Брад Тор
Черният списък (28)

25

Анаполис

Мериленд

Петък

Шрьодер провери два пъти информацията на екрана. Прегледа я трети път и чак тогава набра домашния номер на шефа си.

— Какво? — тросна се Крейг Мидълтън след четвъртото позвъняване, изтръгнало го от дълбокия сън.

— Кърт е.

— Колко е часът?

— Четири и половина.

— Сутринта?

— Да, сър.

— Защо не работиш през деня като нормалните хора?

— Работя денонощно. Каза ми да не спирам, докато не открия нещо — отговори Шрьодер.

— Проследи ли данните, които Каролайн Ромеро е откраднала?

— Още не.

— Е, дано да не си ме събудил напразно. Какво има?

— Мисля, че открих нещо.

— Мислиш, че си открил нещо? Аз мисля да се кача в колата, да дойда в офиса и да те изхвърля през прозореца. Какво ще кажеш? Говори по същество, идиот! Защо ми се обади?

— Заради едно търсене в „Гугъл“.

Мидълтън зачака асистентът му да уточни и накрая предупреди:

— Тръгвам за ключовете от колата, Кърт.

— Някой е търсил кавказка овчарка.

— Какво, по дяволите, е кавказка овчарка?

— Порода кучета — отговори Шрьодер. — Много едри кучета. Каквито има Трола.

— И какво от това? Сигурно хиляди по света проучват тази порода кучета.

— Може би. Но колко търсят след това джудже?

Мидълтън се разсъни напълно и тонът му се промени:

— Къде?

— Тексас. Търсенето е отпреди два дни.

— Къде в Тексас?

— Южен Тексас. Най-близката точка в картата е населено място, наречено Агва Нуева.

— Мамка му! — изруга Мидълтън. — На колко километра е от Макалън?

Шрьодер увеличи квадранта и пресметна.

— На около осемдесет. Защо?

— Там е полусестрата.

— На Каролайн?

— Не, на Майкъл Джексън, глупако. На Каролайн, разбира се.

Шрьодер позеленя от яд.

— Ако знаех повече, вероятно щях по-лесно да открия какви данни е откраднала Каролайн и къде ги е скрила.

— Знаеш всичко необходимо.

— Тоест, кажи-речи нищо. Знам само, че преследваме група предатели и търсим незнайно количество информация, евентуално открадната от Каролайн.

Мидълтън се разгневи и тонът му се промени:

— Не обичаш да си в неведение, а, Кърт?

— Не обичам. Пречи ми да работя.

— Е, добре дошъл в отбора. Няма значение какво харесваме и какво не. Става дума за националната сигурност. Достатъчно е да знаеш, че разследваме най-мащабната терористична атака, планирана от вътрешни лица срещу САЩ. Зад нея стои „Карлтън Груп“. Каролайн Ромеро искаше да предаде на предателите информация от жизнена необходимост за нападението.

— И случайно я прегази кола на излизане от търговския център в Пентагона.

— Видя видеозаписа — отвърна Мидълтън. — Сама се втурна на улицата. Никой не я е блъскал. Беше извършила предателство, знаеше, че сме я разкрили, и вместо да отговаря за постъпката си, предпочете да се самоубие. Има ли по-категорично самопризнание?

— Неведоми са пътищата господни.

— Господ няма нищо общо с това. Ако Бог изобщо се занимава с нас, ще ни помогне да разберем какво е откраднала Каролайн, за да защитим страната си. Съсредоточи се върху задачата, за да успеем да спасим сънародниците си.

— Какво искаш да направя? — поомекна Шрьодер.

— Искам адрес и подробен доклад за всички, свързани с мястото, откъдето са провели търсенето в „Гугъл“.

— Добре. А после?

— После се наспи. Заслужи си почивката — каза Мидълтън.

— Не съм изморен. Какво друго да направя?

— Направил си достатъчно, Кърт. Когато приключиш, се прибирай у дома.

Нещо в тона, с който шефът му произнесе „направил си достатъчно“, го смути.

— Ще въведа всичко в отделен файл. Ще ти го изпратя до час.

— Добро момче — каза Мидълтън и прекъсна връзката.

Включи криптирана карта на Националната агенция за сигурност в настолния си телефон и набра номер.

След няколко секунди чу гласа на Чък Бремър:

— Никога ли не спиш?

— Мисля, че спипахме дребосъка.

— Обади ми се, когато си сигурен.

— Открихме го — повтори Мидълтън. — Кафе след четирийсет и пет минути. Не губи време да си миеш зъбите. Не съм в настроение за цуни-муни.

 

 

Срещнаха се в Пентагона и нито един от двамата не продума, докато не влязоха в изолираната зала.

Мидълтън подаде папка на Бремър.

— Свикай веднага екип.

— Не ми казвай какво да правя. Къде е той?

— Тексас. На сто и петдесет километра северозападно от Макалън.

— Искаш пак да изпратя екип в Тексас? Нали издирвахме вече ветеринарката, която потъна вдън земя? Което, между другото, ти смяташе за невъзможно. „Никой не може да се скрие — нали така каза? — Не бой се. Ще я намерим.“

На Мидълтън не му хареса да обръщат думите му срещу него. Но нямаше време за борби за надмощие. Опита се да запази спокойствие.

— Мислим, че Трола й е помагал.

— С какви доказателства разполагате?

— Сложно е.

— Глупости! — тросна се Бремър. — Някой видял ли е изобщо мишената?

— Още не, но съм сигурен, че е там. И когато го открием, ще открием и нея. Колко време ще ти трябва да изпратиш екип да ги издири и да ги елиминира?

Полковникът поклати глава.

Мидълтън го изгледа втренчено.

— Не си клати проклетата глава, Чък. Колко време?

— Ресурсите не растат по дърветата.

— Да. Растат във военни бази, където ги пакетират в спретнати ударни отряди, ръководени от теб.

— След като президентът одобри операцията.

— Да не би да си се разколебал? — попита Мидълтън.

— И още как! Изгубихме четирима агенти в Париж. Четирима. Как, по дяволите, ще го обясня?

— Не се налага. Нали си полковник Бремър? Оглавяваш една от най-строго секретните програми в САЩ. Не ми пука дори министърът на отбраната да нахълта в кабинета ти да иска отговори. Не е необходимо да узнава нищо. Никой не бива да узнава. Затова съдействахме за създаването на програмата. Затова администрациите идват и си отиват, а ти оставаш в Белия дом.

Бремър беше напълно наясно с програмата. Юристите от Министерството на правосъдието се консултираха с президента и с ключовите членове на тайния съвет и разискваха всеки случай, преди да се издаде заповед за елиминиране. По този метод американските граждани Анвар Алавлаки и Самир (Сами) Хан — ръководна фигура в „Ал Кайда“ и редактор на терористичното списание на „Ал Кайда“ — бяха включени в списъка и убити в Йемен. Никой в администрацията нямаше представа, че Бремър разширява списъка. Доводът за поверителност, особено подплатен с ореола на контратерористичната дейност, беше могъщо оръжие за предотвратяване на въпросите в град като Вашингтон.

— Е? Колко време? — повтори Мидълтън.

Полковникът си погледна часовника.

— Утре по това време вероятно. Но ще им трябват снимки. От хеликоптер или от сателит.

— Няма проблем. Ще получа предварителния файл до час. Ще ти изпратя копие.

— Ще чакам. Нещо друго?

— Какво става с операцията в Испания? Имаме ли потвърждение?

— Не. Още не.

— Защо не, по дяволите? Там вече е ден — каза Мидълтън. — Трябваше да са приключили.

— Професионалисти са. Ще следват протокола. Няма да се свържат, преди да напуснат страната.

На Мидълтън му се прииска да попита дали са по-добри професионалисти от първия екип в Париж, но замълча. Думата „протокол“ го накара да се замисли какъв ли протокол ще следват в Белия дом, когато „Син пясък“ започне. Имаха достатъчно запаси да устоят известно време на бурята, но той знаеше, че няма да дръзнат. За десетина минути щяха да разберат какво става, а разберяха ли, щяха да си плюят на петите. Тайните служби щяха да приведат в действие спасителния план и да отведат президента.

Президентът щеше да окаже съпротива, разбира се, но щом докладите за паниката и хаоса започнеха да прииждат в командната зала, решимостта му щеше да се стопи. Статистиката за смъртните случаи щеше да го разколебае окончателно. Щеше да разбере, че трябва да прибере семейството си и да замине.

За момент Мидълтън поразмисли дали да не уведоми Бремър за предстоящото, да го предупреди и да му даде възможност да подготви семейството си, но алтруистичната искрица у него угасна по-бързо, отколкото бе припламнала. Не го интересуваше дали Бремър и семейството му ще оцелеят.

Елиминирането на Карлтън и хората му беше деликатна задача, изискваща висококвалифицирани специалисти. Малцина бяха способни да я изпълнят. Докато не прочистеха списъка, Мидълтън бе длъжен да търпи Бремър. Дадяха ли обаче зелена светлина на „Син пясък“, всичко щеше да се промени.

Мидълтън се изправи с усмивка, погледна Бремър и го предупреди:

— Гледай хората ти да не оплетат конците в Испания.

— Не се безпокой — отвърна полковникът и отключи вратата на съвещателната зала. — Ще го обезвредят по един или по друг начин.