Брад Тор
Черният списък (24)

21

Страната на баските

Пиренеите

Четвъртък

Наложи се падре Пейо да се върне в манастира. Покани Харват да го придружи. Манастирът се намираше на три часа езда навътре в планината.

Харват беше ходил там. Мястото отговаряше точно на представата за религиозен пристан — красиво, усамотено и отдалечено. Проблемът беше, че е твърде отдалечено. Свещениците почти не поддържаха връзка с външния свят. Веднъж бяха приютили Никълъс там и той донесе цялото си оборудване. За зла участ обаче то изгоря в пожар и падре Пейо отново бе принуден да се задоволява с най-допотопна съобщителна система. Харват не биваше да заминава с него. Трябваше да остане в ранчото и да чака Стареца да му даде инструкции по Скайп.

Това и правеше. През половин час проверяваше Скайпа си с надеждата да види съобщение от Карлтън. Но съобщение нямаше.

По неволя, защото Харват не се отделяше от дома му, командирът на ЕТА надникна в стаята и се представи. Казваше се Тело — огромен мъж с едри, груби ръце и жълти зъби. Имаше дълги, извити нагоре мустаци и рунтави бакенбарди, подсказващи, че не е намерил време да се обръсне. Харват нямаше представа какво е вършил домакинът му и не искаше да узнава. На думи ЕТА беше прекратила насилието. Съдейки обаче по вида на Тело и по тежковъоръжените мъже в ранчото му, неговият отряд не беше получил заповедта. Колкото по-малко знаеше за домакина си и за колегите му, толкова по-добре.

Колеги. Повтори наум думата. Възможно ли беше ударът срещу организацията да е подготвен не от враг на САЩ, а от вътрешна сила?

Идеята изглеждаше налудничава, но въпреки това се въртеше в главата му. Колкото и смахната да беше, знаеше, че не бива да я отхвърля. Беше обучен да обмисля всички варианти и да се доверява на интуицията си.

Възможността негов сънародник да стои зад нападението обаче му се струваше твърде невероятна.

Погледна часовника. Минаваше полунощ. Нищо чудно, че в съзнанието му цареше такава бъркотия. Малко сън нямаше да му се отрази зле. Мислите му се залутваха в прекалено странни посоки.

Провери Скайп още веднъж, не видя съобщение и изключи компютъра.

Тежка мъгла се бе спуснала над ранчото и Харват извади фенер „Шуъфайър“ от джоба на раницата на Райли, за да си осветява пътя до конюшните. Студената влага се просмукваше през якето му. Беше трениран да издържа на нетърпим студ, но това не означаваше, че му харесва. Всъщност фактът, че мнозина „тюлени“ се преместваха на топъл климат, след като се освободяха от служба, го навеждаше на мисълта, че армията създава у висшите си кадри трайна омраза към студа. Или съпротивителните сили срещу студа бяха сравнително мимолетни? Интересна загадка, но нямаше да я разреши тази нощ. Кимна на тежковъоръжените постови на Тело, които носеха дебели импрегнирани якета и традиционните за ЕТА черни барети, и се изкачи в малкия апартамент над конюшните.

Включи малката вентилаторна печка в спалнята и си наля чаша вода. Облегнат на мивката в банята, погледна раницата на Райли върху стола в спалнята. Беше прегледал всичките й лични вещи, но нищо не му разкри защо е била в Париж и защо са го изпратили да се срещне с нея в убежището.

Защо, по дяволите, се беше случило всичко това? И най-важното — защо на нея? Защо на жените, които харесваше, толкова често им се случваха лоши неща? Знаеше, че животът е несправедлив, но мътните го взели, сякаш някаква сила му причиняваше злощастия.

Жените, с които изобщо можеше да сподели какво работи, се брояха на пръсти. Още по-малко бяха тези, които го разбираха и подкрепяха. Беше срещнал няколко и те бяха великолепни, но по един или друг начин кариерата му проваляше връзките му. Надяваше се с Райли да е различно, защото тя беше от неговата страна на барикадата.

Запознаха се преди година. Стареца я бе изпратил да вземе затворник, заловен от него по време на операция в Швейцария. Тя беше на около трийсет и пет — изключително привлекателна. Висока, с червеникавокафява коса, сини очи и чувствени устни. Когато се ръкуваха, усети как помежду им прелитат искри.

Разказа му, че била скиорка, но след като прекратила спортната си кариера, постъпила в медицински колеж. Лекарската професия й харесвала, но копнеела за по-екстремни преживявания. Започнала да търси онлайн, да се обажда на приятели в страната и дори разговаряла с неколцина приятели на приятелите й във Вашингтон. Не знаела какво точно иска, но смятала, че ще разбере, когато го види.

Кандидатствала за място в чуждестранния офис за медицински услуги на ЦРУ, когато двама военни се появили на прага й. Разработвали програма, подходяща за нея, и я поканили да опита. Освен че опитала, Райли надминала колежките си и станала една от първите участнички в проекта „Атина“.

Приликите между нея и Харват бяха стъписващи. Замислен за нея, той усети, че съзнанието му ще се зарее в спомени за другите жени, които беше срещал — мрачен психологически лабиринт, осеян с прекършените филизи на миналото му. Знаеше какво следва, когато тръгне из него — много чаши от първата бутилка алкохол, която му попадне. Реши да спре, преди да е станало късно. Съсредоточи се върху несиметричните плочки около огледалото и започна да ги брои, миейки си зъбите.

После изключи лампата в банята, наложи си да не поглежда към раницата на Райли и легна.

Чаршафите бяха хладни, а вентилаторната печка не успяваше да надвие студа в стаята. Беше от онези нощи, когато влагата се просмуква във всичко.

Харват придърпа завивката, затвори очи и се постара да се отпусне. Не искаше да го връхлитат объркани мисли. Трябваше да поспи, макар и само няколко часа.

Задиша дълбоко и насочи съзнанието си единствено върху тъмнината наоколо; превърна го в сейф, недостъпен за мислите, и скоро заспа.

Сякаш като доказателство колко е изтощен, веднага потъна в дълбоки, ярки сънища — толкова реални, че когато след три часа се събуди, не знаеше дали наистина е чул кучетата в ранчото да лаят, или е сънувал.

Унесе се отново, но ненадейно чу изстрели и разбра, че не сънува.