Алберт Лиханов
Пролитане (73)

3

Наметна якето и изскочи от къщи. В джоба му за всеки случай държеше паспорта си — под найлоновата опаковка с държавния герб, солидно щампован със златен варак, и хартиеното тяло беше скътал петстотин гущера, които носеше винаги за всеки случай. За да гаси с тях пожарите, които до този момент не му се беше налагало да гаси — мисълта, че са у теб, ако не помага, поне дава сили.

Първоначално Глебка смяташе да отиде в санаториума, но после размисли. Породените не биха могли да го издадат, но кой друг би го направил освен тях? Кое беше странното — толкова месеци бяха минали оттогава. Беше през зимата. Отдавна забравена работа. Не, отидеше ли при Хаджанов, щеше да е самопризнание — нещо не беше наред!

Глебка се насочи към братоците. Час и половина мина, докато се съберат край домашното огнище — всичките имаха вечерни часове; макар да бяха в един институт, учеха в различни курсове, а денем — не поработваха, ами яката се трепеха в стопанството на родителите си. Старите Гореви бяха постигнали своето — сега те си почиваха, а магазинът — вече не само един, въртяха синовете им. Главен, разбираше се от само себе си, беше Пьотър, но всеки от тях се беше изпедепцал като уреден управител, сиреч мениджър — около тях вече се въртяха двайсет-трийсет служители — от продавачи до снабдители и общи работници. „Покрадват — коментираше Пьотър, — но се понася.“ Тримата както и преди се срамуваха заради работата си. Обикновено се представяха като студенти и толкова. Как ще я карат нататък — не знаеха. Макар че какво имаше да знаят?

Настъпи вечерта. Глебка си поговори с всеки от тримата стари и по-големи от него приятели надлъж и нашир — най-напред с Пьотър, после с Ефим, накрая доплува до къщи и Федка — всичките му бяха батковци… Всеки поотделно и тримата вкупом се кръстеха и кълняха, че никога и пред никого не са обелвали нито дума. В края на краищата, ако няма последствия и работата е напълно безопасна, защо да не се поперчиш пред надеждните си авери, споделящи каузата? Работата е там, че пожарите не бяха игра с фойерверки — подобни шегички очевидно можеха да имат последствия — и то какви! Сами по себе си те не бяха безопасни — Хаджанов управляваше ако не цяла армия свои земляци, то поне от дълго време вече голяма сила — като започнеш от най-невръстните хлапаци — нагли като онези, които ги предизвикаха, до момци в разцвета на силите си.

Да, те мирно и тихо си работеха на пазара като продавачи или вежливо мереха елда в магазинчето с подигравателното име „Русия“. Красавци! Черните им окосмености стърчаха от разгърдените ризи, не по-малко рунтавите ръце излъчваха сила, черните лъскави мустаци и мустачища щръкваха върху усмихнатите лица. Държаха се вежливо — дума да няма — бяха образцово дисциплинирани — до един отличници от школата на Хаджанов; само че колко искреност съдържаше тази вежливост и колко презрение и неуважение — на какъв кантар да ги премериш?!

След като обсъдиха нещата — състоянието на майка му и заплахите, отправени от Хаджанов — той отново предупреди по-големите си приятели за евентуалната опасност от отмъщение. След това Глебка ни в клин, ни в ръкав им предложи да се разходят до града. Просто да се пораздрусат из дупките. В родните квартали всеки щеше да ги познае, а точно сега да ги виждат накуп не беше най-добрият вариант.

Братята с радост се съгласиха. Запалиха своята „газела“ и поеха.

Имаше нещо необикновено в отношенията им с Глебка. Ученикът не само командореше батковците, ами ги подмамваше и то с необикновена лекота. Може би го възприемаха като своеобразно продължение на Борис? Може би изпитваха лек страх? Във всеки случай му имаха уважението.

В столицата на местните територии — в окръжния град, несъмнено по-значим и голям от Краснополянск, но също толкова неугледен, очукан и във висша степен овехтял, благодарение на някога масово произвежданите сгради от сиви силикатни тухли изпъкваше празният някога площад, накичен днес с цял кръг шперплатови различни по цвят будки.

В този площад опираше старинен булевард с вековни липи и пешеходни алеи в средата, които бяха стъргалото, по което се движеше целият пешеходен поток. Някога по продължението на булеварда от двете му страни се е тътрузел всякакъв транспорт, но сега там не се допускаха коли и нищо не пречеше на пешеходците да се шляят както по булеварда, така и по двете асфалтирани успоредни платна, както и по двата широки тротоара — ето защо тук винаги имаше много народ. Върху тротоарите зад бели оградки бяха изпълзели масички на кафенета и ресторантчета, разположени под тенти и чадъри, подредени едно до друго. Тук не липсваха и какви ли не търговски обекти — те, естествено, не можеха да се сравняват с бутиците на столицата, но поне се опитваха да ги наподобяват.

Глеб смени стотачката — в тукашните чейнджове девиците дори не повдигаха глава, само проверяваха купюрите на синя светлина да не са фалшиви, пъргаво изхвърляха рублите и касовия бон, сякаш бързаха за някъде, въпреки че сега нямаше за къде да се бърза, за разлика от времената на слухове и паника.

Седнаха в едно улично кафене и той поръча по чаша кола с лед и сламка. Четиримата се кефеха над квадратната желязна масичка в железните, боядисани в бяло столове. Твърдо, неудобно, но се чувстваха необичайно, някак празнично и това даваше особен привкус на настроението им.

Не им се говореше, нито им се мислеше — нито за Хаджанов, нито за стореното от тях през зимата, нищо не им се искаше, само ей така да седят, да мълчат, да си смучат колата, да се наслаждават, да се озъртат и да проследяват с поглед преминаващите чужди момичета, да зяпат мъжете и ситнещите им жени, помъкнали нанякъде чанти, пликове и пакети — всичко, което са напазарували на този недълъг търговски булевард. Хората като че ли се бяха побъркали — изглеждаха превъзбудени, съсредоточени, развинтени — или напротив — мотаеха се като мухи без глави, като да са постигнали върха на щастието — радост, успех, имаш чувството, че някой постоянно ги гъделичка. А какво стоеше зад всичко това — че или са намислили какво да купят, или вече са го купили. Блуза примерно или обувки на токчета. Сякаш без тях ще свърши светът — но откърти ли се токчето, те стават безполезни… С една дума — пазар!

Глебка в ролята си на меценат поръча още по чаша, като поиска да сложат вътре и резенчета лимон; малолетната келнерка, сигурно само петнайсетгодишна, изпълни безпрекословно желанието им.

— Помните ли, момчета — попита с радост и печал едновременно Глебка, — как всички заедно седяхме на дънерите у вас? Наливахте ни до пръсване със същата тази пущина в кенове — всички нас — мен, Боря, Аксел и Витка Главанака?

Порасналите, възмъжали братоци вдигнаха врява — започна спор кога е било по-добре — тогава или сега.

Изводът беше „сега!“. Тук колата я сервираха с лед, сламка и лимон. Само Глеб не се съгласи.

— Тогава Бориска беше на моите години. Тогава беше по-хубаво!

Младежите — вече почти мъже — кимнаха съчувствено.

— Още го имаше и нашето село Горево — добави Глебка, — градът не го беше изял. Нямаше толкова народ наоколо — посочи с глава към сновящите, тичащите, стоящите прави и движещите се хора, различни на възраст.

— Там си е там — многозначително произнесе Ефим. — Тогава си е тогава. А тук си е тук.

— Абсолютно — изрази възторга си най-големият Петя. — А пък тука си е хептен тука.

Най-сетне се разсмяха.