колкото заплашително. — Преди да ви върна при вашите, как да ги наречем, приятели отвън. Ти местиш пръв.