Брад Тор
Черният списък (49)

46

Тексас

Майк Стрибър обичаше да се чувства свързан със земята. Обичаше да вижда как зеленината расте и искаше децата му да разберат, че храната не се появява с магическа пръчица в супермаркетите. Освен всичко останало, което бе постигнал, винаги бе мечтал да опита фермерския занаят. Затова бе открил подходящото място и си бе купил стопанство.

Понеже беше пилот и имаше самолет, можеше да прелита от Сан Антонио до фермата си, когато пожелае. Стопанството му служеше като място за уединение и той не говореше много за него фермата разполагаше с кристалночиста вода и се простираше на неколкостотин акра. Имаше коне за съпругата му Анджела, басейн за децата и, разбира се, стрелбище. Освен това обаче не бе променил кой знае колко имението. Не живееха в него постоянно и то им предоставяше по-простичък уют.

Харват го хареса веднага, но не защото бе отдалечено, а заради хората, които Стрибър бе наел да работят във фермата и да я поддържат.

Тримата млади морски пехотинци бяха ветерани, сражавали се в Афганистан и Ирак. Стояха до госпожа Стрибър край бял събърбън и пикап „Форд“, когато Майк приземи самолета върху неасфалтираната писта и спря до тях. И тримата бяха инвалиди, но не се самосъжаляваха.

Когато Харват слезе от самолета, Анджела го прегърна сърдечно. Не бяха се виждали от две години. Тя беше по-добрата половина на Майк и той не пропускаше възможност да му го напомни. Тя беше по-млада, по-забавна и несравнимо по-красива. И най-важното — имаше широко сърце като него, дори по-широко.

След като поздрави Харват, тя му представи тримата морски пехотинци — Мат, Джейсън и Райън, всичките от Тексас. Мат бе прострелян зад лявото ухо от снайперист по време на военен патрул край Памади, Ирак. Джейсън и Райън бяха ранени в Афганистан. Джейсън бе изгубил лявата си ръка, а Райън — и двата си крака под коляното. Дори в цивилно облекло обаче и тримата изглеждаха като морски пехотинци — стройни и гордо изопнали рамене.

Ръкуваха се с Харват, но вниманието им веднага привлякоха другите пътници, които слизаха от самолета. Човек би помислил, че трима мъже, работещи във ферма на края на света, няма да откъснат погледи от привлекателна млада жена като Нина Дженсън, но те явно се заинтригуваха повече от Никълъс и двете му огромни кучета.

Анджела удари с юмрук по рамото най-близкия мъж и попита с усмивка:

— Никой ли не ви е казвал, че е невъзпитано да се вторачваш в хората?

— Съжалявам, мадам — отвърнаха тримата в хор.

Като типична гостоприемна тексаска домакиня тя приближи до Нина, представи се и после поздрави Никълъс, преди да е стигнал до края на стълбата.

— Добре дошъл във ферма „Пет звезди“ — протегна му ръка. — Аз съм съпругата на Майк, Анджела.

Харват нямаше представа дали го е направила нарочно или не, но му хареса как посрещна Никълъс, преди да се е спуснал на земята. Така не се налагаше да го гледа отвисоко, а той — да извива врат нагоре. На практика двамата бяха застанали очи в очи.

— Аз съм Никълъс — представи се дребният мъж. — Приятно ми е.

— Добре ли мина полетът?

— Пътувахме много удобно, благодаря. Имате чудесен самолет. За пръв път летя с „Пилатус“. Вътре е като частен реактивен самолет.

Анджела Стрибър рече:

— Шшт… Тук не използваме тази дума.

— Реактивен самолет? Защо?

— Защото искам някой ден да спре да лети. Не бива да му внушаваме тази идея.

Никълъс кимна.

— Умна жена сте. Много мъже държат да виждат в хангара си най-модерните, най-скъпите машини. Но не мисля, че съпругът ви е от тях.

Госпожа Стрибър му намигна и каза:

— Никой не е имунизиран. Повярвайте ми.

Никълъс се усмихна и слезе по стълбите. Отиде до Нина и се запозна с тримата ветерани, които след това помогнаха на Майк и Харват да разтоварят самолета и да прехвърлят всичко в пикапа. Анджела покани Никълъс и Нина в събърбъна. Взеха и кучетата и потеглиха към ранчото.

Госпожа Стрибър вече беше сварила кана кафе и посочи на новодошлите шкафа с чашите. Никълъс и Нина нахраниха кучетата и предложиха да й помогнат да приготви закуската, но тя им отказа любезно и ги подкани да седнат при другите край кухненската маса. Бисквитите се печаха във фурната, а тя се залови да изпържи бекон и яйца.

Когато ароматът на домашната закуска изпълни стаята, Майк остави чашата си с кафе, седна и помоли за тишина. По време на полета двамата с Харват бяха обсъдили положението и първата им грижа беше да подсигурят безопасността на операцията. Майк обясни, че до второ нареждане не бива да поддържат никаква връзка с външния свят. Предложиха на ветераните правдоподобна история, която да изпратят по имейла на близките и роднините си, за да не се безпокоят, че няколко дни ще са извън обхват. Щом написаха съобщенията, Майк ги помоли да му предадат телефоните си. Доверяваше им се, но те нямаха никаква представа срещу какво са изправени. Харват му бе разказал всичко и той се стресна не на шега. По-добре да се подсигурят, отколкото по-късно да съжаляват.

Помоли да донесат и преносимите си компютри и да му ги оставят. Никой не възрази. Разбираха съображенията за сигурност и възприемаха Майк като командир. Харват не пропусна да забележи колко се оживиха при мисълта за надвисналата опасност.

Щом уточниха подробностите по безопасността, Майк разпредели дежурствата. Анджела и синът им, който всеки момент щеше да пристигне от Сан Антонио, щяха да се включат в графика. По-малката им дъщеря умееше да стреля, но беше прекалено малка да стои на пост. По-голямата им дъщеря щеше да се справи, но не се беше върнала от училище.

Никълъс смело предложи да участва, но Харват го посъветва да продължи да разучава информацията на Каролайн. Колкото до Нина, тя нямаше опит с оръжията и следователно не бе подходяща да стои на пост. Анджела Стрибър я успокои с довода, че има достатъчно друга работа.

После Майк обясни, че ще отведе Харват на друго място и ще се включи в графика веднага щом се върне.

Госпожа Стрибър сервира закуската и компанията се залови енергично с храната. След това Анджела настани Никълъс и Нина в къщата, а ветераните излязоха да патрулират.

Майк поведе Харват към една от плевните. Към бетонната стена беше прикрепен оръжеен сейф, наподобяващ товарен контейнер, изработен от стомана, боядисана в пясъчножълто. Майк извади ключодържател от джоба си, отключи вратата и включи лампите, които осветиха малка оръжейница.

По рафтовете бяха подредени пушки, пистолети, автомати и електрошокови уреди. Имаше заглушители, оптични мерници, ножове, бинокли, радиоприемници, каски, бронежилетки и, разбира се, фенерите на Стрибър. Десетки кутии за амуниции съдържаха патрони от различни калибри.

Харват огледа всичко и попита приятеля си:

— Не виждам противотанкови гранати?

Майк поклати глава.

— Типичен „тюлен“. Дай му да вдига всичко във въздуха.

Беше вярно донякъде, но Харват се числеше към школата, според която всяка задача изисква специфични инструменти. Единственият проблем беше, че често не знаеш кой е подходящият инструмент, докато играта не загрубее, а тогава е твърде късно да се върнеш и да вземеш необходимото. Разковничето бе да се въоръжиш с нещо, което служи добре във възможно най-много ситуации.

Майк махна на Харват да влезе и каза:

— Още не си видял това. Току-що го купих.

Взе голям сандък и го остави върху масата в оръжейницата. Отвори го и обясни:

— Новата пушка на „Ла Рю“. Гледай!

За по-малко от шейсет секунди сглоби спретнато подредените части на пушката, последна дума на техниката, завъртя заглушителя и монтира оптическия далекобоен мерник.

— Не се налага да го зануляваш. Само го насочваш и улучва цел на седемстотин метра. Какво ще кажеш?

— Какъв калибър е? 308-ми?

Стрибър кимна.

— И се разглобява също толкова бързо. Влизаш, свършваш работата и изчезваш, преди да разберат, че си бил там.

Харват беше впечатлен.

— Може ли да го взема?

Стрибър махна с ръка.

— Вземи каквото искаш.

Харват искаше да вземе всичко, но нямаше как. Трябваше да избере внимателно. Отиваше сам в много враждебна територия. Нямаше кой да му предостави нито помощ, нито допълнително снаряжение. Не биваше да се окаже, че е трябвало да предпочете друго оборудване. Независимо колко старателно планираше обаче, знаеше, че господин Мърфи и неговият закон задължително ще се намесят. Единственото сигурно, когато подготвяш операция, е да очакваш неочакваното.

Реши да се съобрази с особеностите на средата. Избра снаряжение, което се скрива лесно и с което е най-запознат. Подреди всичко върху масата в оръжейницата, после върна половината, а останалото прибра в раницата на Райли, добавяйки достатъчно резервни амуниции.

— Само това ли ще вземеш? — попита Стрибър. — Сигурен ли си? Да ти намеря ли по-голяма раница?

Той поклати глава.

— Не е необходимо.

— Добре тогава. Ще заключа тук, ще заредя самолета с гориво и ще го подготвя за полет. Анджела или момчетата ще те докарат до пистата. След четирийсет и пет минути, да речем?

— Благодаря, Майк. Доскоро — отвърна Харват, взе куфара с далекобойната пушка и метна през рамо раницата.

Върна се в къщата и накратко инструктира за последно Никълъс. Искаше да провери сайта за запознанства за съобщение от Стареца, но не смееше. Двамата с Никълъс подозираха, че в Испания са го проследили чрез Скайп. Никълъс смяташе, че АТС са разкрили регистрацията на Карлтън, но Харват имаше по-дълбоки страхове.

Страхуваше се, че са заловили Рийд Карлтън и са изтръгнали с мъчения всичките им съобщителни кодове. Нищо чудно сега да стоят пред сайта за запознанства в очакване да се появи. Което повдигаше въпроса как ударният отряд бе разкрил, че са в ранчото „Трите възвишения“.

Никълъс бе използвал много предпазливо интернет, но АТС разполагаха с най-модерните технологии. Налагаше се да приемат, че всичко, което предприемат в мрежата, може и ще ги издаде. Решиха Никълъс да продължи да проучва информацията на Каролайн офлайн, но нищо повече. Не биваше да използват дори домашния телефон на Стрибър. Нина и Никълъс трябваше да се изолират напълно от външния свят. Щяха да контактуват — но само при спешни случаи — с посредничеството на Майк.

— Отдавна не съм се чувствал толкова безпомощен — довери Никълъс на приятеля си.

— Не си безпомощен — отвърна той. — Ще проучваш информацията на Каролайн, за да разберем какво планират тези хора и да ги спрем. Отговорът сигурно е някъде във файловете й. Намери го.

Посочи миниатюрния пистолет на Никълъс и добави:

— Дръж го зареден, не се разделяй с него и си отваряй очите на четири. Ясно?

— Ясно — усмихна се дребният мъж.

Не си казаха нищо друго. Никълъс пристъпи напред и направи нещо, което никога не бе правил досега. Махна на Харват да се наведе и го прегърна. Измъчваше го ужасно предчувствие, че вижда за последно приятеля си.