Брад Тор
Черният списък (62)

59

Харват пристъпи напред, вдигна крак и отвори с ритник вратата на спалнята. Интериорът не приличаше точно на тъмница, както си го представяше.

Беше нещо като килия, достойна за Ханибал Лектър. По стените и тавана имаше панели от лъскава стомана и куки — за окачване на какво, не искаше дори да гадае. Подът беше циментов и в средата имаше сифон. Прозорецът също беше покрит със стомана; само през тясна цепнатина от матово стъкло се процеждаше бледа флуоресцентна светлина. Друга флуоресцентна лампа висеше от тавана. В ъгъла имаше толкова тясна клетка, че човешко същество би се побрало вътре само в ембрионална поза.

Двамата обитатели на стаята отговаряха съвършено на налудничавата обстановка. До отсрещната стена на табуретка до кушетка от стомана седеше около шейсетгодишна жена. Беше облечена в нещо като военна или полицейска униформа, а до нея стоеше табла със странни и ужасяващи инструменти. Харват не изпитваше никакво желание да узнава нито естеството, нито предназначението им.

Жената стискаше медицинска ножица и режеше с тях дрехите на мъжа, завързан към кушетката пред нея. Посягаше към бельото на Кърт Шрьодер, когато Харват ритна вратата.

— Какво става, по дяволите? — попита жената, когато Харват и Роудс влетяха в стаята с вдигнати оръжия. — За какви се мислите, мамка му!

— Млъкни — нареди й Харват, изтръгна ножицата и събори с ритник таблата.

— Дано имате заповед за обиск, защото адвокатът ми си пада много по проклети ченгета.

— Елизабет, прави каквото ти казват — обади се Шрьодер.

Жената се стъписа и за миг не знаеше какво да отговори.

— Какво?

— Тези не са ченгета.

— Как разбра?

— Първо, оръжията им са със заглушители. Второ, познавам единия. Или по-точно знам кой е.

— Ти си виновен значи? — възнегодува жената. — Нахлуват в работния ми кабинет, ритат врати и размахват пистолети в лицето ми, а аз да се примиря? Няма да стане! Ако някой не ми обясни какво, по дяволите, става, ще се обадя в полицията!

Харват погледна Роудс.

— Изведи я оттук.

— Как не! — заяви жената, когато Роудс си прибра пистолета и тръгна към нея.

— По лесния или по трудния начин? — попита Роудс. — Ти решаваш.

Жената изсумтя презрително:

— Не се страхувам от теб.

— Грешен отговор — отвърна Роудс и събори жената от табуретката със светкавичен саблен удар по лицето й.

Целеше по-скоро да я зашемети, отколкото да я нарани. Преди да успее да се строполи на пода, Роудс се хвърли върху нея и завърза китките й.

— Гледай да не вдига шум — каза Харват и й подритна тиксо за запушване на устата, паднало от таблата.

Роудс го залепи на устата на жената, вдигна я и я поведе към вратата.

Когато понечиха да излязат, Харват добави:

— Виж дали има камери. Ако има, разбери къде е записващото устройство.

Тя кимна и излезе с пленничката си. Двамата мъже останаха сами.

Харват отиде до съборената табла, вдигна я и затъкна пистолета си в колана. Започна да изважда съдържанието на джобовете си и да го подрежда методично върху таблата — нож, клещи, две запалки и чук. Накрая добави и медицинската ножица на жената.

Младият мъж се опита да си придаде спокойно изражение.

— Не са необходими.

Харват се престори, че не го чува.

— Казах, че не са необходими.

Харват си свали палтото, захвърли го в ъгъла на стаята и си нави ръкавите.

Спокойствието на младия мъж започна да се изпарява.

— Говоря сериозно, не са необходими.

Харват провери дали младият мъж е завързан здраво, придърпа табуретката до кушетката, остави подноса върху подвижната масичка и седна.

— Не ме ли чуваш? — прохленчи Шрьодер, докато той оглеждаше инструментите. — Не ти трябват!

— Така ли? — отвърна Харват, без да отмества очи от таблата. — Защо?

— Защото не искам да ме измъчват.

Харват се озърна бавно и накрая го погледна.

— Струва ми се, че ти харесва.

Шрьодер не схвана иронията.

— Нещо ми подсказва, че с теб няма да се спогодим.

— Няма.

— Тогава ще ти спестя усилията. Не знам нищо, за което си заслужава да ме измъчваш. Ще ти дам доброволно всичко. Само не ме наранявай, моля те.

Харват дотолкова бе свикнал с фанатични и закоравели терористи, че почти бе забравил какво е да разпитваш човек, който мисли само за себе си. Дали да му се довери? Щеше да разбере.

— Как се казваш?

— Кърт Шрьодер — отвърна младият мъж.

— Знаеш ли кой съм?

— Да. Скот Харват.

— За кого работиш?

— Работя за компанията „Адванс Текнолъджи Сълюшънс“.

— За кого по-точно?

— За изпълнителния директор Крейг Мидълтън.

Харват наблюдаваше лицето му, търсейки издайнически следи, че го лъжат. Засега всичко говореше, че младият мъж казва истината. Въпреки това искаше да го стимулира. А за човек, чийто живот зависи от клавиатурата, стимулът беше повече от ясен.

Взе чука и каза много бавно:

— Човешката ръка се състои от двайсет и седем кости. При първата лъжа ще счупя всички кости на дясната ти ръка. При втората ще счупя всички кости на лявата ти ръка. Излъжеш ли ме и след това, ще ти отрежа пръстите или ще ти извадя очите.

Шрьодер се ужаси и гласът му затрепери:

— Но аз не лъжа. Казвам истината.

— Кажи ми защо нападнаха „Карлтън Груп“.

— Заради атаката, която планирате.

— Каква атака?

— Не знам — отвърна Шрьодер. — Не ми обясниха.

— Просто прие за чиста монета, че организираме терористична атака срещу САЩ?

— Така ми казаха. Изпълнявах нареждания.

Невероятно! Колко ли пъти в човешката история бяха оправдавали с този довод убийството на стотици хора?

— И каква точно беше ролята ти? — попита Харват.

— Никаква. Аз всъщност не… — подхвана Шрьодер, но чукът се стовари върху ръката му и го прекъсна.

Той изпищя от болка и тялото му се изопна. Опита се да дръпне ръка, но белезниците не му позволиха.

— Излъжи ме пак — процеди Харват в ухото му, — и ще продължа да те удрям, докато раздробя всяка костица в ръката ти, а после ще подхвана другата.

Почака две минути, докато Шрьодер спря да хлипа. Наложи се да го зашлеви, за да спре да пелтечи и да се съвземе. Попита го отново:

— Какво правеше ти?

Този път Шрьодер каза истината:

— МММ… Мидълтън ме накара да съставя ддд… досиета на всички мишени.

— Които предадохте на наказателните отряди?

— Да. Ннн… но аз си вършех работата. Ннн… ние следим хора. Ннн… намираме хора. Ттт… това ни е работата.

На Харват му се прииска да сплеска главата му като презрял пъпеш.

— Знаеш ли какво си направил, копеле? Помогнал си да избият невинни хора. Хора, по-силни и по-почтени, отколкото може да си представи жалкият ти мозък. На колко служители в „Карлтън Груп“ състави досиета?

— Ннн… на всички.

— Прочел си биографиите им, разбрал си къде са служили и всичко останало, но си повярвал, че до един са предатели?

— Аз… аз… аз…

Харват го прекъсна, вдигайки чука.

— Ако повториш, че си изпълнявал нареждания, ще ти избия проклетите зъби. Убил си хора, които ми бяха приятели. Ти си ги убил!

Шрьодер прехапа устни.

— Умно момче — констатира Харват, захвърляйки чука върху таблата. — Коя е Каролайн Ромеро?

Шрьодер се боеше да си отвори устата, но знаеше, че трябва да отговори на въпроса.

— Ттт… тя… тя… — запелтечи.

Харват нямаше представа, че мъжът заеква. С това темпо разпитът щеше да продължи седмици. Последното, което искаше, е да проявява милост, но се налагаше да го поуспокои.

— Кърт, поеми си дъх — нареди и зачака. — Сега вдишай пак.

Шрьодер го послуша и той продължи:

— Излъга ме и затова ти счупих ръката. Ще спреш ли да ме лъжеш?

Шрьодер кимна.

— Добре. Поеми си пак дъх, отпусни се и ми кажи коя е Каролайн Ромеро.

— Ррр… работеше в АТС. Мъртва е.

— Убили са я?

— Излязла на улицата и я ббб… блъснала кола.

— Докато са я преследвали биячите на АТС?

Шрьодер кимна.

— Знаеш ли защо са я преследвали?

— Открадна информация от АТС, за да помогне на „Карлтън Груп“ да осъществят атаката.

Този мъж определено беше идиот.

— Няма никаква атака — каза Харват. — Каролайн Ромеро е откраднала информация, за да изобличи АТС. Те са планирали атака.

— Планирали са атака?

— Чувал ли си израза „дигитален Пърл Харбър“?

— Да. Обозначава една от най-жестоките атаки, на които е възможно да станем жертва. Голяма част от работата ни е да опазим клиентите си от ддд… дигиталния Пърл Харбър. Той ще унищожи мрежата и ще постави страната на колене.

— Значи АТС знае не само как е възможно да се осъществи такава атака, но и кои са слабите места в американската киберинфраструктура?

— Ддд… да — отвърна Шрьодер и внезапно го осени прозрение какво е замислял Крейг Мидълтън. — Но ззз… защо? Каква е ппп… ползата?

— Тук отново стигаме до Каролайн Ромеро, но първо, къде са дрехите, с които смяташе да се прибереш вкъщи?

— В ддд… дрешника. Защо?

— Защото ще се поразходим.