Т. А. Барън
Изгубените години (30)

28
Един прост въпрос

Каирпре ме отведе до двете столчета при шкафа, премести подвързаните с кожа книги, които лежаха върху тях и двамата седнахме. Шим вече се беше разположил на най-ниския рафт, заобиколен с обилна вечеря, и изглеждаше много доволен.

Известно време поетът ме наблюдава мълчаливо.

— Променил си се, откакто те видях за последно. И още как! Отначало не те познах, но вероятно ти би могъл да кажеш същото за мен. Минаха пет-шест години, все пак.

Не можех да удържа вълнението си.

— Значи си ме виждал преди? И мен, и майка ми?

Очите му потъмняха.

— Не помниш ли?

— Не помня нищо от детството си! Всичко е мрак, до деня, когато морето ни изхвърли на брега — обясних аз и сграбчих белия му ръкав. — Ти обаче можеш да ми помогнеш! Да отговориш на въпросите ми! Разкажи ми всичко, първо за майка ми. Коя е тя? Къде е? Защо каза, че е била твой приятел?

Каирпре се облегна назад и обхвана коляното си с ръце.

— Май все пак ще ти разкажа една история — обобщи той, помълча и започна. — Настъпи ден, в който една жена, човешка жена, пристигна на бреговете на този остров. Идеше от келтските земи, от място на име Гуинет.

Прониза ме болезнено съмнение. Нима през цялото време бях грешил за Брануен? Разколебан, попитах:

— Как се казваше?

— Елън.

Въздъхнах облекчено.

— Елън не приличаше на нас, жителите на Финкайра. Кожата й бе много светла, по-скоро розова, отколкото румена. Ушите й бяха различни, по-скоро заоблени, отколкото триъгълни. Беше много красива, но най-прелестни бяха очите й. Сияеха с цвят, невиждан на този остров. Чисто, яркосиньо, недокоснато от сиво или кафяво. Очи като сапфири. Затова я нарекоха Сапфирооката Елън.

Внезапно ме побиха тръпки.

— Дойде — продължи той, — защото се беше влюбила в мъж от Финкайра. От този свят, а не от нейния. Скоро след пристигането си откри и друга любов. Към книгите! Обожаваше ги, книги от най-различни земи, на всякакви езици. Запознахме се, когато дойде да прибере една, бях я взел на заем. Малко закъснявах с връщането, има-няма с десетина години. След това често се отбиваше, за да чете и да си приказваме. И винаги сядаше на твоя стол! Най-много обаче я интересуваше целителското изкуство и историята му през вековете. Имаше дарба да лекува.

Отново потреперих, а Каирпре се усмихна, явно спомнил си нещо.

— Струва ми се обаче, че най-много обичаше гръцките легенди.

— Това истина ли е? — рязко попитах аз. — Заклеваш ли се, че е истина?

— Истина е.

— Тя ми каза толкова малко. Дори името й не знаех! Наричаше се само Брануен.

Каирпре се обърна към един рафт с книги.

— Име от легенда. Колко привично! Боли ме само да узная, че е избрала такава трагична история.

— „Да не бях се раждала, но уви“ — изрецитирах аз.

— Значи знаеш легендата?

— Знам я — кимнах аз и долната ми устна потрепери, — но не познавах нея. Никак. Толкова рядко говореше за себе си, че отказвах…

В гърлото ми заседна буца и аз тихо заридах. Поетът ме наблюдаваше със съчувствието на човек, който изпитва същото, но не се опита да ме утеши. Остави ме да пролея сълзите, които имах нужда да пролея.

Накрая довърших с дрезгав глас:

— Отказвах да я наричам… „майко“.

Известно време Каирпре не продума, а накрая ми зададе простичък въпрос:

— Обичаше ли те?

Бавно кимнах.

— Да.

— Грижеше ли се за теб, когато имаше нужда от помощ?

— Да.

— Тогава си я познавал. До дъното на душата й.

Обърсах бузи с туниката си.

— Може би, но не го чувствам така. Можеш ли да ми кажеш нещо… за баща ми?

Погледът на Каирпре внезапно стана далечен.

— Баща ти беше забележителен младеж. Силен, своенравен, страстен. Готов да се бори до кръв, винаги пръв. Не, ритъмът не му подхожда, ще опитам пак. Жив! Нащрек! Неукротим човек. Така е по-добре. На най-древния ни език името му значи Катерача, защото като момче обожаваше да се катери по дърветата. Понякога стигаше чак до върха на някоя огромна ела и оставаше там само за да изпита беса на някоя буря.

Разсмях се — бях разбрал повече, отколкото поетът можеше да предположи.

— Струва ми се обаче, че детството му не е било щастливо. Майка му Олуен бе дъщеря на морето, едно от онези създания, които човеците наричат „русалки“, макар че тук предпочитаме „морски хора“. Затова и той като теб носеше морските дълбини в костите си. Дългото й пътуване обаче започна твърде скоро.

— Чувал съм за това Дълго пътуване.

Каирпре въздъхна.

— Дълго е, да. И нелеко, според „Във възхвала на Дагда“. Освен ако се окажеш един от малцината, отнесени в Отвъдното в мига на смъртта си. Това обаче се случва рядко, много рядко.

— Говореше за баща ми.

— А, да… баща ти. След смъртта на Олуен бил отгледан от своя баща, финкайрец на име Туата, син на Финвара. Туата бил велик магьосник, човек с огромна власт. Разправят, че дори великият Дагда понякога му гостувал, за да обсъждат велики дела. Но уви, той почти нямал време за нуждите на сина си и напълно спрял да се интересува от него, когато разбрал, че момчето не притежава магьосническа дарба. „Силите“, както ги наричал Туата. Тогава баща ти бил горе-долу на твоите години.

Преглътнах с усилие, защото знаех, че тези сили не са дарба, а проклятие. Спомних си пророчеството на дядо ми с думите, с които ми го бе предала Брануен… Елън. Моята майка. Че един ден ще роди син, чиито сили ще бъдат дори по-големи от неговите. „Чиято магия ще извира от най-дълбокия източник.“ Какво безумие! Туата може да е бил велик магьосник, но се беше заблудил напълно.

— Само че животът на баща ти се променил, когато срещнал Елън. На Земята, той често пътувал дотам. Влюбили се дълбоко и макар че това рядко се прави, а още по-рядко — с успех, този мъж и тази жена от различни светове се венчали. Елън дошла да живее във Финкайра и любовта й вляла нови сили в сърцето на баща ти, успокоила горящия му взор. Любовта дълбока се простира чак оттатък. Известно време били много щастливи, но се боя, че това не продължило дълго.

Стиснал ръба на стола, на който бе седяла и майка ми, аз се приведох напред.

— Какво станало?

Сериозното лице на Каирпре стана още по-сериозно.

— Баща ти… — започна той и спря, за да прочисти гласа си. — Баща ти бе част от обкръжението на крал Стангмар. Когато злият дух Рита Гаур, който отдавна крои планове за Финкайра, започнал го да мами с обещания, баща ти също присъствал. И постепенно, също като останалите приближени на Стангмар, бил покварен. Като краля и като цяла Финкайра.

— Нима баща ми не се е опитал да устои на Рита Гаур? Да му попречи?

— Ако се е опитал, значи не е успял — въздъхна поетът. — Трябва да разбереш, че Рита Гаур заблуди много хора. Баща ти е само един от тях.

Почувствах се по-тежък от скала.

— Значи баща ми е помогнал Покварата да обхване Финкайра.

— Това е вярно, но всички носим част от вината.

— Какво искаш да кажеш?

Споменът явно бе толкова болезнен, че Каирпре потръпна.

— Виждаш ли, всичко стана постепенно. Толкова постепенно, че разбрахме едва когато беше твърде късно. Никой, освен Стангмар не е наясно как е започнало всичко. Останалите знаем само, че Рита Гаур му предложил защита в момент на нужда. Отказът на краля щял да изложи и него, и Финкайра на някаква опасност. Рита Гаур трябва да го е планирал много внимателно, защото за Стангмар било почти невъзможно да не приеме помощта му. И той я приел.

Каирпре подложи пръст на малък кафяв молец, кацнал на яката му и внимателно го премести върху купчина книги.

— Това решение повлякло след себе си лавина от трагедии. Рита Гаур убедил Стангмар, че враговете му съзаклятничат, за да го свалят от трона и кралят встъпил в съмнителен съюз с воините-таласъми и духовете-двойници, които веднага изпълзели от тъмните си дупки. Плъзнал слух, че най-древните обитатели на Финкайра, великаните, са станали опасни — не само за краля, но и за обикновените хора. Малцина се опълчили, когато той наредил да ги изтребят. Великаните открай време ни се струваха тъй… различни. Онези от нас, които възразиха, бяха принудени да млъкнат — или с подигравки, или със сила. После Стангмар се вслуша в предупрежденията на Рита Гаур и реши да се отърве от всичките си неприятели и да събере Съкровищата на Финкайра, за да не попаднат във вражески ръце.

— Никой ли не се опита да му попречи?

— Някои храбреци се опитаха, но закъсняха, а и бяха твърде малобройни. Стангмар смаза всяка съпротива и щом заподозреше измяна, опожаряваше цели селища… макар че дори огънят е за предпочитане пред онова, което стори с Каир Нейтан.

— За Града на бардовете ли говориш? — подскочих аз.

— Значи си чул? О, каква загуба за нашия свят, а и за всички останали! От незапомнени времена Каир Нейтан е извор на музика и песни, дом на най-вдъхновените ни разказвачи, майка на поколения бардове! Там е роден Лаон Куция, там Пуил написала първата си поема „Съдина за илюзии“! Още дълго мога да изброявам. Тук винаги песен лети, а истории отварят незнайни врати.

Кимнах и рекох:

— Думите на табелата.

— Да. Навремето бяха верни, но сега са просто подигравка. Знам, защото самият аз ги съчиних — въздъхна старецът. — Каир Нейтан бе и моят роден дом.

— Какво се е случило там?

Каирпре тъжно се вгледа в лицето ми.

— От всички Съкровища, откраднати от Стангмар — мечът Душегубец, който сразява самата душа, Цъфтящата арфа, която призовава пролетта, Котелът на смъртта, в който секва всеки живот — бардовете най-често възпяваха Повелителя на бляновете. Рог, който може да превърне всяко видение в реалност. От векове го използваме пестеливо и мъдро, но с помощта на Рита Гаур Стангмар наказа с него жителите на Каир Нейтан, които бяха предложили убежище на хора, дръзнали да му се противопоставят. Съживи най-кошмарния сън за всеки бард и го причини на целия град.

Спомних си налудничавия поглед на мъжа с копието и почти със страх попитах:

— Какъв сън?

Очите на поета се насълзиха.

— В който никой мъж, жена или дете никога повече няма да пише, да продума или да запее. В който перото и мастилницата на душите им, техните гласове, замлъкват навеки.

Гласът му премина в шепот, но той продължи.

— Дотогава не бе останал никой, който да възрази, когато Рита Гаур убеди Стангмар да събори собствения си дворец, най-величествения и все пак уютен дом, който всеки крал или кралица може да си пожелае, и дори кралската библиотека, хилядократно по-богата от моята. И защо? Защото замъкът не бил достатъчно добре защитен!

Рита Гаур, несъмнено като „жест на добра воля“, му построи нов, пропит от злата му сила. Така се появи Замъкът под Покрова, който непрестанно се върти върху основите си и разпръсква Покрова от мрак, който скрива небето ни и Покварата, която души земята ни.

Той замлъкна и потърка брадичка.

— Вардят го воини от личната армия на Рита Гаур, немъртвите гулианти. Животът им, ако можем да го наречем живот, защото това са мъртъвци, върнати от Отвъдното, никога няма да угасне, не и от ръката на смъртен. Поддържа го движението на Замъка под Покрова! Докато той се върти, ще съществуват и те и ще вършат злини, по-тъмни дори от черния Покров.

Риа толкова ми липсваше, че изпитвах физическа болка. Ако не я бяха убили, тя сигурно се намираше в самите недра на този замък! Животът й зависеше от милостта на гулиантите и на самия Стангмар. Какво щеше да стане, когато той си дадеше сметка, че Риа нито иска, нито може да му помогне да се сдобие с Галатор, последното Съкровище? При самата мисъл ме побиха тръпки, а съветът на Великата Блуса — да унищожим Замъка под Покрова, за да свалим Стангмар — ме отчая напълно. Със същия успех можех да поискам да ми пораснат криле!

— Сега сигурно разбираш — добави Каирпре, — че Стангмар всъщност е пленник на Рита Гаур. Докато това е така, негови затворници сме и всички ние.

— Дагда защо не се е намесил? Сражава се с Рита Гаур и другаде, нали?

— Така е. В Отвъдното, както и тук, но за разлика от Рита Гаур, той вярва, че за да спечели, трябва да уважава свободната воля на хората. Дагда ни позволява да направим своя избор, за добро или за зло. Така че за да бъде спасена Финкайра, трябва да я спасят жителите й.