Т. А. Барън
Изгубените години (11)

9
Малкото птиче

Докато вторият ми взор се подобряваше, Брануен започна да ми преподава латински с помощта на религиозните ръкописи в църквата. Щом разтворех някой от тези томове, ме заливаше силният аромат на кожа и пергамент, а образите ме пренасяха другаде — при пламтящата колесница на Илия, тайната вечеря на Исус и скрижалите на Мойсей.

Докато размишлявах над текстовете, бедите ми избледняваха. Сливах се с думите и виждах делата, цветовете и лицата в тях в такава яснота и цвят, каквито очите ми никога не биха могли да зърнат. Тогава прозрях по непознат ми дотогава начин, че книгите наистина са чудодейни. Дори си позволих да мечтая как някой ден ще се обградя с книги от много епохи и на много езици, също както Брануен едно време.

С всеки изминал ден зрението ми укрепваше. Една сутрин открих, че мога да разчета изражението на Брануен по извивката на устните й и огънчето в очите й. Друга сутрин, докато стоях до прозореца и гледах как вятърът люлее дървото, от което пееше кукувицата, осъзнах, че то е глогина с широка, тъмна корона. Една нощ пък, за пръв път след пожара, видях в небето звезда.

На следващата вечер застанах в средата на вътрешния двор, далеч от всякакви факли. Ниско над северния хоризонт блещукаше втора звезда. На следващата нощ видях още три. И още пет. Още осем. Още дванадесет.

Една вечер Брануен излезе с мен. Заедно легнахме на камъните и тя със замах ми посочи съзвездието Пегас. После бавно и ритмично ми разказа историята за крилатия жребец. Заедно с думите й и аз се понесох в небето на широкия му гръб. Скачахме от звезда на звезда, минахме покрай луната и препускахме чак до зримия предел.

Освен ако облаците напълно закриваха небето, Брануен и аз всяка нощ лежахме под тъмния небесен купол. Обичах да чета ръкописите в църквата, ала звездите ме вълнуваха още по-силно. С Брануен за водач прекарвах вечерите си в компанията на Водолея, Лебеда и Мечката, която във фантазиите ми неведнъж раздра гърба ми с острите си нокти. Вдигнах платната на Вела, плувах с Рибите, набивах крак редом с Херкулес.

Докато изучавах звездите, понякога си представях как небето се смалява до размерите на пищна мантия и веднага я намятах на гърба си. Тъмносиня и обсипана със звезди, тя ме покриваше чак до глезените и блещукаше с всяка моя стъпка. Звездите кацаха на раменете ми, планетите се виеха около кръста ми. Как ми се щеше някой ден да имам такова наметало!

Дори тази радост не ми позволяваше да забравя колко много неща остават скрити за мен. Облачното небе забулваше някои звезди, а заоблаченият ми взор — други. Въпреки това щастието от онова, което можех да видя, натежаваше над раздразнението от онова, което ми убягваше. Въпреки пелената, звездите никога не ми се бяха стрували толкова ярки.

И все пак… у мен оставаше късче мрак, което дори звездната светлина не можеше да докосне. Сенките от миналото продължаваха да ме терзаят. Особено онова, което причиних на Динатий. Още чувах писъците му, виждах ужаса в очите му, докосвах строшените и безполезни останки от ръцете му. Попитах Брануен дали е оцелял, но тя не знаеше. Каза само, че когато сме напускали селото, още се е крепял между живота и смъртта. Едно беше ясно — макар че бе сторил повече от достатъчно, за да предизвика гнева ми, неговата бруталност бледнееше пред моята.

Освен това ме тормозеше и нещо друго, по-силно от вината. Страх. От мен самия, от ужасяващите ми сили. При най-беглата мисъл за тях в ума ми лумваше стена от пламъци, която обгаряше самата ми душа. Ако нямах силата да спазя обета си, аз ли щях да използвам силите си, или те — мен? Ако можех тъй лесно да унищожа и дърво, и човек в пристъп на гняв, на какво още бях способен? Можех ли да унищожа самия себе си, както бях сторил с очите си?

„Що за създание съм всъщност?“ Може би Динатий все пак беше прав. Може би във вените ми наистина течеше кръвта на демон и ужасяващата магия можеше да избликне от мен във всеки един миг, като чудовищно влечуго, надигнало се от най-мрачните морски дълбини.

Стана така, че дори през отново просветлелите си дни не можех да се отърся от мрака на страховете си. Седмиците се нижеха, издръжливостта ми растеше, а зрението ми се подобряваше. Смущението ми обаче също нарастваше. Дълбоко в себе си знаех, че не бих могъл да дам покой на страховете си, преди да открия истинската си идентичност.

Един следобед дочух нещо ново от прозореца на стаята. Нетърпеливо се доближих и с помощта на втория си взор открих източника на звука сред клоните на глогината. Известно време наблюдавах и слушах. Накрая се обърнах към Брануен, която седеше на обичайното си място до сламеника ми и стриваше някакви билки.

— Кукувицата е свило гнездо в глогината — съобщих аз със смесица от убеденост и тъга, която накара Брануен да остави чукалото и хаванчето. — Наблюдавах я всеки ден. Снесе само едно яйце, опази го от всички врагове. Днес то най-сетне се излюпи. Малкото птиче е изплувало от мрака.

Преди да отвърне, Брануен внимателно огледа лицето ми.

— А птичето — попита тя с треперещ глас, — отлетяло ли е вече?

Бавно поклатих глава.

— Още не. Но много скоро ще трябва.

— А не може ли… — тя преглътна, преди отново да заговори. — Не може ли да остане още малко в гнездото с майка си?

Намръщих се.

— Всеки трябва да напусне гнездото, когато може.

— Накъде? Къде ще отиде птичето?

— Да намери себе си — отвърнах аз, помълчах и добавих: — А за това ще трябва да открие миналото си.

Брануен се хвана за сърцето.

— Не. Не говориш сериозно! Животът ти няма да струва нищо, ако се върнеш… там.

— Няма да струва нищо, ако остана тук — възразих аз и пристъпих към нея. — Ако не можеш или не искаш да ми кажеш откъде съм дошъл, трябва сам да науча. Моля те, разбери! Трябва да открия истинското си име. Да открия истинската си майка, истинския си баща. Истинският си дом.

— Остани — отчаяно ме замоли тя. — Та ти си само на дванайсет години, и то полусляп! Не подозираш какви са рисковете. Чуй ме, Емрис, остани с мен само още няколко години, докато възмъжееш. Тогава сам ще избереш пътя си. Бард, монах, каквото пожелаеш!

Забелязала празния ми поглед, тя опита другояче:

— Просто не решавай веднага. Може да ти разкажа някоя история, за да ти помогна да премислиш тази лудост. Любимата ти, за странстващия друид, който спасил света Бригита от робство! — и тя започна, без да дочака отговора ми. — Дошъл ден в живота на младата Бригита, когато…

— Спри — тръснах глава аз. — Трябва да науча своята история.

Брануен се изправи с омекнали колене.

— Отказах се от повече, отколкото подозираш. Знаеш ли защо? За да сме в безопасност. Това не ти ли стига?

Не отвърнах.

— Наистина ли трябва да заминеш?

— Ела с мен.

Тя се подпря на стената.

— Не! Не мога.

— Тогава ми кажи как да стигна дотам.

— Не.

— Или откъде да тръгна.

— Не.

Ненадейно ми се прищя да разгледам ума й отвътре, както бях сторил с цветето. Тогава лумнаха пламъците и пометоха мислите ми. Спомних си както обещанието, така и страховете си.

— Кажи ми само едно — примолих се аз. — Каза, че си познавала дядо ми. А познаваше ли баща ми?

Тя трепна.

— Да. Познавах го.

— А той, човек ли беше, или… демон?

Брануен се вцепени. След дълго мълчание заговори, сякаш много отдалеч:

— Ще ти кажа само едно. Ако някога го срещнеш, помни: той не е такъв, какъвто изглежда.

— Ще запомня, но не можеш ли да ми разкриеш нещо повече?

Тя поклати глава.

— Собственият ми баща! Просто искам да зная нещичко за него.

— По-добре да не знаеш.

— Защо?

Вместо да отвърне, тя тъжно сведе глава. Отиде до масичката с билките, отбра набързо няколко, стри ги на едро и изсипа сместа в торбичка с дълга кожена връв. Подаде ми и я примирено рече:

— С тях може да живееш малко по-дълго.

Понечих да отвърна, но тя ме прекъсна.

— Приеми това от жената, която искаше да я наричаш „майко“.

Брануен бавно бръкна в пазвата си и извади скъпоценния медальон.

Различих зелените проблясъци въпреки слабото си зрение.

— Но това е твое!

— Ще ти трябва повече, отколкото на мен.

Тя го свали от врата си, притисна го за последен път между пръстите си и го окачи на шията ми.

— Нарича се… Галатор.

Дъхът ми секна.

— Пази го добре — продължи тя. — Силите му са огромни. Ако не успее да те опази, значи нищо на тази земя не би могло.

— Ти ме пазеше. Сви хубаво гнездо.

— За малко, може би. Но сега… — очите й се напълниха със сълзи. — Сега трябва да отлетиш.

— Да. Трябва да отлетя.

Тя леко ме докосна по бузата.

Обърнах се и излязох, а ехото от стъпките ми изпълни каменния коридор.