Т. А. Барън
Изгубените години (33)

31
И се чу писък

Няколко часа вървяхме към прохода, а тоягата ми ритмично почукваше по сухата пръст и мъртвите треви. От Мрачните хълмове духаше студен вятър, острите му пориви жилеха като плесници. Шим се стараеше да не изостава, но няколко пъти трябваше да му помагам да се отскубне от бодлив храст или да прехвърли стръмен склон.

Колкото повече се изкачвахме, толкова по-яростен ставаше вятърът. Скоро така свирепо ни блъскаше, че ръката, с която държах тоягата, вместо да пулсира от болка, започна да изтръпва и скоро стана безчувствена като дърво. В лицата ни се забиваха късчета лед и аз вдигнах свободната си ръка, за да защитя бузите и незрящите си очи.

Късчетата се превърнаха в игли, после в остри чирепи, а накрая в ками. В този момент Шим, който не се беше оплаквал, откакто напуснахме градината, започна жално да скимти. Аз обаче го чувах само в затишията между поривите, които ставаха все по-чести и свирепи.

Все още беше достатъчно светло и вторият взор ми помагаше, но ледената вихрушка и вдигнатата от вятъра пръст ме объркаха. Ненадейно се препънах в някаква плоска издатина, паднах с вик на земята и изтървах тоягата си. Допълзях разтреперан до издатината, за да ме скрие поне малко от бурята, а Шим се уви в гънките на туниката ми. Останахме там няколко минути, които ни се сториха безкрайни като седмици, а зъбите ни тракаха от студ.

Постепенно бурята утихна. Виещият вятър ни връхлетя още няколко пъти и най-сетне отстъпи. Въздухът не ни се стори по-топъл, но телата ни лека-полека се съживиха. Раздвижих ръцете си и усетих иглички в дланите и пръстите си, а Шим колебливо подаде глава от туниката ми — рошавата му коса бе пълна с ледени висулки.

Веднага разбрах, че издатината, която отчасти ни бе предпазила, е просто огромен пън. Всъщност бяха хиляди, хълмовете бяха осеяни с тях. Делеше ги само обширна мрежа от ерозирали дерета. Макар и заскрежени, пъновете не искряха. Просто си стояха там, безжизнени като погребални могили.

Значи… това бе останало от огромния лес, за който ни каза Т’еилеан. „Кралската армия сее смърт навсякъде“. Думите на стареца се вдигнаха като призраци от гниещите пънове, от кървавочервената пръст и от оголелите хълмове.

С Шим се спогледахме и без да продумаме, се изправихме върху замръзналата земя. Вдигнах тоягата си и отчупих парче лед от върха й. Намерих отново пролуката, прекрачих крехките останки от един клон и тръгнах нагоре по хлъзгавото възвишение. Шим ме последва, мърморейки под нос.

С напредването на деня продължихме да се изкачваме по хълмове, осеяни с безброй пънове и пресъхнали потоци, а небето все повече се смрачаваше. Скоро проходът изчезна, погълнат от непрогледната тъмнина. Можех да разчитам само на спомените си за разположението на двете остри скали, макар че и те избледняваха.

Бавно набирахме височина. Въпреки сумрака, сред пъновете и мъртвите клони успях да забележа няколко мършави дървета. Силуетите им приличаха на сгърчени от болка хора. Познах едното по кората — беше бук. Доближих се, опрях длан на ствола и издадох шумолящите звуци, на които ме бе научила Риа в Друма.

Букът не отвърна.

Опитах отново, но този път си представих пълното с живот и дихание присъствие на здраво дърво. Могъщите му корени, впити в почвата, протегнатите към небето клони, гърлената песен, която плъзва по ствола и оживява всеки лист.

Може би само си въобразявах, ала ми се стори, че долавям съвсем леко потрепване сред най-високите клони. Дори да бях прав, дървото бързо застина отново.

Отказах се и пак провлачих крака нагоре. По петите ми пъхтеше Шим. Докато изкачвахме склона, земята ставаше все по-камениста, а светлината избледняваше. Небето почерня, а пъновете и скалите край нас се сляха със сенките.

Вторият ми взор бързо ме оставяше, но аз продължавах упорито да се вглеждам и внимателно да се вслушвам. Знаех, че и най-беглото движение може да се окаже предупреждение за атака — единственото, на което можех да разчитам. Опитвах се да не се препъна в някой камък или клон и стъпвах все по-неуверено.

Отпред различих едва видима пролука между две тъмни скали, посегнали към мастиленото небе. Дали не беше проходът? Приближих се възможно най-тихо. Внезапно спрях, застинах като някое от кривите дървета и се вслушах.

Шим изпълзя до мен.

— Ти чува това?

— Не съм сигурен — прошепнах аз. — Стори ми се, че долавям нещо пред нас.

Изминаха няколко минути. Чувах само дишането ни и блъскането на собственото си сърце.

Накрая леко побутнах Шим по лакътя.

— Да вървим — прошепнах аз, — но по-тихо. Таласъмите са наблизо.

— Оооо — простена Шим. — Аз уплашен. Съвсем, напълно, аб…

— Тихо!

От сенките долетя дрезгав вик, затрополиха крака. Пламнаха факли и разпръснаха тъмнината.

— Таласъми!

Хукнахме към скалистия хребет. Под краката ни пукаха клони, тръни деряха прасците ни. Точно зад нас чувах тежкия дъх на таласъмите, дрънченето на броните им и съскането на факлите.

С Шим се носехме по скалите, като се опитвахме да не се спъваме, а мракът ни притискаше от всички страни. Нито знаехме, нито ни вълнуваше накъде бягаме. Усещахме само, че таласъмите ни настигат.

В отчаян опит да ги заблудя свих рязко встрани. Шим ме следваше плътно и двамата пресякохме хребета. Гледката пред нас смрази кръвта ни. На фона на мрачното небе чак до хоризонта се простираха още по-мрачни хълмове. Най-лошото беше, че долината под нас бе непрогледно черна, осеяна със стотици дребни светлинки. Знаехме, че таласъмите са по петите ни, и въпреки това се поколебахме за миг.

Между главата ми и върха на тоягата профуча копие и падна на земята след хор от дрезгави проклятия, но ние вече се носехме надолу по склона. Препънах се в някаква скала и се преметнах през глава. Шим изчака да се изправя и да грабна тоягата, после двамата нахлухме в тъмната долина.

Мракът ни заля като вълна, а мократа земя омекна под краката ни. Застоялият въздух вонеше. Не след дълго джапахме през поле от бълбукаща тиня, покрито от огромна локва вода.

Внезапно спрях и Шим се блъсна в гърба ми.

— Ти защо спира? — раздразнено попита той.

— Слушай.

— Аз не чува нищо, освен туптене на ожулен мой нос.

— Именно. Таласъмите спряха някъде зад нас.

— Ти прав — кимна малкият великан и неспокойно подуши въздуха. — Мисли ли, че ги е страх дойдат тук?

В кожените ми ботуши се просмука нещо студено.

— Може би това е… Призрачното тресавище.

Вместо отговор в далечината изникна трептяща светлинка и застина в мрака, сякаш за да ни разгледа. Появи се втора, после трета. Скоро из въздуха се носеха поне двадесетина и бавно се приближаваха.

Шим стисна ръката ми.

Надигна се смрад на гниеща риба. Задавих се, белите ми дробове се разбунтуваха, но с наближаването на светлинните тя се засилваше. Разнесе се тъничък, нестроен вой — древно погребално песнопение, пропито със скръб и нестихваща болка. Потръпнах — то сякаш извираше от земята, от светлинките и от вонящия въздух. Идваше и от едната страна, и от другата. От всички посоки наведнъж.

Шим ужасено изписка, пусна ръката ми и побягна по-далеч от скупчените светлинки.

— Чакай! — креснах аз и се хвърлих след него, но след няколко крачки кракът ми се заплете в нещо. Стоварих се по лице в лигава локва, изправих се, измъкнах тоягата си и изтръсках тинята от ръцете си. Воняха на плесен и разложение.

Зловещите светлинки отново се събраха и закръжиха около мен. Воят се засили, заля ме миризма на смърт.

— Шим!

Отговор не последва.

— Шим!

Тогава се чу писък.

Светлините настъпваха и се взираха в мен като десетки очи. Ето как щеше да завърши моето приключение! По-добре да се бях удавил край бреговете на Гуинет, отколкото да загина така, окаян и сам. От пропадналото търсене обаче ме болеше по-малко, отколкото от загубата на Риа. Също като храбрия мерлин, тя бе дала живота си за мен. Аз не заслужавах подобно приятелство, а тя не заслужаваше да умре. Бе толкова жизнена, тъй пълна с мъдрост, която изобщо не разбирах. При мисълта, че съм я загубил, сърцето ми сякаш избухна в пламъци.

Внезапно осъзнах, че Галатор се е разгорял на гърдите ми. Отскубнах го от шията си и го вдигнах високо. Сърцевината му излъчваше искряща зелена светлина и отблъскваше мрака достатъчно надалеч, за да виждам ръката си чак до рамото.

Зловещите светлинки се разколебаха и спряха, воят секна, свеж повей докосна въздуха, а сиянието на Галатор се разрасна. След няколко мига зелената светлина озаряваше цялото ми тяло, както и тоягата.

— Шим! Къде си?

— Тук! — целият подгизнал, той се запрепъва към мен. От гърдите, краката, ръцете и половината му лице се стичаше черна тиня.

Светлинките затрептяха и бавно отстъпиха пред нарастващото сияние, а накрая се скриха в мрака. Воят започна отново, но премина в гневно мърморене.

Окуражен от това отстъпление, продължих напред. На всяка цена щях да пресека тресавището.

С едната ръка държах Галатор над главата си, а с другата стисках тоягата. Накарах Шим да се хване здраво за туниката ми и двамата закрачихме през мочурливите локви. Калта беше лепкава и мека и засмукваше ботушите ми. Внезапно стъпих в плитък ров, стоварих се с плясък във водата и почти изпуснах медальона. Жълтите очи веднага се приближиха, шепотът се усили.

Щом си възвърнах равновесието, заплашителните светлинки пак се дръпнаха. Забавих се, докато измъкна тоягата си от лакомата кал, но накрая тя я пусна с шумно мляскане. С усилие продължихме напред, но си личеше, че Шим няма да издържи дълго. Правеше всичко възможно да не изостава, но водата му стигаше до кръста и газенето бързо го изморяваше.

Собствените ми крака натежаваха все повече, както и ръката, стиснала Галатор. Въпреки това помогнах на малкия великан да се покатери на рамото ми — онова, на което кацаше Беля. Новият ми товар обаче бе много по-тежък от ястреба.

Всяка крачка ме мъчеше, всеки дъх ме изгаряше. Губех сили, сякаш самото тресавище ги изсмукваше. Рамото ме болеше, тинята по краката на Шим капеше върху лицето ми и изгаряше езика ми с прогнилия си вкус.

Чувствах се все по-слаб, а светлинките все по-смели. Шепотът отново се засили, в ушите ми като че ли виеше глутница вълци. Тресавището сякаш бе безкрайно, далеч отвъд предела на гаснещите ми сили.

Силите ми! Дали да ги използвам? Толкова се нуждаех от тях… и толкова ме плашеха! В ума ми отново лумнаха пламъци. Съскаха към лицето ми, изгаряха плътта ми, изпиваха очите ми.

Внезапно се препънах и паднах на колене, като за малко да изпусна и тоягата, и Галатор. Шим изхлипа и се вкопчи във врата ми. Светлинките се скупчиха около нас, за да видят дали отново ще стана.

Напрегнах се с всички сили и се измъкнах от калта.

Опитах се да вдигна Галатор, но той стигна едва до гърдите ми. След още една измъчена крачка пак се препънах, а амулетът се удари в нещо твърдо, вероятно камък. Шим изкрещя, а шепотът почти ме оглуши.

Тогава всичко замлъкна.