Брад Тор
Черният списък (53)

50

Вирджиния

Рийд Карлтън знаеше, че не бива да остава дълго; ден-два най-много, но не си струваше риска. Беше беглец и не биваше да спира. Задържеше ли се прекалено дълго на едно място, щяха да го открият.

Прекосяваше сънените градчета в област Ланкастър, движейки се на север. Тълпите летни туристи, стичащи се в този район край Чесапийк Бей, отдавна бяха заминали и повечето магазини бяха затворени до следващия сезон. Откри малка бакалия и купи продукти. Хипнотизиран от някаква чуждестранна сапунена опера, доставена до телевизора му от сателитната чиния върху покрива, мъжът зад тезгяха почти не забеляза клиента. Нямаше камери и Карлтън плати в брой.

Отклонението към къщата беше точно където помнеше, че се намира. Преди три лета негова приятелка я беше наела за един месец, за да посреща приятели и роднини. През почивните дни Карлтън изминаваше едночасовия път от Вашингтон, за да й гостува. Помнеше лятото, сякаш е било вчера.

Беше юли. Всички градчета край Рафанок грееха в червено, бяло и синьо. Като в картина на Норман Рокуел американските знамена се вееха, докъдето поглед стига.

Беше горещо и, разбира се, по вирджински влажно. За един месец Карлтън изяде повече сладолед, отколкото през десетте предишни години. Беше си позволил да забрави кой е и какъв е. Разлистваше единствено местния вестник, пълен с покани за паради, фойерверки и закуски с палачинки. В къщата нямаше дори телевизор. Толкова спокоен не беше се чувствал от години.

Жълтата къща с веранда, опасваща я от всички страни, и бели капаци на прозорците, събуди лавина от спомени, но той нямаше време за тях. Обиколи я от всички страни, за да се увери, че вътре няма никого. По прозорците бяха залепени стикери на несъществуваща охранителна фирма и с това мерките за сигурност се изчерпваха. Карлтън отмести табелката с пощенската кутия на компанията, управляваща имота, окачена върху кръглата дръжка на вратата, и извади комплект шперцове от джоба на сакото си. Отключи и влезе.

В задимената къща миришеше на чистота, но и на самота. Карлтън отиде в кухнята и погледна хладилника. Беше празен и изключен. Никой не възнамеряваше да използва къщата скоро.

Провери и гаража. Всички летни играчки бяха подредени край стената. Срещу другата бяха строени като войници пластмасови кофи за отпадъци, косачка за трева, метли и градински инструменти. Имаше и скара за барбекю и полупразен чувал с дървени въглища.

Карлтън отвори вратата и вкара кадилака в гаража. Взе покупките от задната седалка, както и няколко вещи от багажника, затвори вратата на гаража и се върна в къщата.

Сготви си скромна вечеря и си свари кана кафе на старата печка. Седна до кухненската маса, извади бележник и започна да изготвя списък.

В него отбеляза всяка операция, в която организацията му бе участвала. Начерта диаграми с взаимовръзки и интереси, вписвайки всеки човек и всяка агенция — чуждестранна и местна — с която си бяха сътрудничили или просто бяха контактували. Беше изтощително занимание и крайният резултат беше купчина листове и главоболие. Хидрата беше толкова многоглава, че не съумяваше да се съсредоточи върху отделните й лица.

Стана и влезе в дневната. Върху полицата над камината, точно както преди три лета, имаше малка армада от ярко оцветени дървени корабчета. Той взе синьото, припомняйки си как внукът на домакинята го изпусна и му счупи мачтата.

Момченцето се уплаши не на шега. Карлтън помнеше ясно колко плака, убедено, че е повредило безценна антика и го чака сурово наказание.

Всъщност детето не спря да плаче, докато Карлтън не го увери, че не само ще поправят корабчето, но ще го направят заедно и това ще бъде тяхната тайна — никой друг не бива да узнава. От този ден нататък двамата бяха неразделни. Такава могъща сила притежаваха тайните!

Тайните бяха способни да отчуждават, но, споделени, те можеха да обединяват. Човек обаче трябваше да подбира много внимателно с кого споделя и какво споделя. От множеството остроумни сентенции на Бенджамин Франклин Карлтън смяташе за най-уместно предупреждението от „Алманаха на бедния Ричард“: „Трима души могат да опазят тайна, ако двамата са мъртви.“

В такъв свят живееше. Разменната му монета бяха тайните и в него изобилстваха лъжите, измамите и полуистините. За някои в този свят доверието беше невъзможно, но неспособните да се доверяват не оцеляваха дълго. Светът му изискваше да си бдителен, но и да умееш да сваляш защитната броня. Никой не може да бъде нащрек по двайсет и четири часа дневно, седем дни седмично. Рано или късно всеки се сближава с някого.

Карлтън върна върху полицата корабчето, чиято тайна все още бе непокътната, и в ума му отново се завъртяха думите на Франклин.

Макар да не го съзнаваше, той беше посветен в някаква тайна и някой се опитваше да запази тайната на всяка цена, убивайки него и хората му. В тайната някак си бе намесено предателство, което насочи мислите му към обвинението.

Обвиняха ли те в сериозно предателство, засягащо националната сигурност, процесът се провеждаше при строга секретност. Хората, които определяха присъдата, понякога оставаха анонимни. Ако изобщо разгласяха нещо, оповестяваха съвсем оскъдни подробности.

В името на националната сигурност някои попадаха в списък на осъдени на смърт. Бързината, с която се изпълняваше присъдата, зависеше от степента на заплахата. Този факт проясни мислите на Карлтън. Хората, които го преследваха, бяха използвали обвинението в предателство като средство за ускоряване на екзекуцията — неговата и на агентите му.

Който бе пожелал смъртта му обаче, несъмнено знаеше, че няма да е лесно да убият хората му. За нощта на дългите ножове бе необходим обучен екип с достъп до ревниво пазени разузнавателни сведения.

Тук изникваше и въпросът „защо“. Защо някой бе поискал да убие него и хората му?

Убийството, както и подбудите за извършване на убийство, съществуваха от времето на Каин и Авел.

Първо му хрумна, че той и хората му са разбрали нещо, което не е трябвало да узнават, и някой е заповядал да им затворят устите завинаги. Веднага обаче отхвърли идеята. Целенасочено поставяше на хората си различни задачи. Колкото и да си напрягаше ума, не се сещаше за никаква разузнавателна информация, която всичките му агенти да споделят и която да ги превръща в заплаха.

Имаше ли друга подбуда? Прав ли беше Томи Банкс? Отмъщаваха ли му? Карлтън обмисли още веднъж тази възможност.

Да, хората му бяха добри, изключителни професионалисти, но колкото и жестоко да се бяха спречквали с ЦРУ, стилът на Управлението не беше такъв. Ако искаха да се отърват от него, щяха да го компрометират с унищожителна „вътрешна информация“, подхвърлена услужливо на медиите, и с непрекъснато привикване пред комисиите в Конгреса. Щяха да обявят „Карлтън Груп“ за бандитска организация, която не отговаря пред никого и действа по собствени правила. Силните на деня в Лангли щяха да разнищят договорите на организацията му с военното министерство и като го поставят в конфузна ситуация, да го принудят да ги прекрати.

Така щеше да действа ЦРУ. Ами ако не беше Управлението, а някой друг?

Карлтън се върна в кухнята и седна пред купчината записки с нова чаша кафе. Мислите му отново се объркаха. Ако не беше разузнавателна организация, решила да извади от строя неговата група, защото е навлязла в територията й, не му оставаха много варианти.

Карлтън и хората му бяха провеждали операции само срещу врагове на САЩ. Повечето бяха ислямски терористи. Не му се вярваше, че някъде съществува толкова влиятелна мюсюлманска групировка, която не само е разкрила „Карлтън Груп“, но и е убедила САЩ да я унищожат. Пропускаше ли някое парченце от мозайката?

Организацията му наскоро бе изтрила от лицето на земята два големи терористични кръга — единия в Европа, а другия в САЩ — но едва след като терористите бяха успели да убият десетки американци в кървави атентати.

Носеха се слухове обаче, че атаките са само предвестници на далеч по-ожесточена вълна. Някой я бе оприличил със спокоен залив, в който се надига цунами.

Хората на Карлтън бяха разбрали, че атаките са част от по-грандиозен план, наречен „Всеобхватна война“. Възнамеряваха да сломят Америка със самоубийствени и снайперистки атентати, а след това с още по-мащабни операции, които да всеят такъв хаос в страната, че американците да умоляват за ред и охотно да се лишат от повечето, а дори и от всичките си права.

Мъжът, дирижирал нападенията, бе заловен и разпитан, а съзаклятниците му — осъдени. Мислеха, че туморът е отстранен изцяло. Ами ако не беше? Дали случващото се сега не беше някакво възмездие? Възможно ли беше да са пропуснали някой от съучастниците?

Карлтън се съмняваше. Дясната ръка на стратега на операцията, човекът, който ръководеше изпълнителите на атаките, бе подложен на обстоен разпит. Беше се пречупил и беше издал всичко до най-дребната подробност. Карлтън знаеше от опит колко погрешно е да изключва с лека ръка възможностите, но усещаше, че още не е открил правилния отговор.

И тук стигаше до последната си теория, несъмнено най-спорната — някъде, незнайно къде, крояха план, а „Карлтън Груп“ го застрашаваше.

Съзнанието му някак си отказваше да приеме тази версия. Предвид неограничените възможности на американското разузнаване и американските сили за сигурност му се струваше невероятно заговорниците да смятат организацията му за най-сериозната заплаха. Нещо обаче го тревожеше — лекотата, с която бяха набедили него и хората му за предатели, бяха изпратили по следите им наказателни отряди и го бяха включили в националните бюлетини за издирвани лица, подсказваше намеса от правителствените среди. А това означаваше само едно — че назрява преврат. Тази версия обясняваше и защо организацията му е сметната за заплаха.

Превратът вещаеше хаос. Заговорниците очевидно упражняваха влияние върху ФБР и ЦРУ и следователно лесно щяха да ги оплетат в бюрократичната мрежа, докато планът им се разгърне необратимо. При подобно стечение на обстоятелствата „Карлтън Груп“ несъмнено се оказваше неизвестната карта в тестето. Тя работеше извън закона и извършваше операции, невъзможни за други организации. С едно обаждане до Министерството на отбраната, а дори и без него, Карлтън можеше да задейства бързо и ефективно хората си, които биха се обърнали само срещу враг на САЩ.

Колкото повече обмисляше този сценарий, толкова по-правдоподобен му се струваше. Знаеше, че е възможен. Да се отнеме суверенитетът на САЩ бе крайната цел на последната конспирация, която бяха предотвратили. Най-общо — мнозина по света възприемаха Америка не като добра сила, а като препятствие, препъникамък, който трябва да бъде разбит и изтикан от пътя. Все още не разполагаше с всички парченца от мозайката, но останалите започваха да се наместват.

Работната му хипотеза — поне докато не събереше информация, която да я опровергае, — трябваше да бъде следната: нацията е изправена пред сериозна заплаха, координирана от правителствени среди, и със или без екип той е длъжен да разкрие заговорниците и да ги спре.

Този извод се бе оформял постепенно в съзнанието му и сега бе убеден, че е прав. Време беше да се замисли и да проведе собствена атака. Погледна си часовника с надеждата Томи Банкс да откликне на предизвикателството.