Брад Тор
Черният списък (55)

52

Вирджиния

Понеделник

„Хари П. Дейвис“ в Манасас беше малко летище на около петдесет километра от Вашингтон. Процедурата по приземяване и излитане беше улеснена и наблюдателните средства бяха по-скромни, отколкото в „Дълес“ и „Роналд Рейгън“. Майк Стрибър го използваше винаги, когато имаше делови срещи във Вашингтон. Появата на номера на самолета му — или опашния номер — в регистрите на летището нямаше да събуди подозрение.

Майк уреди да заредят с гориво пилатуса и отиде в „Херц“ да избере кола под наем. Огледа наличните автомобили, попълни документите на свое име и потегли с черен шевролет събърбън.

Взе Харват, Кейси и Роудс и паркира далеч от офиса на фирмата за коли под наем и сградата на летището за частни самолети, за да може Харват да смени регистрационните табели на събърбъна с табелите на друг черен шевролет от безлюдния паркинг на „Херц“. Мярката беше краткосрочна, но ако проверяха името на Майк в ПРОМИС, ТИП или друга база с лични данни, щяха да свържат табелите с отбелязаните в договора за наем, а не с онези, които всъщност бяха на превозното средство. Ако по някаква причина полицията провереше регистрацията, щеше да установи, че черният шевролет е собственост на „Херц“. Едва ли някой полицай щеше да си направи труда да свери дали номерата отговарят на превозното средство.

Оставиха Стрибър в центъра на Манасас, където да се пошляе няколко часа, преди да се върне с такси на летището и да отлети обратно към Тексас.

Предишния следобед и до късно вечерта Харват, Кейси и Роудс бяха проучвали полковник Чарлс Бремър. Да използват базите с данни на Министерството на отбраната беше абсолютно невъзможно. Харват не се съмняваше, че името му е отбелязано с яркочервено в цялата им система. Това налагаше Кейси и Роудс да свършат сами черната работа, но съществуваше опасност да свържат имената им с проведеното търсене. Харват не искаше да рискува. Решиха да се ограничат с общодостъпни източници.

Веднага се убедиха, че колкото до защитата на лични данни, Бремър не е абсолютен глупак. Телефонът и адресът му не бяха вписани в никакви справочници и изглежда не го споменаваха в нито една вестникарска статия. Харват понечи да използва Заба Сърч, но се отказа, защото Заба изпращаше на потребителите съобщения, когато някой проверява името им.

Продължиха да търсят във всички популярни военни сайтове. Пробваха дори в бизнесмрежата ЛинкдИн. Никъде не откриха информация за Бремър.

Харват започна да губи надежда, когато Кейси се натъкна на многообещаваща следа — списък с дарители на малко частно училище във Вирджиния, наречено „Фредериксбърг Академи“. В списъка с благодарности на дарилите между 5000 и 10 000 долара откриха „господин и госпожа Ч. Бремър“.

Дали беше техният Чарлс Бремър? Фамилията не се срещаше често, но ако човекът беше някой друг Ч. Бремър? Харват не познаваше много добре полковника. Нямаше представа дали е възпитаник на „Фредериксбърг Академи“ и дали има дете или деца, посещаващи училището. По-голям напредък отбелязаха, когато разгледаха уебсайта на училището.

Над снимки на сградата и двора й имаше страница, посветена на родителски мнения, изписани с красив шрифт. Едното беше от Патриша Бремър, родител на ученик във „Фредериксбърг Академи“. Споменаваше се също, че детето е в подготвителния клас на училището. Бяха стеснили кръга.

Не след дълго откриха госпожица Моли Ейлийн Бремър, която, освен че участваше в хокейния отбор на училището, имаше страница във „Фейсбук“. Тя включваше снимки с географски координати на дома на семейство Бремър, на колите им и на родителите на Моли.

Харват видя първата и обяви:

— Той е. Това е Чък Бремър.

Полезни се оказаха и съобщенията, които Моли си бе разменяла с приятели. Благодарение на тях разбраха, че на другия ден госпожица Моли Бремър ще участва във важен хокеен мач и най-голямото й желание — освен отборът й да спечели — е баща й да изпълни обещанието си и да не закъснее. Преди Харват да успее да продума, Кейси вече разглеждаше сателитни снимки и обмисляше всички възможни маршрути, по които полковник Бремър би се придвижил до и от училището.

Останалата част от вечерта посветиха на плана си. Харват отложи последната проверка в интернет за следващата сутрин, преди да потеглят. Докато Стрибър подготвяше самолета за полет, Кейси откара Харват до офис на „ФедЕкс“ във Файетвил. Остана в колата на паркинга, а той влезе вътре.

Плащайки с непроследима дебитна карта на позната на приятелка на Роудс, той влезе в мрежата и включи сайта за запознанства, който със Стареца използваха при извънредни случаи. Понеже повечето анализатори бяха мъже и ненавиждаха да преглеждат обяви на мъже, търсещи мъже, Карлтън ги бе инструктирал да публикуват съобщенията си именно в такива сайтове.

Харват се бе подготвил за най-лошото. Прехвърляше реклама след реклама с чувството, че чете некролози. Стареца му беше повече от ментор. Беше му като баща, а Харват вече бе изгубил един баща.

Секундите течаха мъчително и той се изкушаваше да прескочи останалите обяви, когато една от тях привлече вниманието му. Затаил дъх, не смееше да мигне. Сърцето му сякаш бе спряло да бие. После времето отново полетя. Карлтън бе написал обявата. Нямаше никакво съмнение. Беше публикувана преди четири дена. Тоест — два дена след атаката в Париж и ден преди атаката в Испания. Кодираното послание беше от Стареца. Дори подложен на мъчения, той не би издал тайния шифър, който използваха само двамата.

Въпреки това Харват се разтревожи, че обявата е публикувана в деня, когато мислеше, че разговаря с Карлтън по Скайп. „Мамка му!“ — изруга мислено. Положението беше толкова объркано. Започваше да се съмнява във всичко. Точно такива съмнения той и Стареца обичаха да сеят у враговете на Америка. Не му харесваше, че някой е иззел ролята им.

Съобщенията на Карлтън бяха предназначени да алармират за три нива на опасност — А, Б и В. А означаваше пепелища, най-лошото — че Карлтън е абсолютно неспасяем и Харват не бива да се свързва с него в никакъв случай. Стареца обаче не беше сигнализирал това. Беше избрал Б — тежка ситуация, но е добре и се прегрупира. Той реши да се включи в играта.

Стремейки се да имитира стила на другите обяви от мъже за мъже, които бе прочел, написа предпазливо, лаконично съобщение: „Обявата ти ме заинтригува. Ще бъда в града по работа. Ще се радвам да се запознаем.“ Завърши с фразата, която с Карлтън бяха подготвили предварително, за да разбере, че съобщението е от него: „Да вечеряме, но не суши. Не съм вегетарианец.“

След това изключи сайта за запознанства и компютъра и излезе от офиса на „ФедЕкс“.

— Е? — попита го Гретхен Кейси, когато влезе в колата. — Новини?

След известен размисъл Харват се обърна към нея със сдържана усмивка и отговори:

— Мисля, че поне преди четири дни е бил жив.

Кейси му отвърна с ослепителната си усмивка.

— Чудесно! Ако се е измъкнал от заложения капан, се е скрил вдън земя. Няма начин да открият човек като него.

— Надявам се да си права — каза Харват.

Това се бе случило преди повече от десет часа. Сега бяха във Вирджиния, Харват лежеше в багажника на събърбъна, а Кейси разкопчаваше ризата си. Часът беше ударил.