Т. А. Барън
Изгубените години (12)

10
Старият дъб

Излязох от резбованите порти на църквата „Свети Петър“ и пристъпих сред хаоса и суматохата на Каир Мирдин. Мина известно време, докато слабото ми зрение се нагоди към постоянно менящите се форми. По калдъръмените улици трополяха коне и каруци, минаваха магарета, свине, овце и няколко рошави кучета. Търговци се надвикваха, хвалейки стоките си, просяци посягаха към наметалата на минувачите, около един жонгльор се тълпяха зяпачи и всякакви други хора разнасяха кошници, вързопи, зеленчуци и топове плат.

Погледнах назад към глогината, чиито клони почти не се виждаха зад стените на църквата. Въпреки цялата болка, която бях изпитал там, щяха да ми липсват спокойствието в стаята ми, протяжните напеви на монахините и птичката, която кукаше в короната на дървото. Най-много обаче щеше да ми липсва Брануен — повече, отколкото очаквах.

Докато наблюдавах размитите очертания на хора, животни и стоки, забелязах някакъв параклис от другата страна на улицата. Заинтригуван, реших да го разгледам, макар че това означаваше някак да прекося бързотечния жив поток пред себе си. Прехапах устни и тръгнах.

Незабавно бях изблъскан, изритан и притиснат. Понеже не виждах достатъчно, за да се предпазя, се бутнах право в един човек, нарамил наръч дърва. Разлетяха се както съчки, така и проклятия. След това се ударих в хълбока на един кон. Секунди по-късно почти загубих пръстите на единия си крак под колело на каруца, но накрая успях да стигна до другата страна и доближих параклиса.

Паметникът не беше нищо особено — просто ястреб, кацнал над купа с кална вода. Ако някой някога се е грижил за него, явно отдавна не се беше отбивал. Крилете му бяха откършени, камъните около основата се ронеха. Навярно го забелязваха едва шепа от хората, които минаваха оттук всеки ден.

И все пак нещо в това отдавна забравено светилище глождеше любопитството ми. Приближих се и докоснах изтритата човка на птицата. От описанията на Брануен знаех достатъчно, за да предположа, че това вероятно е светилище на Мирдин, един от най-почитаните богове на древните келти, който понякога приемал образа на ястреб. Един от техните аполоновци, би казала тя. Макар да не приемах увереността й, че тези божества още бродят по земята, отново си спомних за елена и глигана, които се бориха пред очите ми преди толкова години. Ако наистина са били Дагда и Рита Гаур, дали бе възможно и духът на Мирдин все още да е жив?

В мен се блъсна магаре, натоварено с чували. Залитнах и неволно потопих ръка в мътната вода. Докато се изправях и бършех пръстите си, се опитах да си представя как е изглеждал преди векове Каир Мирдин. Брануен ми бе разказала, че вместо оживен град, тук навремето е имало просто хълм, където скитащите овчари спирали да починат. Постепенно мястото се превърнало в търговско средище, където предлагали стоки от фермите в Гуинет и от далечни области като Гуент, Брихеиниог и Поуис Вадог. Щом пристигнали, римляните построили крепост на високите брегове на река Тиуи. Днес старите военни друмища като този към Каир Ведуид свързваха града с тучните долини и пълните с дивеч гори на север и по протежението на реката, чак до морето. Независимо дали някой още помнеше тези неща, разпадащият се олтар и името на града все още свързваха Каир Мирдин с далечното му минало.

Осъзнах, че това е целта и на моето пътешествие. Да се свържа с миналото си, да открия името, дома и родителите си. И макар че не знаех нито накъде ще ме поведе търсенето, нито къде ще приключи, внезапно разбрах откъде трябва да започне.

От морето. Трябваше да се върна там. На същото място, където ме бе изхвърлил океанът преди повече от пет години.

Може би щом пристигнех, нямаше да открия нищо, освен назъбени скали, грачещи чайки и разпенени вълни. А може би щях да открия следата, която търсех. Или поне следа, която да води към нея. Не беше голяма надежда, но друга нямах.

Струваше ми се, че часове наред се лутам из града. Опитвах се да се придържам към страничните улички, за да не ме стъпчат хората. Сякаш за да не забравя колко слабо е зрението ми, аз се препъвах толкова често, че скоро пръстите на краката ми пулсираха от болка в кожените ми ботуши. Въпреки това упорствах. Убеден съм, че много хора заключиха (с основание), че съм недодялан простак. Сигурен съм също, че никой не се досети, че очите ми са напълно безполезни. От време на време чувах съчувствени слова, но не заради слепотата, а заради белезите си.

Накрая намерих пътя, който водеше до река Тиуи. Знаех, че ако го следвам достатъчно дълго на север, ще стигна до нашето старо селце. Оттам смятах да продължа към морето.

Накрая стигнах до градските стени, дебели десет разкрача и двойно по-високи. Прекосих широкия мост, като внимавах да не се препъна по неравните камъни и навлязох в гористата долина оттатък.

Бавно следвах реката, съсредоточен върху всяка крачка. Разсеех ли се дори за миг, като нищо щях да се просна на земята. Не, че не ми се случваше, при това твърде често. Веднъж паднах насред селския площад, където едно магаре едва не прекърши гърба ми.

Въпреки това се справях прилично. В продължение на три дни ядох малини, шипки и сирене от питата, която ми бе дала една монахиня. През това време не заговорих никого и никой не ми продума. Веднъж по здрач помогнах на един овчар да спаси паднало в ров агне и получих в отплата коричка хляб, но това бе единственият ми контакт с други хора.

След време друмът се превърна в стария път, по който впрягове теглеха баржи през Каир Ведуид. Те плаваха по реката, подминавайки патици и лебеди. Щом наближих селото, се скрих в гората. Вървях успоредно на пътя, но без да излизам на него — така никой нямаше да ме види. От време на време си хапвах горски плодове, корени и ядливи листа. Отново пих от ручейчето под величествения бор, където яздих бурята и ми се дощя да не бях слизал от него. Странно защо в тези диви гори се чувствах повече у дома си, отколкото където и да било в Гуинет.

Късно същия следобед спрях до моста на Каир Ведуид. Зърнах висок, но разкривен силует в другия му край. Опитах се да го разгледам по-внимателно, докато вятърът фучеше около мен. Приличаше на немощен дънер, но преди не бях виждал дърво там. Не можех да се отърся от чувството, че това е прегърбеното тяло на човек. Човек с чуканчета вместо ръце.

Не се забавих и въпреки препятствията отново тръгнах през горите, като избегнах и следващите няколко села. Сенките се удължиха, зрението ми се влоши и забавих ход. Оставил хората далеч зад себе си, свърнах към една широка поляна. Ожулен от паданията и изтощен от дългия преход, аз се свих в меката трева и се приготвих да поспя.

Събуди ме слънчевата светлина, обляла лицето ми. Прекосих поляната и се върнах на пътя там, където се отделяше от реката. Не срещнах никого, освен един старец, чиято проскубана бяла брада подскачаше в ритъма на стъпките му. Загледах се в него и отново ми се прииска брада, която да скрие ужасните ми белези. Може би… някой ден. Ако ми беше писано да живея достатъчно дълго.

Наоколо нямаше села, но не се чувствах изгубен. Спомените ми за пътя до морето бяха изненадващо ясни, защото макар да го бях изминал само веднъж наяве, той ми бе добре познат от сънищата ми. Постепенно ускорих крачка. Почти чувах далечния плясък на вълните.

От време на време пъхвах ръка в туниката си и докосвах Галатор. Макар да знаех съвсем малко за него, присъствието му ме успокояваше. Същото важеше и за кожената торбичка от Брануен, която носех на рамо.

Старият път залиня, докато накрая се превърна в тревиста пътечка. Краят му преминаваше през процеп в стена от ронещи се скали. Усетих съвсем лек солен повей. Знаех къде съм, бих познал това място и със затворени очи.

Черните канари се издигаха нагоре, двадесеторно по-високи от мен. Малки чайки си подвикваха и прелитаха сред скалите. Пътеката рязко сви вдясно и свърши там, където очаквах.

При океана.

Пред мен се ширеха сиво-сини води, безбрежни и бездънни. Мирисът на водорасли гъделичкаше ноздрите ми.

Вълните прииждаха и се отдръпваха, пясъкът стържеше върху скалите. Над брега се виеха чайки и шумно грачеха.

Прекосих черната бариера, като прескачах приливни ями и парчета плавей. „Нищо не се е променило“, рекох си аз. Докато вълните обливаха краката ми, зареях поглед на запад. Пелената пред собствения ми взор се сля с мъглата от пръски. Опитах се да надникна зад нея, но не можах.

„Нищо не се е променило.“ Черните скали, соленият бриз, непрестанният ритъм на морето. Всичко си беше както преди. Дали някъде тук се криеше следа? И имах ли надежда да я открия? Морето бе толкова огромно, а аз толкова… мъничък. Наведох глава към гърдите си. Заразхождах се безцелно, а кожените ми ботуши шляпаха в ледената вода.

Тогава забелязах един силует, който не беше вече същият. Макар и все още огромен, древният дъб бе почти оголял — кората му се гърчеше на ивици край корените. По каменистия бряг се валяха няколко откършени клона. Дори хралупата, където се бях скрил от глигана, беше пробита и разцепена. Старото дърво най-сетне се бе предало.

Докато наближавах останките му, се препънах. В пищяла ми се вряза остър камък, но аз сподавих болезнения си вой, за да не издам присъствието си на някой глиган. Не знаех дали наистина бях срещнал Рита Гаур, но онзи звяр със сигурност искаше да пролее кръвта ми. Ако се появеше сега, нямаше къде да се скрия, а Дагда едва ли щеше отново да ме спаси.

Боляха ме и раменете, и краката. Седнах върху безжизнените корени, прокарах длан по ръбовете на хралупата и напипах следите от бивните на глигана. Споменът ми беше съвсем пресен, сякаш го бях преживял току-що. И все пак дървото, което тогава ми се стори вечно, сега бе само скелет.

Изритах едно парче кора. Знаех, че не съм се отървал много по-леко. Бях се върнал тук ако не мъртъв, то почти. Сляп и напълно изгубен.

Седях, отпуснал глава в шепите си и разсеяно гледах брега. Личеше, че започва отливът. Постепенно границата между суровите скали и морето се разшири. Разкри се ивица пясък, изпъстрена със свои собствени миниатюрни морета и планини.

Един рак-пустинник притича по пясъка, кацна на ръба на приливна яма и започна борба с някаква полузаровена черупка. След като дълго драпа и дълба, той успя да измъкне трофея си — бяла раковина на бледооранжеви ивици. Представих си как ликува, че най-сетне се е сдобил с нов дом, но преди да успее да се наслади на успеха си, порив на вятъра му изтръгна раковината. Тя се плъзна обратно във вира и отплава като мъничък сал, подскачайки по вълните.

Докато ракът наблюдаваше как съкровището му си отива, аз си позволих една саркастична усмивка. Такъв е животът. Мислиш, че си постигнал мечтата си и я губиш завинаги. Мислиш, че си открил дома си, а той отплава.

„Отплава.“ Напук на здравомислието, внезапно ми хрумна идея. Налудничава, безнадеждна идея.

Щях да си направя сал! Може би дървото, което ме бе спасило преди, щеше да ми помогне и сега. Може би вълните, които ме бяха изхвърлили тук, щяха да ме отведат обратно в морето. Щях просто да повярвам — на дървото, на отлива.

Нямах какво да губя, освен живота си.