Т. А. Барън
Изгубените години (18)

16
Вратата на Арбаса

Риа ни изведе на една поляна и внезапно нощното небе светна. Когато плетеницата от клони се разреди съвсем, аз се запитах дали не се е пръснало някое небесно светило, но ненадейно осъзнах, че светлината не идва от звезда — нито дори от небето.

Идваше от дома на Риа. В средата на поляната се издигаше огромен дъб, по-могъщ от всеки друг, който бях виждал. Мощните му клони се разклоняваха нагоре и напред, а стволът му бе тъй дебел, че сякаш принадлежеше на няколко дървета, слети в едно. Като гигантски факел сияеше къща, чиито подпори и стени следваха виещите се клони. Заливаха я водопади от листа, тъй че светлината от прозорците й се процеждаше през няколко зелени завеси.

— Арбаса — обяви Риа и вдигна високо ръце.

Клоните над нея потрепнаха в отговор — съвсем леко, колкото да поръсят лицето й с нежен полъх роса.

Риа тръгна към основата на дървото, а в гърдите ми отново се разля топлина. Обувките й, явно ушити от гъвкава кора, прилепваха към стъпалата й като втора кожа. Тя ги свали и пристъпи сред няколко корена, преплетени като голяма купа, промълви нещо с шепнещ глас и те се сключиха около глезените й. Двете с дървото стояха вкоренени като едно-единствено вълшебно създание. Риа разпери ръце и прегърна ствола, макар че обхвана съвсем малка част от него. Един от огромните клони се разтвори като стрък папрат и на свой ред я обгърна.

След няколко мига се отдръпна, корените отново се разделиха. Дънерът със скърцане се нагъна, пропука се и се разтвори като врата. Риа се наведе и влезе, а Куен сковано я последва.

— Ела! — извика Риа и ми махна да се доближа, но щом пристъпих, дъбът потрепери и обрамченият от кора вход започна да се затваря. Риа извика нещо със заповеден глас, но дървото бе неумолимо. Аз също извиках, а Беля нервно разпери криле. Въпреки протестите на Риа, Арбаса се затвори.

Стоях безпомощен отвън. Не знаех нито какво значи това, нито какво да направя, но едно беше ясно — бях отхвърлен, без съмнение заради пакостливата птица, кацнала на рамото ми.

Внезапно дънерът отново се разтвори. Зачервена от викане, Риа ми направи знак да вляза. Хвърлих подозрителен поглед на неспокойния ястреб и влязох в тъмната хралупа.

Риа не продума, само се обърна и се заизкачва по спираловидното стълбище във вътрешността на дънера. Тръгнах след нея с надеждата, че Беля няма да се прояви.

Цялото стълбище миришеше на горска ливада след дъжд, а стъпалата изникваха направо от дънера. С височината изсветляваха, разкривайки изящно издълбани знаци, които пълзяха навсякъде по вътрешните стени. Хиляди редове и милиони гъсто изписани букви, прекрасни и напълно неразбираеми. Щеше ми се да можех да ги разчета.

Накрая стигнахме до открита площадка. Риа отмести една листна завеса и влезе в дома си. Последвах я, а Беля гневно раздра листата, докоснали перата му.

Стоях върху под от плътно оплетени клони, здрав, ала неравен. В огнището насред стаята танцуваха пламъци, тъй ярки, че се зачудих какво гори в него. Покрай нас се виеха огромни клони, макар и не тъй здраво преплетени, и от всички страни ни гледаха прозорци.

Всяка мебел в тази едностайна къща изникваше от клоните тъй естествено, както те изникваха от дънера. Ниска маса до огнището, чифт прости столове, шкаф с прибори от дялано дърво и пчелен восък — всичко това бе от живи, плавно превити вейки. До шкафа с прибори Куен разбъркваше нещо.

Пристъпих по-близо до Риа.

— Какво стана долу?

Тя предпазливо погледна първо мен, после птицата на рамото ми.

— Приятелката ми Арбаса не искаше да те пусне.

— Това го разбрах.

— Би го направила само по една причина — за да не допусне вкъщи някой, който може да ми навреди.

Заля ме нова вълна от неприязън към Беля. Присъствието му почти ми бе попречило да вляза в дома на Риа. Ами ако ми попречеше да открия миналото си, истинското си аз?

— Ще ми се изобщо да не бях попадал на тая проклета птица!

Риа се намръщи.

— Да, знам — кимна тя и махна на приведената до шкафа Куен. — Хайде да вечеряме.

Куен сипа нещо като мед върху ястието, което приготвяше — фунии от листа, пълни с червеникавокафяви ядки с апетитен аромат. После понесе подноса към масата и хвърли гневен поглед към Беля.

— За тоя сссвиреп звяр вечеря нямам.

За пръв път осъзнах, че Куен е по-скоро дърво, отколкото човек. Кожата й, напукана и чвореста, бе досущ като кора, подобните й на корени стъпала бяха боси, а сплъстената й кафява коса приличаше на кълбо от лози. Не носеше украшения, с изключение на сребърните пръстени на най-малкия от дванадесетте си възлести пръста. Под бялата роба тялото й се движеше като люшкащо се дърво, но сигурно бе много стара, защото гърбът й бе превит като натежал от сняг дънер, а вратът, ръцете и краката й изглеждаха изкривени и крехки. Въпреки това около нея се носеше уханието на ябълков цвят, а хлътналите й кафяви очи с формата на издължени капки смола искряха по-ярко и от огъня.

Странейки от мен и особено от спътника ми, тя остави подноса, но не улучи и преобърна една дъбова гарафа за вода.

— Проклети да ссса ссстарите ми ръце! — Куен грабна гарафата и я отнесе при шкафа. Напълни я отново и замърмори: — Проклятието на времето, проклятието на времето…

Докато вървеше към масата, все така кълнеше под нос. Риа седна на единия стол и ми посочи другия. Взе едно от листата и го потопи в съда с мед на подноса.

— Медът никога не ми стига — виновно ми се усмихна тя.

Ухилих се, посочих с брадичка към Куен и прошепнах:

— Тя не е… същество като теб и мен, нали?

Риа ме изгледа любопитно.

— Същество със сигурност е, но не като теб и мен. Тя е последният от дървесниците, полухора, полудървета. Срещали са се често във Финкайра по времето на великаните, но вече ги няма. Останала е само Куен.

Риа пъхна натежалата от мед храна в устата си и посегна към гарафата с вода. След няколко глътки ми я подаде. Вече бях опитал листата — толкова лепнеха, че едва ги дъвчех, затова с благодарност я приех.

Докато я връщах на масата, забелязах, че колкото и да бяха ярки, пламъците не отделяха нито топлина, нито дим. Внезапно осъзнах, че този огън всъщност не е огън. Сред купчината обли речни камъни в огнището пълзяха хиляди светулки, блещукащи със собствена светлина. Явно камъните бяха техен дом — те неспирно пъплеха по тях като пчели из кошер. Поотделно всяка светулка грееше съвсем слабо, но заедно с лекота озаряваха цялата къща.

Накрая успях да преглътна лепкавата хапка, а Беля се раздвижи на рамото ми и заби още по-здраво острите си нокти. Погледнах го и гневно извиках:

— Защо ме наказваш така?! Махай се от рамото ми, ти казвам! Махай се! — Беля само ме гледаше немигащо. — Как да го опитомя? Дори Галатор не би успял!

Застанала до един от процепите в стената, Куен се вцепени.

Инстинктивно докоснах туниката там, където висеше медальонът, осъзнах какво съм сторил и се опитах да прикрия движението. Разтърках рамо и небрежно се обърнах към Риа.

— Представи си да намериш нещо вълшебно като Галатор! Ако се случи на мен, няма да го похабя по тази птица, а ще излекувам схванатото си тяло.

Тя закима съчувствено.

— Къде те боли?

— Най-вече краката. И между плешките, но тая болка е с мен, откакто се помня.

Риа повдигна вежди, но не продума. Почувствах, че знае повече, отколкото ми казва. Тя посегна под масата и извади две сребристи одеялца от най-финия лен, който бях виждал. Разстла едното върху краката си и ми подаде другото.

— Наспи се, ще ти помогне.

Вдигнах блещукащата завивка срещу светлината.

— Каква е тази тъкан?

— Коприна, изтъкана от молци.

— Молци ли? Шегуваш се.

Тя се усмихна.

— Колкото е лека, толкова е и топла. Опитай.

Куен се доближи, като се пазеше от ястреба.

— Иссскаш ли да ти попея?

— Моля те — отвърна Риа. — Напомня ми колко често ми пееше, когато бях малка.

Куен кимна, а издължените й очи останаха безизразни.

— Ще ти изпея песссента, ссс която те приссспивах.

Тя прокара ръка над светулките и светлината им отслабна. Като дърво, изправено срещу вятъра, Куен издаде тих вибриращ звук, който се усилваше и заглъхваше в успокояващ ритъм. Почти като глас, ала не съвсем, безсловесният звук се виеше около нас, изкушавайки ни да се успокоим, да се отпуснем. Завих се до раменете с одеялото и се облегнах на стола с натежали клепки. Риа вече спеше, дори главата на Беля клюмаше на гърдите му. Докато наблюдавах плавните движения на Куен, не след дълго и аз задрямах.

Сънувах, че лежа сам в гората, дълбоко заспал. Обграждаха ме високи дървета и се поклащаха на вятъра. Отнякъде в устата ми капеше мед. След това ненадейно изникнаха врагове. Не ги виждах, ала ги усещах, криеха се в дърветата — или пък бяха те самите! Най-лошото беше, че колкото и да се опитвах, не успявах да се събудя, за да се защитя. Едно от тънките разкривени дървета до мен бавно се наведе и плъзна клон в туниката ми. „Галатор. Иска Галатор.“ С върховно усилие успях да се събудя.

Все още седях на стола до мъждивото огнище, а коприненото одеяло се диплеше по земята. Посегнах към Галатор и за голямо свое облекчение го напипах под туниката си. Заслушах се в пресекливия брътвеж на птиците отвън, който подсказваше, че изгревът ще настъпи след около час. Риа спеше, свита на кравай в стола си, а Куен хъркаше на пода до шкафа. Беля стоеше на рамото ми с широко отворени очи.

Запитах се спи ли някога Арбаса. Дали наблюдаваше ястреба дори сега, докато ни държеше в обятията си? Прииска ми се да попитам огромното дърво дали Финкайра пази отговорите на въпросите ми. Не трябваше ли да напусна Друма, за да опозная целия остров? Или бе най-добре да си построя нов сал и да отплавам?

Въздъхнах, защото в този ранен час отново бях осъзнал колко малко зная всъщност.