Т. А. Барън
Изгубените години (24)

22
Среща в мъглата

На изхода на пещерата ме посрещна пъплеща мъгла. Едва различавах Риа, макар да бе само на няколко крачки от мен. До нея стоеше Шим, тъй плътно покрит с клечки, пръст и мръсотия, че повече приличаше на хълмче, отколкото на живо същество. Сведох очи към Галатор и осъзнах, че е угаснал.

Риа седна в една брястова горичка, където пет фиданки бяха покарали около старо дърво. Явно й олекна, щом ме видя да излизам от пещерата. Опря се на стария бряст и му заговори с тихи, шумолящи думи. В отговор той се залюля чак от корените и проскърца с глас, който звучеше много тъжно.

Скоро Риа се обърна към мен с угаснал поглед.

— Това дърво е посрещнало пролетта в Друма повече от двеста пъти. Убедено е, че тази е била последната и всеки ден плаче за бъдещето на децата си. Казах му да не губи надежда, но то отвърна, че му е останала само една — да живее достатъчно, за да може поне с нещичко да помогне на Друма срещу воините-таласъми. Надява се, но очаква вместо това да излинее от мъка.

Шим обърса окаляния си нос и сведе очи. Можах само да кимна тъжно, вперил поглед в мъглата. Внезапно долових сладкия мирис на ябълков цвят.

— Толкова сссте оклюмали — разнесе се познат глас.

— Куен! — скочи Риа. — Какво те води насам? Ти вече почти не се разхождаш.

Вдигнала разклонена ръка пред лицето си, Куен изникна от мъглата.

— Не бивашшше да ви ссследя — поколеба се тя, а в приличните й на капки очи се мерна страх. — Дали ошшще е възможно ми проссстишшш?

Риа присви очи.

— Сторила си нещо ужасно.

В този миг изникнаха шестима едри воини-таласъми и светкавично ни обградиха. Тесните им очи проблясваха под заострените шлемове, изпод нараменниците се подаваха мускулести ръце, а трипръстите им длани стискаха дръжките на мечове. По сиво-зелената им кожа проблясваха капки пот.

Един от тях, с червени ленти над лактите, насочи меча си към Куен и попита с хриптящ, пресипнал глас:

— Кой от двамата?

Куен плахо погледна изумената Риа, която я изгаряше с поглед.

— Обешшщаха ми, че шшще мога да използвам Галатор, за да сссе подмладя — обясни тя и разпери разкривените си пръсти. — Не виждашшш ли? Ръцете ми няма вехнат повече!

Риа трепна като от удар.

— Не мога да повярвам, че си го направила след всичките тези години!

— Кой от двамата? — повтори таласъмът и Куен ме посочи с възлест пръст.

Таласъмът пристъпи в горичката и насочи меча си към мен.

— Дай ми го веднага. Или искаш първо да те заболи?

— Помнете обешшщанието ссси — каза Куен. — Обешшщахте да не ги нараните!

Таласъмът се завъртя към старата дървесница и лукаво се ухили.

— Забравих. За теб обещавал си съм нещо?

Очите на Куен се разшириха от уплаха и тя заотстъпва назад.

— Не! — извика Риа, но беше твърде късно. Мечът изсвистя и отсече едната ръка на Куен.

Тя изпищя и притисна раната, от която шуртеше кафява кръв.

— Тъй — хрипкаво се изсмя таласъмът. — Тая стара ръка вече няма да те тревожи! Дай сега и другата.

Куен изписка ужасено и се запрепъва обратно в мъглата.

— Оставете я — изхъхри таласъмът. — Имаме по-важна работа. Докъде бяхме стигнали? — попита той и насочи оплисканото с кръв острие към гърлото ми. Преглътнах с усилие.

— Ако ме убиете, никога няма да разберете как действа.

Лицето на таласъма стана зловещо.

— Добре, че ми напомни. Господарят заръча да не убиваме онзи, който го носи, но за приятелите ти нищо не каза.

Ахнах.

— Може би ще ми кажеш как действа, ако се съглася да ги пощадя — предположи той и смигна на другарите си. — Тогава с господаря ни чака пазарлък.

Той се завъртя към тресящия се от ужас Шим и го изрита толкова силно, че дребосъкът се изтърколи чак до другия край на горичката.

— С мърлявото джудже ли да започнем? Не, по-скоро — не — той се обърна към Риа с блеснали очи. — Горско девойче! Какво неочаквано удоволствие.

Риа направи крачка назад.

Таласъмът кимна, другите двама се спуснаха към нея и сграбчиха увитите й в лози ръце.

— Дай го — нареди таласъмът.

Погледнах първо него, после Риа. Нима можех да се разделя с Галатор?

— Веднага!

Не помръднах.

— Добре тогава. Ще се позабавляваме, докато решиш — заяви той. — Първо счупете ръцете й.

Таласъмите веднага извиха китките й зад гърба, а Риа извика:

— Не го прави, Емрис! Недей… — тя изпищя от болка.

— Не! — замолих се аз и измъкнах Галатор изпод туниката си. Скъпоценният камък матово блестеше. — Пощадете я!

Таласъмът се ухили дивашки.

— Първо ми го дай.

Другите двама извиха ръцете на Риа още по-силно, като едва не я вдигнаха във въздуха. Тя отново изпищя.

Свалих Галатор от врата си. Горичката бе замлъкнала, само старият бряст тъжно проскърцваше. Претеглих в длан безценния медальон и го дадох на таласъма. Той го сграбчи и развълнувано изхриптя, а зеленикавият език танцуваше по устните му. Накрая воинът ми се ухили.

— Реших друго. Първо ще убия приятелите ти, а после ще ми кажеш как действа.

— Не!

Таласъмите се задъхаха от смях. Широките им гърди се разтресоха, а лицето на Риа се сгърчи от болка.

— Добре — рече водачът. — Може пък и да се смиля. Покажи ми как действа. Веднага!

Колебаех се — не знаех какво да направя. Ако смятах някой ден да престъпя дадения обет и да използвам силите си, сега беше моментът. Смеех ли да го направя? Още щом се запитах, умът ми се изпълни с изпепеляващи пламъци, с писъците на Динатий и с миризмата на горящата ми плът.

„Опитай, страхливецо!“ кресна глас в мен. „Трябва да опиташ!“ Също толкова ясно обаче чувах и друг, не по-малко настойчив: „Никога вече! Последния път изгуби очите си. Този път ще погубиш душата си. Никога вече!“

— Покажи ми! — заповяда таласъмът. Сгъстяващата се мъгла не успяваше да скрие напрегнатите му мускули. Той вдигна меча си и го насочи към шията на Риа.

Отново се поколебах. Внезапно повя странен вятър, който се усилваше с всяка секунда. Разлюля клоните на стария бряст, скърцането им премина в писък и щом таласъмът вдигна очи нагоре, дървото се изтръгна от корените си, падна отгоре му и го премаза, като едва му остави време да изреве от болка и ужас.

Посегнах към падналия Галатор и отново го надянах на врата си. С другата ръка стиснах меча на убития водач и го размахах към един от другите таласъми. Той бе много по-силен от мен и бързо ме притисна към ствола на поваленото дърво. Понечи да ме прободе, ала неочаквано се вцепени и лицето му се разкриви от неподправен ужас. Бях го зървал само веднъж, точно преди пламъците да погълнат Динатий.

Извърнах се и на свой ред застинах, а мечът се изплъзна от ръката ми. От мъглата изникна чудовищен бял паяк с челюсти, от които капеше слюнка.

— Глаааааааднааа! — ревна той със смразяващ кръвта глас. — Глаааднааа съъъм!

Преди да се окопитя, Риа ме сграбчи за китката и ме дръпна от пътя на Великата Блуса. Съпроводени от писъците на приклещения таласъм, ние хукнахме по хълма, следвани плътно от Шим, който почти ни изпревари. Изпод краката му хвърчаха пръст, листа и съчки.

Двама от воините-таласъми също успяха да избегнат чудовището, изоставиха другарите си и като хъхреха и бълваха проклятия, вдигнаха мечове и ни погнаха сред обвитите в мъгла канари. Макар че тичахме колкото ни държаха краката, те ни настигаха и скоро почти докопаха Шим.

От мъглите се показа река и Риа извика:

— Скачайте във водата!

Нямаше време за въпроси. С Шим се хвърлихме в скороструйната река, а таласъмите ни последваха, вдигайки пръски с оръжията си.

— Помогни ни! — извика Риа неизвестно на кого и бясно запляска по водата.

Незабавно се надигна огромна вълна, прие формата на дълга лъскава ръка и ни пое в дланта си. Течните пръсти се сключиха над нас като водопад и ни повдигнаха високо над стъпаловидната повърхност на реката. Обвиха ни пъстроцветни струи, ръката ни понесе надолу по течението, а преследвачите ни останаха далеч назад.

След няколко минути ръката се разтвори в речното корито, а ние се озовахме на малък пясъчен нанос. Издрапахме на сухо — Риа и аз бяхме малко окаляни, но невредими, а Шим — доста по-чист от преди.