Т. А. Барън
Изгубените години (22)

20
Шим

С Риа се затъркаляхме по хълма. Тежкият дънер, пълен с мед и натежал от създанието, изникнало от дълбините му, се търкаляше и подскачаше пред нас, набирайки скорост по склона. Накрая се удари в една огромна канара и се пръсна на парчета.

Когато най-сетне спрях, светът продължи да се върти наоколо ми още известно време. Надигнах се и приседнах, зашеметен.

— Риа?

— Насам — отвърна тя и подаде глава от тревата. Кестенявите й къдрици бяха сплъстени от мед и ситни клончета.

Едновременно обърнахме глави към останките на дънера, от които се носеха стенания. Риа протегна ръка и показалците ни се преплетоха. Двамата станахме и предпазливо се приближихме.

Под канарата се валяше обла купчинка, покрита с мед, вейки и листа. Изведнъж тя се претърколи, отръска се и седна на земята.

— Човек е — рекох, удивен. — Мъничък човек.

— Джудже — поправи ме Риа. — Не знаех, че във Финкайра са останали джуджета.

Насред маската от мед се ококориха две розови очи.

— И двамата греши. Напълно, ужасно, отвратително греши! Аз не джудже.

Риа го изгледа недоверчиво.

— Нима? А какво си тогава?

От кръглия нос на човечето изхвръкна фонтанче мед. От брадичката му покапа още, а то се зае да го облизва от пръстите, дланите и китките си. Почистило ръце, нервно се огледа.

— Вие не е приятели на крал, нали?

Риа се намръщи.

— Разбира се, че не.

— Ами чернокосия ти приятел тъдява, дето дърпа хорски носове?

— И той не е.

— Ама съвсем, напълно, абсолютно сигурно ли е?

Риа не можа да сдържи усмивката си.

— Съвсем, напълно, абсолютно сигурно.

— Добре тогава.

Човечето с мъка се отлепи от земята, изправи се и тръгна към Риа. Едва й стигаше до коляното, но вирна гордо брадичка.

— Аз не джудже. Аз великан.

— Какво?! — прихнах аз.

Човечето ме изгледа със свирепо блеснали очи.

— Аз великан!

Горделивостта му обаче се стопи, то увеси нос и прегърби рамене.

— Просто аз много, много, много малък великан. Аз иска, много иска бъде голям. Както се полага на великан.

— Не ти вярвам — заявих аз и се наведох, за да го разгледам. — Не ми приличаш на великан, нито дори на малък.

— Ама аз е!

— Тогава аз съм плесен.

— И защо й е на плесен да дърпа хорски носове?

Риа избухна в смях и листата в премяната й се люшнаха.

— Остави го на мира, Емрис. Щом казва, че е великан, добре — вярвам му.

Човечето се почувства отмъстено и потупа кръглия си корем.

— Аз насред хубаво ядене, на никого не пречил, но вие прекъснали!

— Казвам се Риа. А ти?

Великанът нервно се огледа и промълви:

— В днешни времена човек трябва много внимава. Аз Шим — обяви той и пристъпи напред. Изгледах го с подозрение.

— Кажи ни, Шим, като ядеш мед, винаги ли скачаш да поплуваш в него?

— Съвсем, напълно, абсолютно! Така най-добре, ако не искаш пчели нажилят.

Риа развеселено се усмихна.

— Имаш право, но сигурно после трудно се измъкваш.

Малкият великан се разлюти.

— Вие, вие, вие шегува с мен!

— Никак даже — подкачих го аз. — Въобще не си смешен.

Опитах се да сдържа смеха си, но той направо изригна и аз заревах като магаре, стиснал корема си с две ръце. Дребосъкът се метна към мен и с всичка сила ме изрита в глезена. Смехът ми секна, изръмжах и го подгоних.

— Не, спре! Моля, спре! — извика Шим и се скри зад Риа. — Аз не искал нарани! Наистина, честно, аз заклева!

— Обаче ме нарани! — креснах аз и се опитах да сграбча лепкавото създание. — Като те хвана, ще нащипя не само носа ти!

— Чакай — нареди Риа и ме хвана за рамото. — Нямаме време за това, достатъчно се забавихме.

Отстъпих с нежелание.

— Вероятно си права. Така или иначе, пчелите всеки момент ще се върнат — признах аз, стрелнах Шим под око и хапливо допълних: — С наточени жила. На твое място бих се изкъпал, преди да ме погнат.

Розовите очи набъбнаха от уплаха.

— Мен ли?

— Съвсем, напълно, абсолютно.

Малкият великан ахна.

— Аз много мрази мен жилят!

С тези думи се той шмугна в кълбото мъгла зад канарата, но едва се бе скрил от поглед, когато ужасено изкрещя. С Риа изтичахме да видим какво се е случило и на свой ред изкрещяхме. Пропаднахме право в дълбока отвесна яма и се затъркаляхме през глава. Накрая се озовахме на дъното, а светът потъна в мрак.

— Ооох, главата ми! — изпъшках аз.

Под мен нещо зашава.

— Махни от мен, глупако!

Една ръка или може би крак, лепкав и покрит с коричка от пръст и листа, ме удари право в лицето.

— Ау! Внимавай, малоумна медена топка такава!

— Престанете! — извика Риа. — Трябва да се измъкнем оттук.

— А къде сме всъщност? — попитах аз. — Сигурно сме паднали в дупка и то дълбока, горе не виждам никаква светлина. И… опипайте пода! Целият боде, не е като обикновена скала.

— Ааааз мооогааа дааа виии отговоооряяя — избоботи гръмовен глас от мрачните дълбини. — Намееерихтеее бърлоооогатааа миии.

— Чия бърлога? — попитахме в един глас.

Възцари се дълго мълчание.

— Бърлооогатааа на Велииикатааа Елуууусааа.