Брад Тор
Черният списък (47)

44

До зазоряване оставаха два часа, когато турбовитловият „Пилатус PC-12“ закръжи над ранчото.

Харват просветна с фаровете на юкона, а Маги включи осветлението на пистата. Двамата вече се бяха сбогували и Харват я бе инструктирал как да сигнализира за телата край воденицата. Тя бе достатъчно умна да разбере защо не иска да го види как товари самолета. Беше за нейно добро.

След като синьо-белият летателен апарат се приземи, той свърна по пистата и се насочи към мястото, където го чакаха посрещачите.

Спря до купчината с багажа им и единственият му двигател угасна. Главната врата се отвори, стълбата се спусна и по нея заслиза гладко избръснат мъж на около петдесет години.

Имаше гъста кафява коса и носеше дънкова риза, панталони цвят каки и работни боти. Обходи с поглед групичката, струпала се край пистата, куфарите и двете огромни бели кучетата и помаха на Харват.

Той му махна в отговор и жилавият пилот прекоси пистата.

— Благодаря, че дойде, Майк — протегна му ръка Харват.

Пилотът го притисна в мечешка прегръдка и го отлепи от земята.

— Дойдох я! Нали ти обещах. Просто не предполагах, че ще е посред нощ. — Пусна го и се отдръпна да огледа още веднъж компанията. — Божичко, какви пътници ще возя! — Погледна Никълъс и попита: — Готов ли си да полетиш?

Майк Стрибър беше колоритна личност. Остроумен и винаги съзиращ смешното във всяка ситуация, той излъчваше ведрост, заразяваща околните.

Роден и отрасъл в Сан Антонио, Майк се присъединил към морската пехота, след като завършил инженерство, защото искал да рита задници и да управлява самолети. Летял с всякакви самолети, преди да реши, че стихията му са хеликоптерите, и започнал да преследва неуморно новата си цел.

Оказал се отличен пилот и го включили в Първа хеликоптерна ескадрила на морската пехота, с която летели президентът, вицепрезидентът, членовете на правителството и други високопоставени лица. Харват се бе запознал и сприятелил със Стрибър, когато служеше в специалното президентско оперативно звено.

След като се пенсионира, Стрибър реши да се върне към инженерството. Замисли проект за боен фенер и както винаги се зае да осъществи идеята си с всички сили. Успя, естествено, да си създаде име. Фенерите и ножовете, които произвеждаше, се търсеха толкова от военните, полицията и частните граждани, че фабриката му работеше без прекъсване. Понеже във всички времеви зони имаше американски военни, уебсайтът и имейлът на компанията му се проверяваха денонощно. Държеше фанатично да обслужва добре клиентелата си и тя му се отблагодаряваше. Харват не се съмняваше, че кодираното послание, което бе помолил Маги да му изпрати, ще стигне до него. Думите й се струваха безсмислени, както и координатите, наподобяващи серийни номера, но Майк веднага ги бе разбрал.

— Накъде ще летим? — попита Стрибър бодро, сякаш Харват е най-важният му клиент и изгаря от желание да му угоди.

Харват му махна да дойде до колата и му показа найлоновите чували в багажника.

— Трябва да се освободя от тях.

Не се наложи да отваря чувалите, за да се досети Стрибър какво има вътре.

— Не разбра ли, че се шегувам, когато ти разказах онзи виц как приятелите са готови да те пренесат на гръб, но само истински приятел би пренесъл труп с теб?

— Не искам да те поставям в трудно положение, Майк, но тези тук убиха няколко души и се опитаха да убият и мен. Получили са си заслуженото.

Стрибър знаеше достатъчно за кариерата на Харват при „тюлените“, както и за работата му, след като бе напуснал Белия дом. Задоволи се с най-общия въпрос:

— Значи операцията е законна?

Харват кимна.

— Добре — каза Стрибър. — След като се отървем от мръсното ти пране, за какво друго съм ти необходим?

Харват посочи Никълъс, Нина и кучетата и отвърна:

— Надявам се да ги приютиш за известно време. На безопасно място.

— Мисля, че мога да го направя. А ти?

— Ще ти обясня, след като отлетим.

Отговорите удовлетвориха Майк. Той огледа пътниците, багажа им и товара в колата и започна да изчислява как да разпредели тежестта.

Харват предложи Никълъс и Нина да се качат на борда с кучетата и двамата с Майк запретнаха ръкави.

След двайсет минути самолетът бе натоварен. Стрибър провери машината и вдигна палци. Харват се качи след него, прибра стълбичката и затвори вратата на кабината. Увери се, че Никълъс, Нина и кучетата са удобно настанени, и седна до Майк на мястото на втория пилот.

Стрибър надяна слушалките и попита:

— Готови ли сме?

— Готови сме — отвърна Харват.

За минути стигнаха края на пистата и Майк форсира мощния двигател на пилатуса. Все едно бяха яхнали чистокръвен жребец пред вратичката на състезателно трасе. Корпусът на самолета вибрираше, сякаш изгаря от нетърпение да препусне.

— Тръгваме — каза Майк, натисна лоста и машината се втурна по пистата.

Харват наблюдаваше колко бясно се върти скоростомерът. Майк дръпна ръчката за елеваторите и самолетът се отлепи от земята. Поеха на юг и после промениха курса на изток към океана.

Облачната покривка не беше плътна и Стрибър летеше по визуални ориентири, което означаваше, че не се налага да попълва летателен план и няма да оставят свидетелства къде са били.

Харват извади карта и я разгъна в скута си. С помощта на инфрачервеното фенерче, което Стрибър му подаде, за да не нарушава системата за нощно виждане, той прокара пръст по крайбрежната ивица и зададе няколко въпроса.

— Ти решаваш — отвърна Стрибър. — Зависи колко бързо искаш да открият телата.

Харват искаше да е възможно най-късно, ако изобщо ги открият. Можеха да ги хвърлят или в блатистия Саут Бей до границата, или над Мексиканския залив. Той не знаеше достатъчно за теченията, за да предвиди дали ще отнесат труповете в Тексас или в Мексико. И в двата случая обаче щяха да припишат убийствата на наркокартелите. Единствената разлика беше, че американските власти щяха да проведат поне формално разследване, а мексиканските вероятно нямаше да си направят труда. В крайна сметка избра Саут Бей.

Майк обясни как ще се сниши и даде инструкции на Никълъс, Нина и кучетата къде да застанат, докато Харват изпълни задачата си. Харват разкопча колана, премести се в задната част на самолета и зае позиция.

С помощта на оборудването на Майк си изработи алпинистки колан и се завърза за вътрешността на самолета, като си остави достатъчно свобода за придвижване. В ранчото бе разпорил телата от слабините до гръдната кост, за да не се подуят от газовете в червата и да изплуват на повърхността. Докато работеше, забеляза, че двамата от мъжете имат татуировки като нападателите в Испания.

Подсили чувалите с тиксо и овърза здраво найлоново въже около глезените на мъртъвците. В задната част на самолета беше складирал осем двайсеткилограмови диска, които бе взел от салона за фитнес в ранчото. Привърза по два към всеки чувал и даде знак, че е готов.

Стрибър сниши самолета и описа широка дъга. Когато наближиха залива, сигнализира на Харват да отвори задната врата.

Въздушната струя и бученето на двигателя бяха оглушителни. Солен морски въздух нахлу в корпуса на самолета, който се спусна още по-надолу. Втренчен напред, Харват очакваше последния сигнал. След двайсет секунди Майк включи фенера си, насочи го към кабината, присветна бързо няколко пъти и той избута навън първия чувал.