Брад Тор
Черният списък (65)

62

Вашингтон, окръг Колумбия

Мансардният апартамент на Кърт Шрьодер се намираше в Кълъмбия Хайтс, на север от Капитолия. Стените бяха от неодялани греди и голи тухли — типична бърлога на двайсет и няколко годишен ерген. Имаше огромен телевизор с плосък екран, модерна конзола за игри и кухненски кът в ретро стил без маса.

Оскъдната мебелировка изглеждаше като излязла от каталог на ИКЕА, както и несменените чаршафи в спалнята и зацапаните хавлии в банята. Харват обаче не виждаше никакво компютърно оборудване — докато Шрьодер не отключи малката втора спалня.

Вратата и рамката й бяха от тежка, подсилена стомана, наподобяваща обикновена вътрешна врата.

Стаята зад нея контрастираше ярко на останалата част от жилището. Беше съвършено чиста — нямаше празни купи с останки от овесена каша, полуизядени пакетчета със солени бисквити, захвърлени дрехи или празни бирени бутилки. Всичко изглеждаше безупречно.

Плоски компютърни монитори върху полирани никелови поставки създаваха впечатление, че летят над излъсканото до блясък стъклено бюро на Шрьодер. Около него се редяха рафтове с оборудване, осветени с разноцветни лампички. Приличаше на миниатюрно копие на контролна зала в космически център.

— Понякога работя у дома — обясни Шрьодер, придърпа втори стол пред бюрото и подкани Харват да седне.

Роудс влезе в стаята с найлонов плик, пълен с кубчета лед.

— Само това намерих — каза тя и го подхвърли на Харват.

Той го улови и го подаде на Шрьодер, който го сложи върху подутата си дясна ръка. С лявата въведе няколко пароли, за да се включи дистанционно в сървърите на АТС. През това време Кейси донесе табуретки от кухнята за нея и за Роудс.

На мониторите се появиха няколко икони. Той активира втората отляво надясно и на екрана изскочи рисунка на мъж с изпито лице, изобразен като зъл клоун с остри зъби.

— Какво е това? — вирна брадичка Кейси.

— Аватарът ми за Мидълтън. Отива му. Чакълс, кикотещият се шеф.

Харват махна с ръка на Шрьодер да не се разсейва.

— Добре, добре — отвърна той и написа още няколко пароли.

— Как така имаш достъп до компютъра му? — попита Роудс. — Сигурно е вманиачен на тема сигурност.

— Вярно е, но изпраща стотици имейли. Залива ме със съобщения всеки ден. Веднъж просто вмъкнах малък троянски кон в отговора си. Прикрих го така, че да не го открие нито той, нито програмистите, които ежедневно проверяват системите ни за вируси. Останалото ви казах, докато бяхме в колата.

Беше им обяснил, че Мидълтън е издигнал информацията на пиедестал. Документирал и анализирал всичко. Ако Харват иска да разбере къде ще бъде Мидълтън и кога, трябвало само да провери личния му график. Той съдържал всичко, до последната подробност.

— Интересно — каза внезапно Шрьодер.

Харват се приведе да види какво гледа.

— Какво има?

— Преди няколко часа Мидълтън е изтрил файла с графика си.

— Изтрил го е?

— Да. Анулирал е всички бъдещи ангажименти. Всички до един.

— Защо?

Шрьодер сви рамене.

— Нямам представа.

— Възможно ли е да е допуснал грешка?

— Грешките не са в стила на Мидълтън. Подсигурява се педантично.

— Значи има друга причина. Какво е правил преди това? — попита Харват.

Шрьодер занатиска клавишите с лявата си ръка и отвори прозорец за включване в нова система. Прегледа съдържанието му.

— Хмм…

— Какво?

— Не знам. Подвизавал се е из тайни кътчета, където дори аз нямам достъп. Странното е, че е работил през личната страница на Каролайн Ромеро.

— Така ли?

Той кимна.

— И е променил хронологията, за да изглежда, че го е правила, преди да я убият.

— Явно иска да я натопи за нещо.

— Очевидно.

Харват кимна.

— Въпросът е в какво иска да я натопи?

Младият мъж прегледа още веднъж страницата и рече:

— Спомена, че информацията на Каролайн за АТС съдържала кодово име за дигиталния Пърл Харбър?

— „Сини пясъци“ — отвърна Харват. — Защо?

— Защото Мидълтън е вмъкнал термина в работните документи на Каролайн. Изглежда, сякаш го е търсила в сървърите на компанията.

— Но тя е мъртва — вметна Роудс. — Какво значение има какво е търсила?

Същият въпрос измъчваше Харват. Мидълтън очевидно бе оставил фалшиви улики, че Каролайн Ромеро е знаела за атаката. Защо? Фалшивите улики служат, за да натопиш някого, че е извършил престъпление. Какво престъпление искаше Мидълтън да припише на Каролайн? Че е разбрала за атаката? Но Каролайн беше мъртва. Какво значение имаше дали е знаела, или не?

Дали не се опитваше да я обвини, че я е задействала? Не, едва ли. Това беше ролята на „Карлтън Груп“. Те бяха определени за изкупителни жертви, а и АТС не би искала да я свържат по никакъв начин и под никаква форма с атаката. Каквато и вина да приписваше Мидълтън на Каролайн, подбудите му бяха вътрешни и засягаха компанията.

Защо му трябваше вътрешен човек за изкупителна жертва? Нали и той, и ръководните кадри на АТС бяха планирали и искаха да осъществят атаката? Какво превръща мъртъв човек, който не може да се защити, в съвършената изкупителна жертва и защо е необходима тя?

Най-простият отговор бе, че ще послужи, ако атаката се провали. Това ли беше причината? Дали Мидълтън се бе разколебал? Дали възнамеряваше да саботира атаката и да обвини Каролайн за неуспеха? Харват се съмняваше. Сигурно имаше друго основание.

Харват продължи да обмисля възможните сценарии, съпоставяйки ги с информацията за Каролайн Ромеро, която бе узнал от Никълъс. Нито един не обясняваше защо Мидълтън иска да я превърне в изкупителна жертва. Накрая той се отказа и попита Шрьодер:

— Това ли е всичко, или има и друго?

Младият мъж погледна екрана и отвърна:

— Известно време не е използвал компютъра. Сигурно е говорил по телефона или нещо такова. После е изпратил три имейла.

— Можеш ли да ги прочетеш?

Шрьодер кимна и ги отвори един по един.

— Първият е озаглавен „Уолуърт“. Това е имение във Вирджиния, собственост на компанията. Писмото е изпратено до секретаря на охранителния отдел. Мидълтън му нарежда да изпрати незабавно пълен екип в имението. Вторият имейл също е озаглавен „Уолуърт“ и е до управителя на имението. Пише, че е свикано спешно заседание на управителния съвет и членовете скоро ще започнат да пристигат със семействата си.

— А третият имейл?

Шрьодер го отвори.

— Последният е до мен. Заглавие: „Здрасти, тъпако“. Ама че задник! Писнало му да ми се обажда и да слуша „проклетата“ ми гласова поща. Когато получа писмото му, да си събера багажа и да си завлека задника в имението възможно най-скоро. Послепис: „Дръж си езика зад зъбите. Не казвай на никого къде отиваш. Побързай.“

— Нощувал ли си там досега?

— Аз ли? — поклати глава Шрьодер. — Не. Само за членове на управителния съвет е.

— И семействата им — уточни Харват.

— Водят семействата си веднъж годишно през лятото, но никога на заседания. Те са винаги тайни. Не искат деца и внуци да се въртят в краката им, не допускат дори съпруги. Точно това е странно. Защо са поканили семействата на спешно заседание?

— Защото се готвят за атаката — каза Кейси.

— Но следващото семейно събиране в имението трябваше да се проведе след три седмици! — възрази Шрьодер.

Харват го погледна.

— Нали спомена, че семействата ходят само през лятото?

— Да, но тази година добавиха някакъв тренировъчен семинар за членовете на управителния съвет и семействата им. Бяха започнали да зареждат с провизиите.

— Мислиш ли, че са смятали да атакуват тогава? — попита Кейси.

Харват кимна.

— Какво се е променило? Защо са решили да избързат? Какво ги е стреснало?

Харват вдигна показалец и го насочи към гърдите си.

— Аз.