Т. А. Барън
Изгубените години (17)

15
Беля

Подскочих като жилнат с бич.

— Финкайра?!

Риа ме изгледа с интерес.

— Чувал ли си за нашия остров?

— Да, но никога не съм допускал, че може да е истински.

Тя сериозно въздъхна.

— Съвсем истински е.

„Явно е така“, помислих си аз. Като И Уидва. Като Олимп. Да можех да кажа на Брануен! Опитах се да си припомня думите й. „Земя на много чудеса. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва.“ Бе споменала и ярките цветове. Знаех, че поне това е истина! Бе казала и друго… нещо за великани.

Докато седяхме рамо до рамо, потънали в мислите си, вечерният саван покри градината. С всеки изминал миг цветовете се превръщаха в сенки, а формите — в силуети.

Накрая Риа се размърда и отърка гръб в стъблото.

— Вече е нощ! Няма време да стигнем до дома ми.

Сънен след гощавката, аз се плъзнах надолу и се настаних на меката трева.

— И на по-лоши места съм спал.

— Виж — Риа посочи към небето, където през натежалите от плод клони блещукаха първите звезди. — Не ти ли се ще да можеше да летиш? Да се носиш сред звездите, да се слееш с вятъра? Искам криле. Истински криле!

— Аз също — отвърнах, търсейки Пегас.

Тя се обърна да ме погледне.

— Какво още искаш?

— Ами… книги.

— Наистина ли?

— Да! Много, много ми се ще да се заровя в цяла стая, пълна с книги, в които се разказва за всякакви народи и времена. Веднъж чух за една такава стая.

Тя ме наблюдава за миг и попита:

— От майка си ли?

Поех си дъх и го задържах.

— Не. От една жена, която искаше да вярвам, че ми е майка.

Риа сякаш се обърка, но не каза нищо.

— В тази стая — продължих аз, — ще има всякакви книги. Ще ме заобикалят, накъдето и да се обърна и ще имам чувството, че летя. Страниците ще ме отнасят където си пожелая.

Риа се засмя.

— Предпочитам истински криле! Особено в нощ като тази. Виждаш ли? — попита тя и надзърна между клоните. — Вече се вижда Гури Златокосата.

— Това съзвездие не съм го чувал. Къде е?

— Ето там.

Напрегнах втория си взор до краен предел, но виждах само една-единствена звезда, която скоро щеше да оформи част от крилото на Пегас.

— Не я виждам.

— Не виждаш ли една девойка?

— Не.

Тя взе ръката ми и я насочи нагоре.

— А сега?

— Не. Виждам само една звезда, част от Пегас. И ето там — още една, пак от Пегас.

Риа ме изгледа объркано.

— Звезди? Съзвездия от звезди?

— Че от какво друго? — попитах аз, не по-малко объркан.

— Моите съзвездия не са от звезди, а от пространствата между тях. Тъмните, откритите места, където умът може да се рее за вечни времена.

От онзи миг нататък вече не можех да гледам на небето по същия начин, нито пък на момичето до себе си.

— Разкажи ми какво виждаш горе.

Риа отметна кафявите си къдрици и с напевен глас ми описа странните чудеса в небето на Финкайра. Как широката ивица звезди насред нощния небосвод всъщност е шев, който свързва двете половини на Времето — вечното начало и вечния край. Как най-дългите ленти мрак всъщност са реките на боговете, свързващи този свят с останалите. Как звездите всъщност са огромно колело, чието постоянно въртене превръща живота в смърт и смъртта в живот.

До късно рисувахме по небето и си разказвахме истории. Когато най-после се унесохме, спахме дълбоко, а когато топлите слънчеви лъчи ни събудиха, осъзнахме, че не искаме да си тръгнем. Не още.

Останахме на изобилния хълм още един ден и една нощ и пирувахме както с плодове, така и с разговори. Макар че се стараех да не разкривам най-съкровените си чувства, често си давах сметка, че Риа има обезпокояващата способност да отгатва мислите ми.

Седяхме под балдахин от плодове и закусвахме — аз с тръпчиви оранжеви топки, а тя със сладки червени боровинки. Накрая споделихме един от спираловидните плодове и Риа се обърна въпросително към мен.

— Жената, която е твърдяла, че ти е майка… опиши ми я.

Погледнах я изненадан.

— Висока, с яркосини…

— Не, не, не. Не ме интересува как е изглеждала. Каква беше?

Замислих се за миг.

— Беше добра с мен… по-добра, отколкото заслужавах, поне през повечето време. Пълна с вяра — в нейния Бог, в мен. И мълчалива. Много мълчалива, освен когато ми разказваше приказки. Знаеше повече, отколкото мога да си спомня.

Риа разгледа боровинката между палеца и показалеца си и я пъхна в уста.

— Сигурно е научила някои от тях в стаята, пълна с книги.

— Точно така.

— Дори да не ти е била истинска майка, ти чувстваше ли се… различно заради нея? Заради присъствието й? По-малко самотен? По-… сигурен?

Преглътнах буцата, застанала на гърлото ми.

— Мисля, че да. Защо ме разпитваш за нея?

Лицето й, което сякаш винаги бе на път да се разсмее, внезапно стана сериозно.

— Просто се чудех какво представлява една майка. Истинска майка.

Сведох поглед.

— Ще ми се да знаех.

Риа кимна и прокара ръка по един надвиснал клон, но сякаш гледаше през него, към някое много далечно място или време.

— Значи не помниш майка си? — обадих се аз.

— Бях съвсем малка, когато я загубих. Помня само усещания. Че съм в безопасност. На топло. Че съм… в нечии ръце. Дори не съм сигурна, че това са спомени, може би е просто копнеж.

— Ами баща ти? Имаш ли братя и сестри?

— Загубих ги. Всичките — отвърна тя и разпери ръце към клоните над нас. — Само че открих Друма. Сега това е семейството ми. Може да нямам истинска майка, но си имам някого, който ме закриля и прегръща. Тя ми е почти като майка.

— Кой?

Риа се усмихна.

— Едно дърво. Казва се Арбаса.

Представих си я сред клоните на голямо дърво и също се усмихнах.

След това отново се сетих за Брануен, моята почти-майка, и странна топлина изпълни гърдите ми. Беше ми тъй далечна, но и тъй близка понякога. Замислих се за разказите й, за лечителството й, за скръбните й очи. Щеше ми се да бе споделила повече — за своите трудности, за тайнственото ми минало. Надявах се отново да я видя някой ден, макар да знаех, че е невъзможно. Несигурно се помолих на Бога, пред когото тя често коленичеше и пожелах да я дари с покоя, за който тъй силно копнееше.

Ненадейно остър писък разцепи въздуха над главата ми. Вдигнах глава и сред клоните зърнах един мой стар познайник.

— Не мога да повярвам.

— Мерлин — отбеляза Риа. — Мъжки, съвсем млад. Виж, крилото му е ранено. Липсват няколко пера.

Тя наклони глава, както правят ястребите, и рязко изсвири. Птицата също наклони глава и й отвърна, но по-гърлено и многословно.

Риа повдигна гъстите си вежди и се обърна към мен.

— Каза, при това не много учтиво, че преди известно време си му спасил живота.

— Каза ти го?

— Не е ли вярно?

— Вярно е. Позакърпих го след една схватка. Но ти как се научи да разговаряш с птиците?

Риа сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

— Не е по-трудно от говоренето с дърветата — отговори тя и тъжно добави: — Поне с тези, които още са будни. Кажи, с кого се би мерлинът?

— Не можах да повярвам колко е дързък. Или пък глупав! Сби се с два огромни плъха, всеки три пъти по-голям от него.

— Огромни плъхове? — повтори Риа и цяла се вцепени. — Къде? В Друма?

Поклатих глава.

— Не, на самата й граница. До едно поточе, което извира от нея.

Риа сериозно погледна мерлина, който настървено кълвеше един спираловиден плод.

— Плъхове-убийци от нашата страна на реката — промълви тя, клатейки глава. — Забранено им е да влизат в Друма, за пръв път се доближават толкова. Твоят приятел може да няма обноски, но с право ги е нападнал.

— Просто обича да се бие, мен ако питаш. Като нищо може да нападне мен или теб. Не ми е никакъв приятел.

Сякаш за да възрази, ястребът политна от клона и кацна на лявото ми рамо.

— Той явно не мисли така — засмя се тя и отправи замислен поглед към птицата. — Знаеш ли, може да не идва при теб случайно. Сигурно си има причина.

Направих кисела физиономия.

— Единствената причина е лошият късмет, който ме следва навсякъде.

— Не знам. Не ми прилича на лоша поличба.

Тя изсвири приятелски и протегна ръка към мерлина, но той изкряска и замахна с нокът. Риа бързо се дръпна, но той вече бе раздрал ръката й.

— Ох! — намръщи се тя, изсмука кръвта от раната и рязко изсвири, мъмрейки ястреба. Той й отвърна със същото.

— Престани! — излаях аз и се опитах да го пропъдя от рамото си, но ноктите му се вкопчиха още по-здраво, пробивайки и туниката, и кожата ми.

— Искам да го държиш далеч от мен — заяви Риа. — Тази птица е голяма беля.

— Нали ти казах?

— Не бъди самодоволен — сряза ме тя и стана да си върви. — Просто ни отърви от него.

Последвах я заедно с нежелания си спътник.

— Няма ли да ми помогнеш някак?

— Той е твой приятел — отвърна тя и закрачи надолу по хълма.

Отново се опитах да пропъдя птицата, но тя отказа да помръдне. Вторачи се в мен и гневно изсвири, сякаш заплашваше да ми откъсне ухото, ако не й съдействам.

Изръмжах раздразнено и хукнах след Риа, която тъкмо потъваше в гората. Здраво вкопчена в рамото ми, птицата пляскаше с криле. Когато най-сетне настигнах момичето, то седеше на ниска четвъртита скала и ближеше раната си.

— Едва ли можеш да ми излекуваш ръката, както си излекувал крилото на приятеля си.

— Не ми е приятел! — Опитах се да изтръскам мерлина, но той не помръдна, хладно вторачен в мен. — Не виждаш ли? По-скоро ми е господар, а аз съм му роб — заявих аз и хвърлих изпепеляващ поглед на птицата. — Не мога да го накарам да се махне.

В погледа на Риа се прокрадна симпатия.

— Извинявай. Просто ръката тъй ме боли…

— Дай да видя.

Разгледах раната, която още кървеше. Бързо бръкнах в торбичката си и я поръсих със стритите на прах билки. От един храст откъснах голям лист и покрих дълбоката драскотина, като се стараех да събера разкъсаната кожа, както правеше Брануен. После я превързах с клонче от лозовия ръкав на Риа.

Тя вдигна ръка с благодарност.

— Къде се научи на това?

— От Брануен. Жената, която ми разказваше легенди. Знаеше много за тези неща — обясних аз и затворих торбичката. — Само че умееше да лекува само физически рани.

Риа кимна.

— Сърдечните зарастват много по-трудно.

— Къде отиваш сега?

— Вкъщи, надявам се да дойдеш — отвърна тя и махна с ръка към ястреба, който заплашително вдигна закривен нокът. — Дори с твоя… ъ-ъ, придружител.

— Много великодушно — мрачно отвърнах аз. Въпреки досадната птица, желанието ми да науча повече за това място и за самата Риа не отслабваше. — С удоволствие ще дойда, но няма да остана дълго.

— Добре, но като си заминеш, вземи тази птица със себе си.

— Имам ли избор?

С тези думи влязохме в гората. През цялата сутрин и по-голямата част от следобеда следвахме диря, видима само за Риа. Заобикаляхме хълмове, прескачахме потоци и газихме из блата, покрити с воал от жужащи насекоми.

На половината път през едно от тресавищата Риа ми посочи мъртво дърво, сякаш боядисано в яркочервено. Плесна с ръце и миг по-късно от клоните се вдигна ален облак. Пеперуди — стотици, хиляди пеперуди — литнаха във въздуха и дървото остана голо като скелет.

Наблюдавах пътя им и се дивях на крилете им, тъй ярки и блестящи, че се запитах дали не са инкрустирани със скъпоценни късчета от самото слънце. Внезапно започнах да се надявам, че вторият ми взор ще продължи да се подобрява. Щом успявах да зърна тази експлозия от цветове без очи, може би някой ден щях да виждам целия свят така, както преди пожара.

Продължихме през поляни от високи до кръста папрати, под ревящи водопади, край повалени дървета, чиито стволове и клони лека-полека се превръщаха в пръст. Само от време на време спирахме, за да наберем горски плодове или да пийнем вода, но и тези мигове стигаха, за да зърнем опашката на някое зверче, да доловим сладкия аромат на някое цвете, или да чуем многогласието на някой поток.

Стараех се да не изоставам от Риа, но бързият й ход и слабото ми зрение ме оставиха без дъх, с ожулени пищяли. Птицата си остана вкопчена в рамото ми и започнах да подозирам, че никога няма да се изтръгна от ноктите й.

Когато късният следобед заплете бляскави пръсти в короните на дърветата, Риа рязко спря. Запъхтян я догоних — гледаше нагоре, към ствола на една липа, обвит с бодлив венец, искрящ като злато.

— Какво е това? — удивено попитах аз.

Риа ми се усмихна.

— Имел, златна клонка. Виж как улавя слънчевата светлина! Разказват, че който носи наметало от имел, може да открие тайния път до Отвъдното и света на духовете.

— Прекрасен е.

Тя кимна.

— Най-красивата гледка в гората, след дългоопашатата птица алеа.

Разгледах бляскавия венец.

— Изглежда толкова различен от другите растения.

— И е! Не е нито цвете, нито дърво, а малко и от двете. Нещо помежду.

„Нещо помежду“, повторих си наум. Със същите думи Брануен бе описала онези специални места, като гръцкия Олимп, където смъртни и безсмъртни можеха да живеят заедно… и онези необичайни вещества като мъглата, където въздухът и водата се сливаха, за да оформят нещо, което прилича и на двете, но и на нито едно от тях. Нещо помежду.

— Да тръгваме — повика ме Риа. — Ще трябва да вървим по-бързо, ако искаме да стигнем преди мръкване.

Продължихме през извисяващите се дървета. С падането на мрака виждах все по-слабо, а ожулванията и драскотините ми ставаха все по-сериозни. Риа постоянно ме подканяше, но в смрачаващата се гора губех скорост. Все по-често се препъвах в камъни и корени, а паднех ли, мерлинът здраво се вкопчваше и пищеше тъй гневно, че ухото ме болеше колкото рамото. Преходът се превърна в изтезание.

В един момент не прецених разстоянието до един клон и той ме убоде право в окото. Изревах от болка, но Риа бе далеч пред мен и не чу. Докато се опитвах да си върна равновесието, стъпих в бърлогата на някакво животно и си изкълчих глезена.

Стоварих се върху един повален дънер. Окото ми пареше, а глезенът ми пулсираше от болка. Наведох глава между коленете си, готов да изчакам зората, ако се наложи.

За моя изненада мерлинът най-сетне излетя от рамото ми. Хвърли се върху една мишка, прекърши й врата, вдигна я и кацна на дънера до мен. Дожаля ми за животинката, ала с облекчение разтрих схванатото си рамо. Облекчението ми обаче не трая дълго. Сигурен бях, че птицата, която не ме изпускаше от поглед, дори докато се хранеше, скоро отново ще заеме мястото си. Защо от всички места в гората трябваше да си избере точно клетото ми рамо?

— Емрис!

— Тук съм — унило отвърнах аз. Дори гласът на Риа не можа да ме ободри — никак не ми се щеше да й кажа, че не виждам достатъчно, за да продължа.

Изпукаха съчки и тя изникна от мрака пред мен. Внезапно осъзнах, че не е сама. До нея стоеше дребна фигура, слаба като вейка, чието издължено лице оставаше в сянка. Не бях сигурен, но ми се стори, че излъчва силен аромат, сладък като ябълков цвят през пролетта.

Станах да ги посрещна. Глезенът ми беше малко по-добре, но още се клатушках. С всяка минута зрението ми отслабваше.

Риа посочи създанието до себе си.

— Това е Куен, най-старата ми приятелка. Грижеше за мен, когато бях малка.

— Тъй малка, че не можешшше нито да говоришшш, нито да ссе хранишшш — отвърна Куен с глас като шепот на вятъра сред сухата трева. После тъжно добави: — Тогава бе толкова млада, колкото сссъм ссстара аз сссега. — Тя вдигна тънката си възлеста ръка и посочи към мен.

— А това кой е?

В този момент въздухът се раздра от писък, разнесе се плясък на криле, а Куен изпищя. Риа махна с ръка и дръпна приятелката си към себе си. Острите нокти пак се забиха в лявото ми рамо и аз също извиках.

— Аххх! — изхриптя Куен и свирепо се втренчи в мерлина. — Това нешшщо ме нападна!

Риа гневно изсвири нещо на птицата, но тя само наклони глава, без да благоволи да отвърне.

— Тази птица е такава беля! — каза Риа. — Беля и нищо друго!

Кимнах мрачно.

— Само да знаех как да се отърва от нея!

— Пронижи я — подкани ме Куен, без да се доближава. — Оссскуби й перата!

Мерлинът накокошини заострените си криле и тя замлъкна.

Риа замислено се почеса по брадичката.

— Този ястреб е като сянка, която не те оставя.

— Повече ми прилича на проклятие — измърморих аз.

— Изслушай ме — продължи Риа. — Не мислиш ли, че има шанс, пък дори и малък, да го опитомиш?

— Ти луда ли си?

— Сериозно говоря!

— И защо ми е да го опитомявам?

— Защото ако го опознаеш поне малко, може да разбереш какво иска и да намериш начин да се освободиш от него.

— Глупосссти — подигра й се Куен.

Мракът се сгъстяваше, а аз се чувствах все по-обезверен.

— Няма да се получи.

— По-добра идея ли имаш?

Поклатих глава.

— Е, ако ще го опитомявам, макар че дракон сигурно би се поддал по-лесно, първо трябва да му измисля име.

— Точно така — съгласи се Риа. — Няма да е лесно, трябва ти нещо подходящо.

— Напротив, лесно е — изпухтях аз. — Ти току-що го изрече. Беля. Беля и нищо друго.

— Добре. Започвай да го обучаваш.

Обезсърчен, аз се обърнах към силуета на рамото си.

— Хайде тогава — рече Риа и пое ръката на Куен. — Къщата ми е само на стотина крачки оттук.

Това ме поразведри.

— Наистина ли?

— Да. Добре сте дошли, стига птицата да не направи някоя…

— Беля — довърши Куен.