Брад Тор
Черният списък (16)

13

Падре Пейо стана от масата само веднъж — да вземе пепелник — и махна на Харват да продължава да говори. Когато приключи, свещеникът издиша облак дим и се облегна назад.

— Съжалявам искрено, че си изгубил колежката си — каза. — Ще се моля за нея, както и за мъжете, които си бил принуден да убиеш.

Представата как Пейо се моли за убийците на Райли не се понрави на Харват, но той си замълча.

— Какво друго да направя за теб — продължи свещеникът, — освен да ти осигуря убежище? Искаш, предполагам, да се свържеш с началниците си?

— Да.

— Предвид обстоятелствата да използваш телефон, още повече оттук, е невъзможно.

— Определено — съгласи се Харват. — Твърде лесно ще проследят обаждането. През компютър обаче мога да използвам заобиколни трасета, за да изглежда, че съм на съвсем друго място. Има ли тук компютър?

— Има. Ще говоря с домакина ти и ще се видим пак.

След двайсет минути Харват седеше в главната къща пред малък лаптоп. След като остави дълга дигитална диря през сървъри в множество държави, той влезе в Скайп. Натисна иконката на Рийд Карлтън от списъка си с контакти и написа съобщение на Стареца, за да го уведоми, че се е укрил и Райли е убита: „На път съм. Спътничката ми не успя да дойде.“

Това беше достатъчно. Карлтън почти не се отделяше от компютъра. Общуваше с хората си или чрез компютъра, или по смартфона. Харват изпрати съобщението и зачака. След четирийсет и пет минути все още чакаше.

Символът на Стареца показваше, че е онлайн, но отговор нямаше. Единственото възможно обяснение беше, че е на важна среща, но предвид часовата разлика предположението не изглеждаше логично. Колкото и да ме му харесваше, нямаше друг избор, освен да продължи да чака.

След час Пейо почука на вратата и попита:

— Всичко наред ли е?

Харват поклати глава.

— Нито дума.

— В САЩ е нощ.

— Не мога да се свържа и с Никълъс, въпреки че е онлайн.

— И аз не успявам да се свържа с него — каза свещеникът.

— Откога?

— От вчера. Изпратих му съобщение, когато разбрах, че ме търсиш.

— По мобилния телефон и в мрежата?

— В мрежата — отвърна Пейо.

Харват погледна отново списъка си с контакти и провери статута на Никълъс. Не беше на линия. Но Никълъс никога не беше на линия. Нещо не беше наред.

Опита да се свърже с агент на име Койн от „Карлтън Груп“. Той беше онлайн, но не отговори. Реши да му се обади по Скайп. Активира повикване и заслуша звъненето, докато накрая се включи гласова поща.

После опита да се свърже с друг агент — Мое. Същият резултат. Набра номерата на цяла дузина агенти, но нито един не му отговори. Нещо определено не беше наред.

Пейо забеляза изражението му.

— Какво има?

— Никой не ми отговаря. Нито по Скайпа, нито на мобилните телефони. Нищо!

— Сигурно има причина.

Харват беше сигурен, че причина има, но единствената, която му хрумваше, изглеждаше толкова невероятна, че дори не искаше да си я помисля. Налагаше се обаче да я вземе под внимание. В неговия бранш съвпадения нямаше. Длъжен бе да предположи, че се е случило нещо много лошо.

— Трябва да се върна.

— В САЩ?

— Да. Веднага. Възможно най-бързо.

— Мислиш ли, че е разумно? — попита Пейо. — Нямаш представа какво те очаква.

Предупреждението му не беше лишено от логика. Ами ако попадне в капан? Ала не можеше да бездейства. Налагаше се да предприеме нещо.

Обмисляше вариантите, когато компютърът изжужа и върху екрана се появи съобщение от Стареца: „Получих съобщението ти. Добре ли си?“

Пейо чу сигнала и забеляза, че изражението на Харват се промени.

— Какво има?

— Старецът ми отговори — обясни Харват, докато пишете: „Добре съм. Никакви поражения.“

Милиони въпроси напираха в ума му, но знаеше, че не бива да ги задава дори по Скайп. Зачака.

Старецът отговори незабавно: „На сигурно място ли си?“

„Да“.

„Добре. Стой там. До ново нареждане.“

Типично за Стареца — да му заповяда да чака, без да му даде друга информация, фактът, че не го попита къде е и не го пренасочи към някое от убежищата на „Карлтън Груп“, беше лош знак. Организацията вероятно беше пострадала тежко.

„Потвърдено“, написа Харват.

„Не се свързвай с друг — добави Стареца, — докато не разбера какво става. С никого.“

Забраната беше логична. Технически погледнато, той вече се беше „свързал“ с няколко души от екипа, но нямаше как да поправи стореното. Реши да не споделя тази информация.

Прииска му се да попита какво знае Стареца за нападението в Париж, но не биваше. Карлтън имаше познати навсякъде и навярно вече се бе свързал с френското разузнаване, фактът, че не спомена никакви подробности, говореше достатъчно красноречиво. Пожелаеше ли Харват да му докладва, щеше да му каже. Междувременно той бе длъжен да изпълнява инструкциите.

„Разбрано“, написа и видя как символът на Стареца посивя, сочейки, че не е на линия.