Брад Тор
Черният списък (21)

18

Тексас

Никълъс вероятно не трябваше да я води в ранчото. Всъщност не биваше да я пуска в колата си, но снимката, която извади от чантичката си и притисна към стъклото, промени всичко.

На нея тя прегръщаше по-голямата си сестра Каролайн. И двете се смееха. Но не само снимката го накара да размисли. Забеляза изражението й — беше уплашена до смърт. Ужасът не беше престорен, а съвсем неподправен и той отключи вратата, и я пусна да влезе.

Нина имаше същите високи скули и тъмнозелени очи като сестра си, но косата й беше катраненочерна, навярно боядисана, и на лявата й ноздра имаше миниатюрен скъпоценен камък.

Никълъс излезе от гаража и предприе дълга обходна маневра, за да се увери, че не ги следят. Нина заговори веднага, но той я спря. Не беше безопасно. Още не.

Попита я дали носи някакви електронни устройства. Имаше само мобилен телефон; извади го и му го показа. Когато минаваха край канала, Никълъс я накара да извади батерията и да изхвърли разглобения телефон във водата. Тя го послуша, а той продължи напред.

Когато стигна Рио Гранде, смени посоката и пое на запад. Не след дълго смени отново посоката и тръгна на север през Лас Милпас и обратно към ранчото „Трите възвишения“.

Докато пътуваха, разговаряха, или по-точно Нина говореше, а Никълъс й задаваше въпроси от време на време.

Обясни му как получила пратка от магазин за бельо във Вашингтон. Съдържала сутиен и бикини, миниатюрна флашка и поздравителна картичка с аудиопослание. Сестра й я предупреждавала да не включва устройството в компютър, преди да открие Никълъс, и й обяснявала как да се свърже с него. Нямало много място за запис и Каролайн говорела бързо. Казала на Нина, че е в беда и че я обича. Това било всичко.

След като изслушала съобщението, Нина много пъти се опитвала да се обади на сестра си. Напразно. Не след дълго усетила, че я следят — и в жилището й, и на работа. Решила да изчезне.

Казала на колегите си, че е болна, и се скрила в дома на богато мексиканско семейство, за чиито домашни любимци се грижела от време на време. Мексиканците били в Рейноса и щели да се върнат едва за Коледа, а резервният им ключ бил на обичайното място. Знаела от опит, че не си правят труда да включват алармената система.

Нина беше интелигентна жена, с добри инстинкти и Никълъс остана впечатлен. Още повече се впечатли, когато тя погледна назад към кучетата и каза:

— Овчарки, нали?

— Как разбра?

— Ветеринар съм.

— Има ли много кавказки овчарки в Южен Тексас? — попита Никълъс.

Нина сякаш се поразведри — поне за момент — когато мислите се отклониха от сестра й.

— Не — усмихна се. — Просто харесвам кучетата. Особено големите.

След като се увери, че е изгорила картичката — по инструкция на Каролайн — и видя как изважда флашката от лявата чашка на сутиена си, за да му я покаже, той реши да не засяга болезнени теми до края на пътуването.

Задаваше й лични въпроси, за да й спести тревогите за сестра й. Известно време се справяше, но накрая се изчерпа. Социалните му имения не бяха на ниво и се почувства неудобно, че не успява да поддържа разговора.

Възцари се неловко мълчание, което продължи до края на пътуването. Никълъс си отдъхна, когато най-после стигнаха ранчото. Подозираше, че и тя споделя облекчението му.

В къщата за гости Нина си избра спалня, а той се обади на Маги Роуз с молба да донесе женски дрехи шести размер.

След петнайсет минути Маги донесе малка чанта, усмихна се и остави Никълъс на спокойствие. Не попита за кого са дрехите, нито кой се къпе в банята в дъното на коридора. Той оцени професионализма й.

Занесе дрехите в стаята на Нина и се върна в кухнята. Бяха се опитали да отворят флашката, но тя се оказа кодирана. Няколко часа се мъчиха с паролата, но не успяха. Нуждаеше се от почивка.

Готвенето беше една от най-големите му страсти, осигуряващо му почти будистка забрава. Всъщност, когато Нина влезе в кухнята, той дори не я забеляза.

Настанил се на столче за крака със затворени очи и наведен над чаша с току-що отворено шардоне, той беше удивителна гледка. Няколко секунди тя го наблюдава и накрая попита:

— Боровинки, кайсии или зелена ябълка?

— Моля? — сепна се Никълъс.

— Веднъж ми казаха, че за да те помислят за експерт по вината, трябва само да споменеш как долавяш фин аромат на черни боровинки, кайсии или зелени ябълки.

Той се усмихна и остави чашата.

— Не знаех.

— О, щях да забравя! После вмъкваш градинските термини.

— Градински термини?

След кратък размисъл тя изреди:

— Трева, дъб, мъх, торф.

— Мисля, че последните две са за уиски.

— Така ли?

— Да — потвърди Никълъс.

— Очевидно не съм експерт.

— Обичаш ли вино?

— Да.

Той вдигна бутилката с миниатюрните си ръце и напълни още една чаша.

— Това е главното — каза, остави бутилката на плота, подаде й чашата и взе своята. — За Каролайн!

Нина не помръдна.

— Убили са я, нали? Поръчала е да ми изпратят пакета, излязла е от магазина и я е блъснала кола. Не е било случайност, нали?

Никълъс не знаеше. Откакто напуснаха Макалън, на няколко пъти обсъждаха как е загинала Каролайн, но той не разполагаше с достатъчно информация.

— Няма да спрат, докато не убият и мен — продължи Нина.

— Не — възрази Никълъс. — Няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Обещавам ти. Ще стигнем до истината. Знам, че е трудно, но не бива да губиш надежда.

Тя не отговори и дребният мъж повтори:

— За Каролайн!

Отпиха по глътка.

Никълъс почака малко и попита:

— Е?

— Какво?

— Боровинки, кайсии или зелени ябълки?

Устните й се извиха в плаха усмивка.

— Не знам… Зелени ябълки?

— Определено зелени ябълки! — съгласи се той.

Дали заради виното или защото в кухнята се чувстваше в стихията си, сега Никълъс успяваше да поддържа далеч по-добре разговора. Говореше за две от любимите си неща — храна и вино — и Нина изглеждаше заинтригувана. Времето отлетя неусетно и вечерята беше готова.

Тя му помогна да сервират и двамата седнаха да хапнат печено пиле с картофено пюре с мащерка и чесън. Вкусна храна — нещо, от което болезнено се нуждаеха.

След вечерята включиха отново флашката и Никълъс отвори нова бутилка вино, „за да му помага да мисли“. Беше впрегнал целия си арсенал, но проклетото устройство отказваше да проработи.

Убеден, че отговорът е под носа му, но не го вижда, след полунощ той отиде в кухнята за трета бутилка вино и тогава се сети.

Втурна се обратно в голямата спалня, седна на стола пред бюрото и занатиска клавишите. Нина, която беше заспала на леглото, се събуди от трескавата му дейност.

— Какво става? — попита.

— Какво знаеш за професията на сестра си?

— Беше програмист в мерилендска компания. АТС. Работят за правителството. Защо?

— А преди това? — попита Никълъс, без да откъсва очи от екрана.

— Работеше в голяма банка на Уолстрийт. Пишеше финансов софтуер или нещо такова.

— Бяхте ли близки?

— Каролайн е петнайсет години по-голяма от мен. Постъпила в гимназията, когато аз съм се родила. Имаме една майка, но различни бащи.

— Значи не бяхте много близки — заключи той.

— Когато съм била на две, тя вече учела в колеж. Виждах я само през лятото и през ваканциите.

— Разказвала ли ти е защо е напуснала банката?

Нина разбираше, че въпросите му водят нанякъде, но не знаеше накъде. Подпря се на лакът и отговори:

— Каза, че напрежението й писнало. И че мрази да живее в Манхатън, но…

— И на мен ми обясни същото. После научих истинската история.

— Каква истинска история?

Никълъс се обърна към нея и отговори:

— Сестра ти била факир с компютрите и пишела страхотен софтуер. Като всеки друг програмист по света се презастраховала — измислила начин да се вмъква в софтуера на банката, ако се наложи. Наречи го вратичка. Единственият проблем бил, че нейният таен вход се сблъскал с вратичката на друг човек. И той я използвал да прецака сестра ти.

— Как?

— Друг програмист крадял информация за клиентите на банката и я продавал на черния пазар. Направил така, че да изглежда, сякаш сестра ти върши кражбите.

— Нищо не ми е споменала — учуди се Нина.

— Почакай, става по-интересно. Както казах, този друг програмист, някой си на име Санджай, поставил много хитър капан на сестра ти. Каролайн обаче успяла да посочи известни несъответствия, които доказвали невинността й. Обаче я уволнили от банката. Два дни по-късно тя атакувала системата им и блокирала за цяла седмица банкоматите им.

Нина поклати глава и се усмихна.

— От малка имаше труден характер.

— Да, и трудният й характер й навлякъл големи неприятности. Не след дълго властите се появили на прага й. Разкрили я два дни след като банкоматите блокирали.

— Чакай малко. Спомена, че били извън строя цяла седмица.

Сега дойде ред на Никълъс да се усмихне.

— Да, защото никой не успял да измисли как да унищожи програмата, която написала, и да възстанови системата. Заплашили да я хвърлят в затвора. Тя обаче не се огънала. Ситуацията била патова. Ръководителите на банката отстъпили първи. Извинили се, че са я уволнили, и й предложили обезщетение. Властите обаче били друго нещо. Било извършено престъпление и нямало начин да я пуснат да се измъкне безнаказано. Поне така твърдели.

— Какво искали? — попита Нина.

— Искали нея. И понеже разбрала, че никоя банка няма да я наеме след стореното, тя приела предложението им. В замяна на имунитет от съдебно преследване, разбира се. Така се озовала в АТС. Те са на практика програмистите на цялото американско правителство.

— Не ми е разказвала нищо.

— И на мен ми отне доста време да й развържа езика, повярвай ми.

— Но какво общо има това с флашката на Каролайн?

Никълъс се обърна отново към екрана и натисна още няколко клавиша.

— Мисля, че сестра ти е вмъкнала една от задните си вратички в устройството.

— Така ли? — учуди се Нина, стана от леглото и се приближи до бюрото.

— Да. Открия ли я, ще успеем да влезем.

През следващите десет минути Нина наблюдаваше как Никълъс въвежда код след код в компютъра.

Внезапно той сведе глава и я поклати бавно.

— Какво има? — попита Нина.

Никълъс се усмихна.

— Откри ли вратичката?

— Да. Но няма да повярваш каква е паролата.

Нина отпусна длан върху рамото му и го притисна нетърпеливо.

— Казвай!

Той посочи малко прозорче на екрана и написа шестбуквения код, отключващ устройството: С_А_Н_Д_Ж_А_Й.