Т. А. Барън
Изгубените години (3)

1
Като око

Стоя сам под звездите.

Цялото небе избухва в пламъци, сякаш се ражда ново слънце. Хората пищят и бягат, ала аз стоя вцепенен, с дъх, застинал в гърдите ми. Тогава виждам дървото, по-тъмно от сянка на фона на горящото небе. Лумналите му клони се извиват като пепелянки и посягат към мен. Огнените пипала наближават. Опитвам се да избягам, ала краката ми са от камък. Лицето ми гори! Покривам очите си с ръце и крещя.

Лицето ми! Лицето ми гори!

Събудих се. Потта ми пареше в очите, а сламеникът драскаше лицето ми.

Примигнах, поех си дълбоко дъх и обърсах горещите си бузи с длани, които ми се сториха приятно хладни.

Протегнах се и отново усетих позната болка между плешките. Пак тя! Щеше ми се най-сетне да престане. Защо ме мъчеше цели пет години, след като морето ме изхвърли на брега? Раните по главата ми отдавна бяха заздравели, макар че още не помнех нищичко за живота си, преди да се събудя на скалите. Защо тази рана не зарастваше? Повдигнах рамене. Още нещо, което никога нямаше да узная.

Започнах да тъпча обратно падналата от леглото ми слама и под нея открих мравка, помъкнала тялото на червей, неколкократно по-голям от нея самата. Напуши ме смях, докато наблюдавах как се опитва да се изкатери по хълмчето от слама. Лесно можеше да го заобиколи, но не — някакъв незнаен подтик я караше да се катери и да пада, да се катери и да пада… и така няколко минути.

Накрая се смилих над дребосъка. Посегнах към едно от крачетата му, но се сетих, че може да го откъсна, особено ако мравката се съпротивлява. Вместо това повдигнах червея. Както и очаквах, тя остана впита в него и зарита бясно във въздуха.

Преместих я от другата страна на препятствието. За моя изненада, щом пуснах червея, същото стори и тя. Обърна се към мен и бясно размаха миниатюрните си антени. Не ме напускаше чувството, че ме гълчи.

— Извинявам се — прошепнах аз, широко ухилен.

Мравката ми се кара още няколко секунди, после пак захапа червея и повлече тежкия товар към дома си.

Усмивката ми се стопи. Къде е моят дом? Бих повлякъл сламеника си и дори цялата колиба, ако е нужно, стига да знаех накъде да тръгна.

Обърнах се към отворения прозорец над главата ми и зърнах пълната луна, която сияеше като гърне разтопено сребро. Светлината й се изливаше през прозореца и процепите в покрития със слама покрив, обагряйки стаята като боя от неземна палитра. За миг почти скри нищетата наоколо, като застла пръстения под с килим от сребро, наръси неугледните кални стени със злато, а заспала в ъгъла фигура дари с ангелски ореол.

Знаех, че това е илюзия, не по-истинска от съня ми. Подът бе от пръст, леглото — от слама, колибата — изплетена от клони, слепени с кал. Дори курникът на съседите бе издигнат по-грижливо! Знаех, защото понякога се криех там, когато крякането и съскането на гъските ми допадаше повече от виковете и брътвежите на хората. Освен това през февруари в курника беше по-топло, а през май — по-сухо. Аз може да не заслужавах повече от гъските, но никой не би се усъмнил, че Брануен заслужава.

Гледах я как спи. Дишането й почти не надигаше вълненото одеяло и човек би помислил, че е спокойно. За съжаление аз знаех истината. Макар и да я навестяваше насън, денем спокойствието й убягваше.

Тя се размърда и завъртя лице към моето. На лунна светлина беше още по-красива от обикновено. И челото, и бледите й страни излъчваха покой, както в редките случаи, когато спеше дълбоко. Или когато безмълвно се молеше, което се случваше все по-често.

Намръщих се. Ако само склонеше да говори, да ми каже какво знае! И да знаеше нещо за миналото ни, отказваше да го разкрие. Дали защото наистина не знаеше, или защото не искаше аз да науча — това никога не успявах да отгатна.

За петте години, откакто споделяхме колибата, за себе си ми бе разкрила дори по-малко. Ако не се броеше нежното й докосване и скръбта в очите й, аз почти не я познавах. Знаех само, че не ми е майка, въпреки че твърди обратното.

Откъде бях толкова сигурен ли? Сърцето ми го знаеше. Тя бе твърде резервирана, твърде потайна. Една майка — една истинска майка — не би крила толкова неща от собствения си син, нали? Ако ми трябваха още доказателства, стигаше ми да я погледна в лицето. Тъй прелестно… и толкова различно от моето. В очите й нямаше и помен от черно, а връхчетата на ушите й не бяха заострени. Не бях неин син, също както не бях брат на гъските.

Нито пък вярвах, че истинското й име е Брануен, а моето — Емрис, както се опитваше да ме убеди. Каквито и да са били имената ни преди морето да ни изплюе на скалите, някак си бях сигурен, че не са тези. Колкото и често да ме наричаше Емрис, не можех да се отърся от чувството, че истинското ми име е… друго. Само че нямах представа къде да търся истината, освен сред танцуващите сенки в сънищата ми.

Брануен, ако това бе истинското й име, ми позволяваше да зърна поне частица от истинското й „аз“ само когато ми разказваше приказки и легенди, особено тези на древните гърци. Те със сигурност й бяха любимите, както и на мен. Не знам дали си даваше сметка за това, но заговореше ли за великаните, боговете, чудовищата и приключенията в древногръцките митове, част от нея сякаш оживяваше.

Вярно, тя обичаше да говори и за друидите-лечители и за чудотвореца от Галилея, но разказите за гръцките богове и богини озаряваха сапфирените й очи с особена светлина. Понякога бях почти сигурен, че говори за място, което всъщност смята за истинско — място, където бродят странни създания, а божествата живеят сред хората. Това ми се струваше глупаво, но за нея очевидно не беше.

Внезапен проблясък прекрати размишленията ми. Беше просто лунната светлина, отразена от медальона на врата й, макар че тази вечер зеленият камък сияеше по-ярко от обикновено. Осъзнах, че никога не съм я виждал да го сваля дори за миг.

Нещо тупна в пръстта зад мен. Обърнах се — беше снопче сухи листа, тънки и сребристи, пристегнати с трева. Сигурно бяха паднали от напречната греда, която крепеше не само покрива, но и десетки билки, листа, цветове, корени, ядки, парчета кора и семена. Това бе само част от колекцията на Брануен — на перваза на прозореца, зад вратата и от масата до сламеника й висяха още много такива снопчета.

Заради тях цялата колиба ухаеше на мащерка, буков корен, синап и какво ли още не. Обожавах ги! Без да броим копъра, от който кихах. От любимата ми кедрова кора се чувствах висок колкото великан, венчелистчетата на лавандулата гъделичкаха петите ми, а водораслите извикваха неясни спомени.

С всички тези пособия и съставки Брануен забъркваше лековити прахчета и помади. На масата бяха наредени всякакви купи, ножове, хаванчета и чукала, цедки и други подобни. Често я наблюдавах как мачка листа, бърка прахове, прецежда сок от растения или налага нечия рана или брадавица с най-различни смеси. За лечителството й обаче знаех толкова малко, колкото за нея. Разрешаваше ми да гледам, но не разговаряше с мен, нито ми разказваше приказки. Просто работеше и напяваше монотонно.

Къде бе научила толкова много за лечителското изкуство? Къде бе открила легендите на толкова много далечни земи и епохи? Къде се бе натъкнала на ученията на мъжа от Галилея, който все по-често занимаваше мислите й? Не искаше да ми каже.

Мълчанието й не дразнеше само мен. Селяните често шепнеха зад гърба й, дивяха се на лечителските й способности, на неестествената й красота и на странните й напеви. Веднъж-дваж дори дочух думите „чародейство“ и „черна магия“, които явно не пречеха на хората да я посещават, когато имаха нужда да изцери някой цирей, да излекува нечия кашлица или да разсее кошмар.

Самата Брануен изглежда не се тревожеше от мълвите. Стига хората да си плащаха за помощта, тъй че да можем да преживяваме, приказките и подозренията им не я интересуваха. Наскоро се бе погрижила за разранената ръка на възрастен монах, подхлъзнал се на мокрия калдъръмен мост при мелницата. Докато го превързваше, Брануен изрече една християнска благословия, което му допадна. Когато обаче продължи с друидски напев, той я упрекна и я предупреди да не богохулства. Тя спокойно отвърна, че самият Исус е бил толкова отдаден на лечителството, че сигурно също е черпил от мъдростта на друидите и на други, които днес наричаме езичници. Тогава монахът ядно захвърли превръзката и си тръгна, но не преди да разкаже на половината село, че служела на дявола.

Отново погледнах медальона. Сякаш не отразяваше лунната светлина, а искреше със своя собствена. За пръв път забелязах, че кристалът в центъра е не просто зелен, какъвто изглеждаше отдалеч. Приближих се и открих под повърхността му лилави и сини жилки, а червеникавите точици край тях пулсираха като хиляди миниатюрни сърца. Приличаше почти на око.

„Галатор.“ Думата ненадейно изплува в ума ми. „Нарича се Галатор“.

Тръснах объркано глава. Откъде се взе тази дума? Не помнех да съм я чувал. Сигурно я бях доловил сред врявата на селския площад, където се сблъскваха и смесваха най-различни езици и диалекти — келтски, саксонски, римски, галски и някои още по-необичайни. Или пък я знаех от някоя от приказките на Брануен, също осеяни с причудливи думи — гръцки, еврейски, друидски и други, още по-древни.

— Емрис!

Резкият й шепот така ме стресна, че подскочих. Погледнах в невъзможно сините очи на жената, която споделяше с мен колибата и храната си, но нищо друго.

— Будна си.

— Да. А ти ме гледаше странно.

— Не теб — отвърнах аз. — Медальонът ти.

Преди да се усетя, добавих:

— Твоя Галатор.

Тя ахна. С рязко движение пъхна амулета под робата си и като се опитваше да звучи спокойно, рече:

— Не помня да съм ти казвала тази дума.

Ококорих се.

— Искаш да кажеш, че е истинска дума? Правилната дума?

Тя ме изгледа замислено, почти заговори, после се спря.

— Трябва да спиш, синко.

Както винаги, настръхнах, когато ме нарече така.

— Не мога да спя.

— Ами ако ти разкажа някоя легенда? Може да довърша онази за Аполон.

— Не. Не сега.

— А да ти сваря отвара?

— Не, благодаря ти — поклатих глава аз. — Онази, дето я свари за сина на плетача на покриви, го приспа за три дни и половина.

Усмивка докосна устните й.

— Бедният глупчо изпи тридневна доза наведнъж.

— И без друго почти се разсъмна.

Тя придърпа грубото си вълнено одеяло.

— Е, ако ти не искаш да спиш, аз искам.

— Не може ли преди това ми кажеш нещо повече за онази дума? Гал… как беше?

Тя сякаш не ме чу, загърна се с одеялото и с обичайното си наметало от тишина и отново затвори очи. След секунди вече спеше, но покоят бе отлетял от лицето й.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Не помръдна.

— Защо никога не ми помагаш? — изхлипах аз. — Имам нужда от помощта ти!

Тя пак не помръдна. Известно време я наблюдавах огорчено, после се изтърколих от сламеника и наплисках лице с вода от голямото ведро до вратата. Хвърлих още един поглед на Брануен и гневът ми отново се разгоря. Защо не ми отговори? Защо не искаше да ми помогне? Дори в онзи момент ме мъчеше вина, че така и не я бях нарекъл „майко“, макар да знаех колко ще се зарадва, но… Що за майка отказва помощ на сина си?

Дръпнах въжената дръжка, за да отворя вратата. Тя престърга по пръстта и се отвори, а аз напуснах колибата.