Т. А. Барън
Изгубените години (26)

24
Размяната

Дойдох на себе си и рязко седнах. Главата ми още се въртеше, но можех да различа огромните корони на дърветата наоколо. Вдишах ароматния влажен въздух, вслушах се в някак печалния шепот на гората и разбрах, че още съм в Друма.

От таласъмите нямаше и следа, от Беля също. Лош сън ли бях сънувал? Тогава защо толкова ме болеше главата?

— Виждам, че ти буден.

Извърнах се стреснато.

— Шим! Какво стана?

Малкият великан ме огледа предпазливо.

— Ти никога не любезен с мен. Ще ме нарани ли, ако ти кажа?

— Не, не, не се тревожи. Няма да те нараня, само ми кажи какво стана.

Все още сдържан, Шим замислено потърка крушовидния си нос.

— Няма да те нараня. Съвсем, напълно, абсолютно сигурно е.

— Добре — кимна той и закрачи напред-назад по мъха, без да се доближава. — Мило момиче чуло, че ти се биеш. Притеснило, че таласъми хванали. Иска те намери, но аз рекъл, че това лудост. Опитал, опитал я спре! — подсмръкна той и присви очи, още по-розови от обикновено. По бузата му се търкулна сълза и заобиколи огромния му нос. — Но тя не слуша Шим. Аз отишъл с нея, но уплашен. Много, много, много уплашен! Ние тръгва през гората и намира място, където ти се бие с таласъми.

Сграбчих го за ръката. Макар и малка, тя бе мускулеста като на моряк.

— Видя ли един ястреб? Съвсем мъничък?

Дребният великан се отскубна от мен.

— Намерили пера, цели в кръв, до едно дърво. Без ястреб. Тя натъжила, Шим ясно видял. Този ястреб приятел?

Приятел. Думата ме изненада и натъжи. Да, птицата, от която само преди ден така исках да се отърва, бе станала мой приятел точно преди да ме напусне. Отново познах болката да загубя нещо, което тъкмо съм открил.

— Ти също тъжен.

— Да — рекох тихо.

— Значи и останалото няма харесаш. Не е хубаво, никак даже.

— Разкажи ми.

Шим нещастно пристъпи към един елов корен и седна.

— Тя тръгва по твои следи. И Шим отишъл, но все по-уплашен и по-уплашен. Намерили лагер на таласъми. Те се били, блъскали, крещели. Тогава… тя направила размяна.

— Размяна? — ахнах аз.

Още една сълза се търкулна край носа му.

— Аз й казал да не го прави! Аз й казал! Но тя изшъткала и тихо промъкнала до торба, където си ти. Развързала, извадила теб до ей тези храсти. Опитала, и двамата опитали те събудим. Но ти такъв един мъртъв. И тя влязла в торбата, тя! Аз опитал я спре, но тя каза…

— Какво? Кажи ми!

— Каза, че трябва така, защото ти единствената надежда на Друма.

Сърцето ми натежа като камък.

— Таласъми спрели бият. Не погледнали в торба и отнесли.

— Не! Не! Не е трябвало да го прави!

Шим се сви.

— Знаел, че няма харесаш.

— Щом я открият, те… о, колко ужасно!

— Ужасно, много ужасно.

В ума ми нахлуха спомени за Риа. Как пируваме под клоните на дървото шомора. Как ми показва съзвездията в тъмното небе. Как поздравява Арбаса с лице, покрито с роса. Как хваща пръста ми със своя. Как наблюдава и мен, и медальона ми в кристалната пещера.

— Единствените ми приятели. Изгубих и двамата в един и същи ден! — извиках аз и ударих с юмрук плесенясалата земя. — Все едно и също! Намеря ли нещо, го губя.

Шим приведе раменца.

— И няма какво направим.

Обърнах се рязко към него.

— О, има! — уверих го аз и макар че краката все още не ме държаха, се насилих да стана. — Тръгвам след тях.

Шим залитна и се прекатури зад корена, на който седеше.

— Ти побъркан!

— И така да е, няма да се откажа от единствения приятел, който ми остана. Тръгвам след тях, където и да са я отвели, дори да е в Замъка под Покрова.

— Побъркан — повтори Шим. — Ти побъркан.

— Накъде тръгнаха?

— Надолу по река. Много бързали.

— Значи и аз ще бързам. Сбогом.

— Чакай! — Шим се вкопчи в коляното ми. — И аз побъркан!

Решителността му ме трогна, но поклатих глава.

— Не. Не мога да те взема със себе си, Шим, само ще ми пречиш.

— Аз не боец. Това вярно. Аз го е страх от почти всичко. Но аз побъркан!

Въздъхнах — аз също не бях боец.

— Не.

— Аз моли, моли те!

— Не.

— Онова момиче… Тя ми е сладка, като мед! Иска само й помогне!

Няколко секунди се взирах в лицето му.

— Добре — рекох накрая. — Ела с мен.