Брад Тор
Черният списък (44)

41

Вирджиния

Карлтън погледна с присвити очи мотелския будилник, преди да вземе вибриращия мобилен телефон от нощното шкафче. Беше дал номера само на един човек с изричната уговорка да го използва, ако въпросът е на живот и смърт.

— Слушам!

Беше Банкс. Отговори му завоалирано:

— Някой е разбрал, че си пристигнал, и ти е поръчал от най-модерните западняшки вратовръзки.

Бяха издали заповед за издирването му. Преследвачите му бяха затегнали мрежата, пускайки по дирите му полицейските сили.

— Около полунощ — продължи Банкс. — Току-що разбрах.

Банкс му обясни, че са приложили актуална снимка и описание на физическите му белези, но не разполагат с марката на автомобила и регистрационния му номер. Дребна утеха — скоро щяха да ги разберат. Търсенето започваше от Вирджиния. Полицаите щяха да проверят хотелите и мотелите в щата, разширявайки постепенно обхвата. Щяха да узнаят къде е бил, а не след дълго и с какво се придвижва. Налагаше се да се освободи от джипа.

— Нещо друго? — попита Карлтън.

Вече беше станал и прибираше вещите си в малка раница. Щом разговорът приключеше, щеше да разглоби телефона и да изхвърли частите. Вече не беше безопасно да го използват.

— Открих нещо, но очаквам потвърждение. Когато го получа, ще го пусна в кутията.

— Разбрано.

— Междувременно бъди нащрек — предупреди го Банкс. — В играта са се включили много очи.

— Ти също — отвърна Карлтън. — И ликвидирай телефона, от който разговаряш.

— По-напред съм с материала от теб. Не бой се.

При тези думи Банкс прекъсна връзката.

Карлтън извади батерията и СИМкартата от телефона и го счупи на две. Огледа бързо стаята, изключи лампите и надникна през прозореца. На паркинга нямаше никакво движение.

Затъкна пистолета в колана си, надяна палтото, закопча чантата и огледа още веднъж паркинга, преди да излезе.

Единственият начин да намери нова кола, която няма как да свържат с него, бе да открадне. Обмисли малобройните варианти, докато отключваше джипа и се качваше. Включи лаптопа и го остави на съседната седалка. „Макдоналдс“ предлагаха безплатен интернет достъп. Той излезе от паркинга и пое към най-близкото заведение от веригата, което се намираше на около четири километра от мотела.

Още в началото на кариерата си Карлтън бе научил, че най-важният фактор, когато крадеш кола, е да избереш някоя, чието изчезване няма да забележат — или поне няма да го забележат веднага. Десетилетия наред любимите ловни полета на шпионите бяха дългосрочните паркинги. Изчакваха някой да дойде, да паркира и да се качи на междущатски автобус. Щом автобусът потеглеше, запрятаха ръкави. Тези времена обаче бяха отминали.

Някои все още прилагаха метода, но Карлтън не го предпочиташе по няколко причини. С напредъка на технологиите повечето автомобили разполагаха с модерни електронни системи, възпрепятстващи запалването на двигателя с оголени жици, освен със специални инструменти, каквито той нямаше. Значи трябваше да търси по-стар автомобил. Щеше да се наложи да дебне дълго край някой паркинг, докато пристигне подходяща кола. А колкото по-дълго чакаше, толкова по-силно ставаше изкушението да задигне кола, престояла на паркинга неизвестен период от време. Поддадеше ли се на изкушението, рискуваше да попадне на автомобил, чийто собственик може да се върне всеки момент.

Най-сериозният довод срещу този метод обаче бе охраната на дългосрочните паркинги. Не само шпионите бяха набелязали тези паркинги, а и професионалните автокрадци, и собствениците се стараеха да възпрат набезите им. Накратко, не си струваше, особено след като съществуваше далеч по-добра възможност.

Карлтън паркира джипа срещу „Макдоналдс“, включи се в мрежата на заведението и въведе търсене. За по-малко от секунда получи резултат, както и карта с пет дигитални флагчета. Провери уебсайтовете на институциите и проведе дигитално разузнаване с помощта на картата. От петте само една отговаряше на критериите му. Проучи маршрута, изключи компютъра и се върна на шосето.

След срещата с Банкс се бе примирил с факта, че няма да успее да разнищи заговора срещу организацията му само с помощта на логиката. Конспирацията беше твърде мащабна, неизвестните и въпросителните — твърде много. Хората, преследващи него и хората му, разполагаха с невероятна подкрепа на изключително високо ниво. Все още нямаше представа какъв е залогът и какво планират, но знаеше, че е нещо голямо. Това означаваше, че съзаклятниците ще действат крайно предпазливо.

Означаваше също така, че навярно имат оперативен опит. Банкс споделяше мнението му. Архитектите на замисъла очевидно познаваха отблизо Вашингтон, щом бяха успели да създадат и да осъществят измама с такъв размах, подплатена с десетки убийства. Несъмнено бяха наясно със задкулисните игри във властта, с всяка карта в тестето и кога да изиграят своите козове, без никой да разбере. Следователно заговорниците бяха вътрешни хора, които познават от първа ръка структурата на разузнавателната общност и на държавното управление. Военните също бяха замесени.

Само добре обучен и специализиран персонал би успял да елиминира агентите му. Очевидно не ставаше дума за обикновени наемни убийци. Не беше невъзможно да се свие кръгът и Карлтън бе започнал да съставя списък. Сако шепа елитни отряди биха могли да осъществят операцията — британски, руски, навярно австралийски. Прецизното изпълнение изискваше строга дисциплина — още една причина да предполага, че убийците имат военен опит.

Не биваше да пропуска и възможността да са участвали американци от звената за специални операции, но тази хипотеза бе по-трудна за преглъщане. Общността на специалните оперативни агенти бе малка и тясно обвързана. Освен ако ударните отряди не бяха съставени от морално компрометирани мъже, отлъчени от общността, изглеждаше немислимо американски агенти да се обърнат срещу колегите си. Въпреки това се налагаше да обмисли всички варианти.

Въпросът го преследваше по целия път. Заговорът бе толкова мащабен, че се питаше дали не е начало на някакъв преврат. Само това обяснение побираше всички парченца от мозайката, които бе съумял да събере. Защо иначе ще поемат такъв огромен риск? Защо ще поставят всичко на карта?

Карлтън бе видял достатъчно и знаеше, че подобни кроежи съществуват. Собствената му организация бе участвала във възпирането на най-коварния замисъл, с който се бе сблъсквал. Беше ли свързан с настоящия? Дали не ставаше дума за нова атака, която не бяха успели да разкрият?

Внезапно го обзе чувството, че не е далеч от истината. Мозъкът му заработи трескаво.

Вземаха на прицел всяка змия, изпълзяла от мрака, но ако змиите не действаха самостоятелно? Ако всъщност бяха част от многоглава Хидра?

Дали Карлтън и екипът му не бяха успели да срежат достатъчно глави на чудовището, та да го принудят да се обърне срещу тях и да ги нападне? Колкото повече обмисляше идеята, толкова по-вероятна му се струваше. Ако излезеше прав, имаше само две възможности. Или да подмами чудовището на светло, или да го проследи в мрака и да го убие там. Каквато и тактика да избереше, несъмнено се залавяше с една от най-опасните задачи в кариерата си.

През останалата част от пътя образът на Хидрата се въртеше натрапчиво в ума му. Опитваше се да свърже всички змии, избити от хората му, и да открие общ знаменател.

Когато стигна до старчески дом в покрайнините на Ричмънд, вниманието му се отклони в друга посока. Местността беше почти девствена, на около два километра се простираше горски резерват. Карлтън подмина постройките и спря на паркинга за резервата.

От куфарчето с инструменти в джипа извади чук, две отвертки, клещи, гумени ръкавици, лост и тънка ролка изолирбанд. Прибра ги в малка раница и тръгна през гората към старческия дом.

Комплексът се простираше на няколко акра. Не приличаше на долнопробен хоспис, където неблагодарни деца заточват престарелите си родители. Поддържаната градина и стилната архитектура напомняха по-скоро луксозен курорт.

Обширният комплекс предлагаше самостоятелни вили, бунгала и грижи за най-възрастните. Карлтън бе сигурен, че ще намери търсеното. И за по-малко от десет минути наистина успя.

От деня, когато човек получи шофьорска книжка, до деня, когато умре, колата символизира свобода и независимост. Заради това мнозина възрастни шофьори трудно се разделяха с колите си. От сантименталност или от неохота да признаят, че са остарели, те запазваха автомобилите си дълго след като спрат да ги използват. Стига да избереше правилната кола, щяха да минат месеци, преди собственикът й да забележи — ако изобщо забележи — че я няма и да алармира служителите на реда.

Прокрадвайки се край редиците автомобили на открития паркинг зад комплекса, Карлтън видя стар кадилак с леко потъмнени стъкла. Съдейки по праха, очевидно не бе каран от доста време. Огледа го набързо. Гумите бяха здрави, а табелата с номерата — все още валидна. Единствената въпросителна бе дали акумулаторът работи.

Пъхна лоста зад гуменото уплътнение на вратата откъм шофьорското място и натисна. Щом вратата се открехна, в купето грейна леко сияние — акумулаторът явно не бе изтощен. Качи се вътре, изключи осветлението, затвори вратата и извади миниатюрно фенерче от джоба си. Провери дали собственикът не е прибрал някъде резервни ключове, но не намери нищо.

Лапна фенерчето и пъхна отвертката в ключа за запалване. Удари я с чука и се опита да я завърти. Рискуваше да съсипе цилиндъра, но при по-старите коли това бе най-сигурният начин да запалиш двигателя. В този случай обаче не проработи и Карлтън извади отвертката и премина към план Б.

С помощта на кръстата отвертка свали таблото зад волана и жиците.

Приведе се и провери кои жици водят към акумулатора — и кои — към стартера. Надяна гумените ръкавици и сряза жиците за тока, отвеждащи към цилиндъра.

Оголи краищата им и ги съедини, за да протече ток. После преряза жиците на стартера и оголи и тях, като внимаваше да ги докосва само с ръкавиците, за да не получи освежителен удар.

Стиснал по една жица в ръка, той пое дълбоко дъх и ги съедини. Кадилакът изръмжа, но след няколко секунди мощният му двигател се съживи.

Карлтън раздели жиците на стартера, отряза две парчета изолирбанд и уви оголените краища.

Завинти таблото, прибра инструментите си в жабката и потегли тихо към гората. Там прехвърли вещите си в багажника на кадилака и подкара джипа по дългия черен път.

В подскачащата светлина на фаровете забеляза тясна просека между дърветата и сви натам. Кара, докъдето гъсталакът му позволяваше, и изключи двигателя. В случай че някой се натъкне на джипа, надраска набързо бележка: „На излет, връщам се скоро.“

Върна се пеш през гората и по черния път и се качи в кадилака. Когато излезе от резервата, мислите му се върнаха към Хидрата и той започна да обмисля следващия си ход.