Т. А. Барън
Изгубените години (14)

12
Падналият воин

Вече не се лашкам.

Вече не се давя.

Отново се събудих на непознат бряг. Същият прибой в ушите ми, същият вкус на солена вода в устата ми. Същият страх, свил стомаха ми.

Нима измъчените години в Гуинет са били само сън? Ужасен, нездрав сън?

Узнах отговора още преди покритите ми с пясък пръсти да докоснат белязаните ми бузи, незрящите ми очи и увисналия на шията ми Галатор. Гуинет бе истински, също като силния, необичаен аромат, който изпълваше въздуха на това място, където и да се намираше то.

Завъртях се на една страна и под хълбока ми се строши черупка. Приседнах и жадно вкусих въздуха — бе сладък като цветна поляна, но и малко тръпчив. По-истински.

Макар да чувах недалечния ритъм на вълните, вторият ми взор не ги улавяше, но не заради лошото ми зрение. Морето лежеше зад подвижна стена от мъгла, толкова гъста, че скриваше всичко зад себе си.

В тази пелена сякаш се зараждаха странни форми, задържаха се за кратко и изчезваха. Привидя ми се нещо като огромен свод и порти, които се затварят. На мястото на този образ изплува заострена опашка, достатъчно голяма, за да принадлежи на дракон. Пред очите ми тя се превърна в гигантска глава с нос като луковица. Тя се обърна към мен като безплътен гигант, отвори уста, сякаш за да продума и се разтвори в мъглата.

Размърдах схванатия си гръб и се огледах. За разлика от северния бряг на Гуинет, тук сушата и водата нежно се докосваха. Нямаше остри скали, само розови, бели и лилави черупки. До стъпалото ми се виеше лоза, която лениво се точеше по плажа като лъскава зелена змия.

Розово. Лилаво. Зелено. Сърцето ми подскочи. Виждах цветовете! Не толкова добре, колкото преди пожара, но много по-ясно, отколкото в деня, когато морето раздроби сала ми на парчета.

Да, но… това не беше възможно. Огледах кожата си и гънките на туниката и установих, че не изглеждат по-ярки от преди.

Хвърлих втори поглед към плажа и внезапно разбрах. Не аз виждах по-добре, просто пейзажът сякаш излъчваше цвят. Черупките, лъскавите листа и дори пясъкът бяха някак по-сияйни, по-реални. Ако вторият ми взор долавяше в тях толкова живот, как ли щяха да изглеждат, ако имах истински, зрящи очи?

Вдигнах една раковина, усукана като спирала. По искрящо бялата й черупка се виеха лилави нишки. Тя легна удобно в дланта ми, сякаш двама приятели се намериха.

Долепих я до ухото си, очаквайки да чуя приглушения глас на океана. Вместо това долових странно придихание, като глас, идващ много отдалеч. Нашепваше ми на непознат език, опитваше се да ми каже нещо.

Дъхът ми спря. Отделих раковината от ухото си и се взрях във вътрешността й. Видя ми се съвсем обикновена. Сигурно ми се беше счуло. Отново я опрях до ухото си… и пак чух онзи глас! Този път беше по-ясен. Не ми се вярваше, но сякаш ми каза „Пазисееееее… пази сееееее“.

Бързо оставих раковината на пясъка. Дланите ми се потяха, стомахът ми беше на топка. Изправих се — краката, ръцете и гърбът ми бяха тъй вдървени, че присвих очи от болка. Погледнах раковината и поклатих глава. Имах вода в ушите. Сигурно от това е било.

„Вода. Трябва да намеря прясна вода.“ Ако успеех да се напия, щях да се почувствам по-бодър.

Изкачих се по склона на една дюна… а видяното спря дъха ми.

Далеч на запад се простираше гъста гора, където разноцветни птици прелитаха сред величествени дървета. На хоризонта се диплеха замъглени хълмове, а цветът им бе толкова сочно зелен, че преминаваше в синкаво. Между хълмовете и гората се разливаше долина, пищна и мека като килим. От гората извираха позлатени от слънцето поточета и весело се изливаха над ливадите, сливайки се в голяма река, устремена към морето. В далечината виждах още дървета, но те растяха в спретнати редове, като отдавна засадена овощна градина.

Тъкмо щях да се отправя към долината, за да утоля жаждата си, когато нещо привлече вниманието ми. Не виждах много от източния бряг на реката, но той ми се стори различен от срещуположния. Вместо зелен бе кафеникавочервен, с цвят на сухи листа или ръжда. Отначало се притесних, но после реших, че вероятно това се дължи на някаква странна растителност или на игра на светлината, причинена от тъмните облаци, скупчени над източния хоризонт.

С пресъхнало гърло отново се обърнах към долината и горите, прострели се пред мен. Крайно време беше да утоля жаждата си! След това щях да разуча този обгърнат от мъгли остров, ако наистина беше остров. Не знаех точно защо, но ми се щеше да остана и да го разгледам въпреки странното преживяване с раковината. Може би ме блазнеха живите цветове. Каквото и да будеше любопитството ми, щях да му се отдам за малко… но само за малко. Не откриех ли някаква следа от миналото си, щях веднага да си замина. На нов сал, по-здрав от първия.

Спуснах се по дюната. Пясъкът скоро отстъпи място на най-различни треви, чиито фини стъбла се превиваха под уханния вятър. Все още бях схванат, но с всяка крачка набирах скорост и скоро хукнах през полето. Докато се наслаждавах на вятъра, осъзнах, че тичам за пръв път, откакто напуснах Каир Мирдин.

Спрях до един искрящ поток и приклекнах върху мъхнатите камъни. Веднага натопих глава в него и бистрата студена вода ме зашлеви също като цветовете и уханията на тази земя, когато ги изпитах за пръв път. Пих, докато се подух, оригнах се и пих още.

Утолил жаждата си, аз се подпрях на лакът и отново отпих, този път не от изворчето, а от хладния благоуханен въздух. Тревата ме погъделичка по брадичката. Беше толкова гъста, че случаен минувач би ме взел за кафеникав дънер. Заслушах се в деликатното шумолене на нежните стръкчета, във вятъра, който ту отслабваше, ту се усилваше сред клоните на дърветата, в равномерния танц на потока. Из гънките на туниката ми лениво запълзя дългокрак червен бръмбар.

Внезапно въздухът над главата ми изсвистя и звукът рязко ме изтръгна от бляновете ми. Нещо бе профучало край мен като стрела, толкова бързо, че нямах представа какво е. Внимателно се надигнах и вторият ми взор долови движение в зеленината надолу по течението. Изправих се.

От тревата изригна пронизителен писък, последван от съскане и ръмжене. Колкото повече наближавах, толкова по-силна ставаше шумотевицата. След няколко стъпки спрях, изумен.

Пред мен се мяташе най-големият плъх, който някога бях виждал, дебел колкото бедрото ми, с мощни крака и зъби, остри като връхчета на кама. Противникът му беше малък ястреб със сив гръб и опашка на кафяви ивици. Мерлин^[1]. Макар плъхът да бе тройно по-едър от него, изглежда бяха равностойни.

Бореха се свирепо — силните нокти на мерлина здраво стискаха плъха за врата, а той бясно се гърчеше, мъчейки се да ухапе или одраска главата на врага и блъскаше ястреба в земята. Куражът на птицата обаче бе по-голям от нея самата. Мерлинът само изписка и заби нокти още по-здраво, раздирайки кожата на плъха до кръв. Хвърчаха пера, земята се обагри в алено. Двамата яростно се търкаляха в прахта като ръмжащо кълбо от зъби, нокти и перушина.

Боят вероятно щеше да се проточи и да завърши без победител, ако от един гъсталак не бе изникнал друг плъх. Дали от вярност към събрата си, или защото му се прищя лесна плячка, той се хвърли в схватката. Захапа едното крило на мерлина и яростно го задърпа.

Ястребът изпищя от болка, но не пусна противника си. Успя да раздере муцуната на втория плъх с човката си, пусна го и обиколи от другата страна. Междувременно разкъсаното крило на мерлина увисна безпомощно до тялото му, а един от ноктите му се откъсна. Предвкусвайки победата, вторият плъх изплю няколко пера, попаднали между зъбите му и се напрегна, готов да се метне върху омаломощената птица.

В този миг се хвърлих напред и изритах втория плъх в гърдите толкова силно, че той отхвръкна в шубраците. Първият плъх видя това, замръзна и злобно се вторачи в мен с кървясали очи. После рязко тръсна глава и захвърли мерлина в тревата. Той остана да лежи по гръб, твърде слаб, за да помръдне.

Плъхът бясно изсъска и пристъпи към мен. Вдигнах ръка като за удар, а той се обърна и се шмугна в тревата. Явно прецени, че засега му стигат толкова битки.

Наведох се да огледам мерлина. Очите му — две черни зеници, обградени с жълт пръстен — едва стояха полуотворени, но ме следяха неотклонно. Щом посегнах към него, той изсвири и раздра китката ми с нокът.

— Какво правиш, глупава птицо? — изскимтях аз и засмуках раната. — Опитвам се да ти помогна, не да те нараня!

Повторно посегнах към падналия боец, той отново изсвири и пак ме одра.

— Стига вече! — аз поклатих удивено глава и станах да си ходя.

След няколко крачки хвърлих последен поглед към мерлина. Най-сетне бе затворил очи и трепереше.

Поех си дълбоко дъх и се върнах. Внимателно вдигнах птичката, като се стараех да избегна ноктите й, в случай че отново се свести. Поех в ръка топлото й пернато телце и се зачудих как е възможно такова свирепо създание да е толкова крехко. Прокарах пръсти по раненото крило — макар че кожата и мускулите бяха разкъсани, не напипах счупени кости. Бръкнах в торбичката, която ми даде Брануен, извадих щипка сушени билки и добавих капка вода от потока. С ръба на туниката си избърсах раните, оставени от зъбите на плъха. Имаше няколко дълбоки, особено по горния край на крилото. Внимателно наложих билките.

Мерлинът настръхна и отвори едното си око. Този път обаче не понечи да ме одраска. Явно бе твърде слаб дори да изсвири и само недоверчиво ме наблюдаваше.

Щом приключих, се зачудих какво да правя с птичката в ръцете си. Да я оставя край потока? Не, плъховете щяха да се върнат и да довършат започнатото. Със себе си ли да я взема? Не, нямах нужда от спътник, особено толкова опасен.

В края на гората забелязах дъб с могъща корона и внезапно ми хрумна нещо. Оставих птицата и откъснах достатъчно трева, за да направя гнездо. Пъхнах под мишница и него, и ястреба и се покатерих на един от по-ниските клони, покрит с плътна наметка от мъх. Наместих гнездото в основата му и сложих вътре безпомощния мерлин.

Взрях се в дръзките обрамчени с жълто очи, после се спуснах долу и навлязох в гората.