Брад Тор
Черният списък (32)

29

Вирджиния

Рийд Карлтън знаеше, че трябва да отбягва Вашингтон и околностите му, включително Джорджтаун, на всяка цена. Имаше прекалено много камери. Вече рискува веднъж, когато остави съобщението в тайника на Томи, но повече не биваше. Банкс бе на същото мнение.

Предложи му да се свързват чрез личната рубрика на „Вашингтон Поуст“, докато си организират тайници извън града — стара шпионска тактика да остават невидими. Трябваха им само кредитни карти, каквито продаваха във всички дрогерии и супермаркети. Единственият недостатък беше времето, което минаваше между публикуването на обявата и появата й онлайн.

Карлтън обясни на Банкс как да използва рубриката в интернет. За щастие възрастният мъж се ориентираше достатъчно добре в мрежата и двамата успяха бързо да договорят системата.

Най-безопасно бе да изберат два града — големи, но не прекалено очебийни — и да маскират съобщенията като обяви от Оукланд и отговори от Тампа. Така нямаше да оставят дигитална следа. И макар размяната на послания да не бе мигновена, все пак беше най-близкият до реалното време вариант, при който не рискуваха да ги разкрият.

Двайсет и четири часа по-късно Банкс публикува кодирано съобщение в оукландската рубрика за обяви, настоявайки за незабавна среща. Карлтън отговори с обява в рубриката за Тампа и след няколко часа двамата седяха в ресторант край Фредериксбърг.

— Имаш сериозни проблеми, момчето ми — каза Томи, след като сервитьорката им наля кафе и се отдалечи. — Залостили са службата ти по-стабилно от банков сейф.

— Какво имаш предвид?

— Запечатали са я и са поставили охрана.

— Кой? — попита Карлтън.

Банкс вдигна чашата си и отпи глътка кафе.

— ФБР, но надушвам по-скоро ЦРУ.

— Значи наистина си отмъщават?

— Подозрително е, спор няма. Свързах се с куп приятелчета в Управлението, но никой не си развърза езика. Нито един.

— Какъв е изводът?

— Изводът е — отвърна Банкс, — че се мъти нещо много сериозно.

— Да.

— Не поискаха да разговарят с мен, но аз не се отказах. Някъде по веригата някой ги е сплашил здравата и им е наредил да мълчат. Явно натискът е сериозен, та реших и аз да окажа натиск.

Карлтън погледна изпитателно мъжа срещу него.

— Обичам те, Томи. Извадил си тайните архиви, нали? — Мълвеше се, че като прословутия директор на ФБР Едгар Хувър години наред Томи Банкс е попълвал досиета на висшестоящите в Управлението. Той не беше изнудвач по природа. Досиетата в ума му бяха по-скоро застраховка или козове, които да изиграе в името на справедлива кауза, когато несправедливо препятствие се изпречи на пътя му.

— Вероятно е по-добре да не узнаваш подробностите, но, да, извадих нещо, което знам за някого там. Голяма каша от седемдесетте. Не знам дали не е изтекла давността, но е достатъчно да му създам купища проблеми и да му спра пенсията. Да не говорим колко ще се червят онези на седмия етаж.

— Оценявам усилията ти.

— Не ми благодари — отвърна Банкс. — Този човек е истинска невестулка. Заслужава си го. Проблемът е, че не ми каза много.

— Капка по капка, вир става. Целият съм в слух. Какво разбра?

— Управлението няма право да преследва американски граждани на американска земя. Затова вътрешните операции са поверени на ФБР. Истинският подстрекател обаче е от другаде. От някоя много потайна организация с много власт.

— По-потайна от ЦРУ? Какви ги говориш? Директорът на Националното разузнаване?

— Които и да са, те стоят зад обвинението, което са ти лепнали.

— На мен? — възкликна Карлтън. — Не вярвам на ушите си!

— Всъщност не само на теб. На цялата ти организация.

— На оперативния ми отдел?

— Моят човек не уточни.

— В какво ме обвиняват?

Банкс вдигна отново чашата, но този път я задържа пред устните си, вместо да отпие.

— Предателство — прошепна.

Карлтън се смая.

— Предателство? Шегуваш се! Това е безумие.

— Съгласен съм, а и по изражението на моя човек се четеше, че и той не вярва.

— Познавам ли го?

Банкс остави чашата си на пластмасовата маса.

— Както споменах, по-добре е да не узнаваш подробности.

Карлтън кимна, облегна се назад и придърпа към себе си чашата с чинийката й.

— В какво по-точно ни обвиняват? Какво твърдят, че сме направили?

— Още не съм разбрал. Чуят ли думата „предателство“, хората все едно се натъкват на токсични отпадъци. Мигом отстъпват назад. Никой не иска да припарва наблизо, за да не се зарази.

— Нещо по-сериозно е. Няма как просто да ни нарочат за предатели и да ни избият без съдебен процес.

— И двамата знаем, че извънсъдебните мерки съществуват още от зората на нацията ни.

— Срещу чуждестранни врагове на държавата — каза Карлтън. — Не срещу американски граждани.

Банкс сви рамене.

— Неколцина американци също са си получили заслуженото.

— Да, но се броят на пръсти и случаят винаги е подлежал на съдебно разглеждане, макар и постфактум.

— Откъде знаем, че ти си изключение?

Карлтън го погледна изпитателно.

— Спестяваш ли ми някаква информация?

— Не. Просто играя ролята на адвокат на дявола.

— Изключено е някой съдебен състав да реши, че аз или някой от хората ми сме способни на предателство.

Банкс поклати глава.

— Наистина се налага да те обучавам наново. Не си овладял чувствата си.

— Знаеш ли колко от моите хора — изключителни личности, изключителни патриоти — бяха избити?

— Да, знам. На твое място и аз щях да съм вбесен, но щях да обуздая гнева, докато разбера какво, по дяволите, става. Защото иначе ще убият и мен. — При тези думи възрастният мъж замълча, отпи глътка кафе и продължи: — Умен си, Прасковке. По-умен си от мен, но ще ти трябва и последната капчица изобретателност, за да се измъкнеш невредим. Собственото ти правителство те е нарочило за предател и е сметнало доказателствата за толкова убедителни, че те е осъдило на незабавна смърт. Няма по-сериозна заплаха. Гневи се колкото щеш, след като намериш изход и стигнеш сигурен бряг.

Рийд Карлтън кимна бавно.

— Сега знаем кой те преследва. Остава ни да разберем как и защо — каза Банкс. — Успеем ли да спрем процеса, ще ти спасим живота.

— Но няма да върнем живота на агентите ми — отвърна Карлтън.

Непрекъснато проверяваше мрежата за съобщения в сайтовете за запознанства, които използваха при спешни случаи, но съобщения нямаше. Знаеше, че всички са мъртви.

— Да, няма да върнем хората ти. Но разнищим ли случая, ще ти позволя да отприщиш целия си гняв. Тогава ще се погрижиш всеки замесен да си плати. Все едно кой е и къде е, дори да е в Овалния кабинет.