Т. А. Барън
Изгубените години (16)

14
Риа

Внезапно клонът, на който седях, се прекърши. Изтърколих се на земята, а няколко от по-долните клони омекотиха падането. Един ме удари в гърдите, друг — в кръста, трети натърти рамото и бедрата ми. Накрая тупнах върху възглавничка от иглички и със стон се претърколих на една страна. Не стига, че бях схванат от пътуването и все още усещах познатото напрежение между плешките — сега цялото тяло ме болеше. Приседнах и се озовах лице в лице с момичето.

Смехът й секна.

Мигът се проточи неимоверно, но никой от нас не помръдна. Светлината не достигаше, но можах да преценя, че е горе-долу на моята възраст. Наблюдаваше ме, неподвижна като дърветата наоколо. Ако не беше синьото в очите й, спокойно можеше да мине за едно от тях благодарение на зелено-кафявата си премяна от преплетени лози. Въпреки това човек не можеше да пропусне очите й, които гневно святкаха.

Тя изрече някаква заповед на странен шептящ език и махна с ръка, сякаш за да пропъди муха. Тежките клони на една ела веднага се увиха около гърдите, ръцете и краката ми. Държаха ме здраво и колкото повече се съпротивлявах, толкова по-силно стискаха. Висях във въздуха и не можех да помръдна.

— Пусни ме!

— Така няма отново да паднеш — момичето заговори на моя език, келтския, който използвах в Гуинет, но акцентът й бе причудлив и напевен. Гневното й изражение отстъпи място на радост. — Приличаш ми на голяма кафява боровинка, но едва ли си вкусен.

Тя откъсна една сочна лилава боровинка от мъха до краката си и я пъхна в уста, но се начумери и я изплю.

— Пфу! Вече не е сладка.

— Пусни ме! — креснах аз. Замятах се, но клонът, стегнал гърдите ми, така ме стисна, че едва дишах. — Моля те — изхриптях аз, — нищо лошо… не съм… сторил.

Момичето ме изгледа сурово.

— Наруши повелите на Леса Друма. Тук натрапници не се допускат.

— Но аз… не… знаех — изхъхрих аз.

— Сега знаеш — отвърна тя и си откъсна още една боровинка. Явно беше по-вкусна от първата, защото я последва и трета.

— Моля те… пусни ме…

Без да ми обръща внимание, момичето продължи да бере боровинки, като ги поглъщаше толкова бързо, колкото ги късаше. Започна да се отдалечава и дори не поглеждаше към мен.

— Чакай!

Тя спря и се обърна отегчено.

— Държиш се като катерица, която са хванали да краде чужди ядки. Искаш да ги върнеш, но вече е късно. Ще се върна при теб след ден-два. Ако не забравя.

Тя пъргаво се обърна и си тръгна.

— Чакай! — изохках аз.

Момичето изчезна зад покривало от клони и листа.

Отново опитах да се измъкна. Елата ме стегна още по-здраво и притисна скрития под туниката Галатор към ребрата ми.

— Чакай! В името… на Галатор!

Лицето на момичето отново се показа и тя предпазливо се върна при мен. Дълго време стоя под елата и ме наблюдава. После махна с ръка и избъбри низ от думи на неразбираемия шептящ език.

Клоните незабавно се разтвориха и аз паднах по лице на земята. Извадих няколко иглички от устата си и с мъка се изправих.

Тя вдигна ръка, за да ме спре и аз се подчиних — не исках клоните отново да ме впримчат.

— Какво знаеш за Галатор?

Поколебах се, осъзнал, че Галатор явно наистина е прочут, щом дори в тези далечни земи знаеха за него. Предпазливо разкрих каквото посмях.

— Зная как изглежда.

— Аз също, поне каквото говорят легендите. Какво друго знаеш?

— Не много.

— Жалко — рече тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. Приближи се и ме стрелна любопитно. — Защо сякаш гледаш през мен? Очите ти приличат на две звезди, скрити зад облаци.

Вцепених се и отбранително отвърнах:

— Очи като очи.

Тя ме огледа отново и, без да продума, пъхна последните боровинки в ръката ми.

Подуших ги подозрително. Ароматът им ми напомни колко съм гладен и макар че знаех, че е неразумно, пъхнах една в устата си. Изпълни я взрив от сладост и аз изядох останалите наведнъж.

Момичето замислено ме огледа.

— Виждам, че си страдал.

Намръщих се — беше забелязала белезите. Всеки би ги забелязал… и все пак ми се стори, че тя е зърнала и нещо под повърхността. Почувствах необясним порив да разкажа всичко на това непознато горско момиче, ала устоях на изкушението. Та аз не я познавах. Само преди миг бе готова ме остави на милостта на дърветата. Не, нямаше да й се доверя. Не бях толкова глупав.

Тя завъртя леко глава, вслушана в далечния шепот на клоните и аз забелязах изящно сплетения венец от листа в къдравата й кестенява коса. В горичката беше тъмно, но ми се стори, че ушите й сякаш са триъгълни и със заострени върхове, точно като моите.

Дали и на нея й се бяха присмивали заради тях? И нея ли бяха наричали демонско изчадие, или… нима всички в тази чудна земя имаха заострени уши? Дали с това момиче не принадлежахме към една и съща раса?

Тръснах глава, за да се опомня. Все едно ангелите да имат заострени уши, а демоните — пухкави бели крила!

Наблюдавах я, а тя продължаваше да се вслушва.

— Чуваш ли нещо?

Тя извърна сиво-сините си очи към мен.

— Само думите на приятелите ми. Казват, че в гората има чужд човек, но това вече го знам. Казват още „Пази се“. Трябва ли?

Вцепених се — още помнех гласа от раковината.

— Човек винаги трябва да се пази, но няма защо да се боиш от мен.

Това сякаш я развесели.

— Изглеждам ли ти уплашена?

— Не — ухилих се в отговор. — Май че не съм много страшен.

— Не много.

— Тези твои приятели, те… дървета ли са?

— Да.

— И ти говориш с тях?

Звънливият й смях отново изпълни горичката.

— Разбира се! Говоря и с птиците, животните и реките.

— А с раковините?

— То се знае. Всичко си има език, трябва само да се научиш да го чуваш. Ти защо нищо не разбираш? — повдигна вежда тя.

— Идвам… много отдалеч.

— Ето защо не знаеш нищо за Леса Друма и повелите му — навъси се момичето. — За Галатор обаче знаеш.

— Само малко, нали ти казах — повторих аз и иронично добавих: — Макар че бях готов да кажа всичко, за да се измъкна от онези ужасни клони.

Елата над мен се раздвижи и от гледката ме побиха тръпки.

— Ти знаеш доста за Галатор — отвърна тя и тръгна напред, явно убедена, че ще я последвам. — Един ден ще ми го разкажеш. Първо обаче ми кажи името си.

Внимателно прекрачих един паднал клон.

— Къде отиваме?

— Да намерим нещо за ядене, разбира се — отвърна момичето и свърна вляво, следвайки пътека, която само то успяваше да различи сред високите до кръста папрати. — Сега ще ми кажеш ли името си?

— Емрис.

Тя не каза нищо, но погледът й ми подсказа, че не ми вярва особено.

— А ти коя си? — попитах аз.

Тя спря под един бук, стар и разкривен, ала с гладка като на фиданка кора. Вдигна ръка към изящните клони и отвърна:

— Той ще ти каже.

Листата зашумоляха леко. Отначало не долових никакъв смисъл и въпросително погледнах към момичето.

Лека-полека обаче дочух някакъв ритъм. Ррррррррр-хи-ииии. Аааааааааа. Ррррррриии-ааааа. Ррррииииаааа…

— Казваш се Риа?

Тя отново закрачи напред, подминавайки ред напети борове с дълги иглички.

— Цялото ми име е Рианон, но не знам защо. Дърветата ме наричат Риа.

— Не знаеш защо ли? — любопитно попитах аз. — Родителите ти не ти ли казаха?

Тя прескочи едно мудно поточе. Сред тръстиките плаваше закръглена зеленоглава патица.

— Загубих семейството си като малка — съвсем малка. Като пиленце, паднало от гнездото, преди да се научи да лети — без да се обръща към мен, тя добави: — И като теб.

Заковах се на място и я сграбчих за лакътя, но веднага я пуснах — няколко обсипани с иглички клони веднага се приведоха заплашително към мен.

— Това защо го каза?

Тя ме погледна право в очите.

— Изглеждаш изгубен, това е.

Навлязохме още по-навътре в гората, без да си продумаме. Подминахме една лисица с огнена опашка, която разкъсваше прясно уловена яребица и дори не вдигна глава, за да ни погледне. Постепенно склонът премина в стръмен хълм, но Риа не забави ход, напротив. Стараех се да не изоставам, но ужасно се задъхах.

— Ти си като… Аталанта.

Риа позабави крачка и ме изгледа недоумяващо.

— Кой?

— Ата… ланта. Героиня… от гръцка… легенда. Бягала толкова… бързо, че никой не… не можел да я хване. Накрая я… примамили с няколко… златни ябълки.

— Хубава приказка, откъде я знаеш?

— От… все едно — изохках аз. — Обаче ми се ще… да имах някоя… златна ябълка.

Риа се усмихна, но не забави ход.

Изкачвахме се все по-нагоре, а от земята като гъби изникваха огромни обли камъни, изпъстрени с пукнатини и покрити с килим от розов и лилав мъх. Дърветата се разредиха и през балдахина от клони проникваше повече светлина. Около набъбналите корени и повалените дънери растяха папрати и цветя.

Риа спря да ме изчака под едно белокоро дърво и докато се мъчех да се добера до нея, вдигна длани към устата си и нададе странен зов. Миг по-късно от една хралупа се подадоха три бухалски личица, плоски и пернати, с огромни оранжеви очи, вторачени в нас. Избухаха два пъти в един глас и отново се скриха в дупката.

Риа ме погледна с усмивка и продължи нагоре по хълма. Накрая се изкачи до хребета и спря с ръце на кръста, наслаждавайки се на гледката. Още преди да я настигна, усетих нов аромат, апетитен и свеж. Когато най-сетне застанах до нея, разкрилата се гледка напълно спря дъха ми.

Заобленият връх на хълма бе целият покрит с преплетени разноцветни дървета с най-различни форми и размери, чиито натежали от плодове клони висяха почти до земята. А какви плодове само! Сред пеперудите и пчелите проблясваха яркооранжеви топки, изящни зелени сърпове и гъсти жълто-сини гроздове. Кръгли, квадратни, едри, дребни — нито бях виждал, нито бях мечтал за толкова плодове, но това не пресуши слюнката, изпълнила устата ми.

— Това е моята градина — обяви Риа.

Секунди по-късно поглъщахме каквито плодове ни попаднат пред очите. По брадичката, врата, дланите и лактите ми течеше сок, косата ми се напълни със семена, а по туниката ми полепнаха пъстри обелки. Отдалеч сигурно самият аз съм приличал на плодно дърво.

Оранжевите топки бяха невероятно вкусни, така че обелих и изядох колкото можах, преди да опитам нещо друго. Един от плодовете приличаше на урна и беше пълен със семена, така че го изплюх, отвратен. Риа се засмя, аз също. Опитах друг — кръгъл, с дупка в средата. Олекна ми — нямаше никакви семена, а вкусът му напомняше на подсладено мляко. После погълнах едната половина на сив яйцевиден плод. Бе почти безвкусен, но ме натъжи и аз закопнях за всичко онова, което липсваше в живота ми.

Щом видя, че съм го опитал, Риа ми посочи друг — бледолилав, със спираловидна форма. Отхапах и сякаш устата ми се наля с вкус на слънце, който отми болезнения копнеж.

Риа пък изяде огромно количество червени боровинки, които растяха по пет-шест на стъбло. Опитах една, но беше толкова сладка, че почти ми призля. Не посегнах към втора.

Изумен наблюдавах как Риа поглъща по десетина наведнъж.

— Как успяваш да изядеш толкова много?

Тя не ми обърна внимание и продължи.

Накрая се заситих, дори преядох. Седнах и се облегнах на един от най-дебелите дънери в градината. През листата и плодовете се лееше следобеден зрак, над хълма вееше лек бриз. Накрая Риа се насити на червените боровинки, седна под дървото рамо до рамо с мен и разтвори ръце, сякаш за да обхване изобилието от овошки.

— Всичко това — каза тя с благоговение, — от едно-единствено семе.

— Едно ли? — ококорих се аз. — Не говориш сериозно.

— О, да! Семето на дървото шомора ти дава не едно, а много дървета, не един, а стотици плодове. И макар че ражда много, е толкова рядко, че е станало легендарно. „Рядък като шомора“, както гласи старата поговорка. В цяла Друма има само едно.

Вдишах дълбоко от уханния въздух.

— Това не е моят дом, но бих останал с удоволствие, и то за дълго.

— Къде е домът ти тогава?

— Не зная — въздъхнах аз.

— Него ли търсиш?

— И него, и други неща.

Риа се загледа в ръкава си и усука между пръстите си едно лозово стъбълце.

— Домът не е ли там, където си ти?

— Не говориш сериозно — почти я подиграх аз. — Домът е там, откъдето идваш. Където живеят родителите ти, където се крие миналото ти.

— Да се крие? Какви ги говориш?

— Не си спомням миналото си.

Това я заинтригува, но въпросите й секнаха. Вместо това, посегна към поредната чепка боровинки, пъхна ги в устата си и изломоти:

— Може онова, което търсиш, да е по-близо, отколкото си мислиш.

— Съмнявам се — отвърнах аз и се протегнах. — Ще разгледам това място, но ако не науча нищо за миналото си, ще си построя нов сал и ще плавам докъдето е нужно. Досами хоризонта, ако трябва.

— Значи няма да се застоиш дълго тук.

— Вероятно не. А и какво е това „тук“? Това място има ли си име?

— Има си.

— И какво е то?

По лицето й премина сянка.

— Това място… този остров се нарича Финкайра.