Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Слëтки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Пролитане

Преводач: Румен Христов Шомов; Ганка Константинова (част пета)

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: руска

ISBN: 978-619-7029-07-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9076

История

  1. —Добавяне

7

Неочакваното богатство, оставено от майора, принадлежеше не на Глеб, а на Борис, преименувал се на Муслим.

В джобовете му то очевидно не се побираше и Глебка набута пачките в ризата си над панталоните, после пристегна колана. Получи се или нещо като пояс на смъртника, или патрондаш. Мина край дома на породените, в градината не биваше да пуска осветление и с лопата зарови съкровището. Към братоците намина чак вечерта.

Те ликуваха — все още бяха под впечатлението на своите подвизи в милиционерския участък — от тяхна гледна точка по време на задържането, та чак до своето освобождение, Глебка се бил държал като истински герой. На всичките им възклицания той скромно мълчеше, кимаше или клатеше глава — отърваваше се с междуметия.

И през ум не им минаваше на горките, че само за някакви си десет минути в живота понякога стават такива неща, които засипват, преиначават, преобръщат всичко предхождащо ги и не само доскоро значимите, а направо разтърсващите впечатления, думи и събития, се изтриват след един-единствен разговор.

Глебка стоеше пред тях. Но това беше някакъв друг, непознат човек. Те си мислеха, че за всичко случило му се просто не му пука. Така се държаха само сериозните мъжаги. И те си мислеха точно това за него, но много бъркаха.

През нощта Глебка дълго не заспа, а беше капнал от умора — всичко кънтеше в него, смесваше се, не можеше да се улови за нито една мисъл.

Преди да си легне, дълго броди из Интернет и за първи път си помисли колко безумно чужд му е този отвъд екранен свят, където те информират за нещо, нещо ти продават, говорят ти за ред неща. Сякаш силно бълбука и ври някакъв всемирен, гигантски гейзер — но с него например и с Бориска, който се намира неизвестно къде, това оживление няма нищо общо.

Целият следващ ден Глеб се шля без да подхване каквото и да било. Навел глава, седеше в градината или лежеше на дивана, пак се ровеше в Интернет, след това, неочаквано за себе си, пое към тира на Хаджанов.

Той го посрещна сдържано, само си кимнаха и Глебка приседна на пейката, за да погледа как тренират черноликите малчугани — още съвсем сополивковци. Между тях имаше и двама-трима русоляви, непознати му краснополянци.

В един момент Хаджанов поднесе на Глебка знаменитите си чаени чашки със завит навън край и захарницата със захар на пясък, знак за най-голямо уважение. Седна до него. Мълчеше. Нито веднъж не се усмихна. Когато Глебка приключи с чая, подхвърли между другото:

— Добре е, че намина. Всичко ще се нареди. Само потърпи малко.

Глебка не можеше да обясни защо беше дошъл тук. Всички аргументи вече бяха известни. Хаджанов не добави нищо ново. Може би му се искаше да се убеди, че чутото вчера не му се е сторило.

Вечерта пое към рекичката. Беше навярно седем часа, все още слънцето ярко червенееше. Той се замисли, опита се да си представи невидимото за него съществуване на Борис в плен — а и след това, когато си беше у дома — беше само на ръка разстояние, а сякаш не беше тук. Сякаш се намираше в някаква поредица от тайнствени събития, неведоми за неговия по-малък брат, а още по-малко пък за майка му — тайнствен, опасен живот на възрастен мъж.

Внезапно край него като огромен съскащ примус — не премина, а буквално прелетя чужд мотор.

Глебка дойде на себе си, вгледа се — невероятно! Беше моторът на Олга Константиновна. Обърна се назад — познатата тайфа не я съпровождаше, защо ли беше сама? Усили крачка, дори затича. Когато изскочи на крайбрежната поляна, наоколо беше тихо, чисто, ясно — във въздуха не се усещаше мирис на изгорели газове. Погледна наляво, после надясно — никой. Дали не му се беше привидяло само?

Дочу съвсем тънък звук. Първоначално го помисли за птичи трели, след това разбра — някой плачеше. Досети се и хукна към брега, където се спускаше тупиковата пътека и видя, че в плитката рекичка лежи на едната си страна полуудавеният шикозен мотор, а върху неговия — последен вик на модата — багажник седи неособено удобно, с шлем в ръцете и нозе във водата красавицата следовател и плаче.

Без да събуе маратонките си, Глебка се втурна към нея, докосна рамото й и възкликна:

— Защо плачете?! Това е дреболия! Сега ще го измъкнем!

Олга сякаш видя пришелец, дори се дръпна, но само за миг. Гласът й прозвуча унило:

— Пак ли си ти, момченце?

Сякаш слезе от своя облак. С усилие изправиха мотора и на тласъци — возилото беше доста тежко — го забутаха по стръмнината.

Най-после всичко в Глебка се събуди — цялата му възмъжала енергия, новопоявилата се у него мъжка сила. Той влачеше тежкия чугунен слитък напред и нагоре, напрягаше с всичка сила краката си, блъскаше го с рамо, а Олга държеше кормилото и го направляваше. Най-сетне се измъкнаха на отсрещния бряг.

От мотора се оттичаше вода, от красавицата — също — сега приличаше на не съвсем млада кокошка. Той огледа своята мечта, представи си как самият той изглежда отстрани и изведнъж прихна в радостен освобождаващ напрежението смях. Олга Константиновна също се разсмя. Олга.

„Ама че глупости — помисли си със снизхождение Глебка, — може ли да ревеш за нищо и никакво?! Ставаш, идваш до селото — нали си шеф в милицията?!“

Хрумна му друго: „Ами ако не е плакала заради мотора, а той е бил само повод?!“.

Двамата се смееха. Когато се успокои, тя попита:

— И сега какво да правим? Аз съм суха, панталоните ми са кожени, не пропускат. Имат специална подплата. Мокри са ми само краката. А ти си вир-вода.

— Само краката — възкликна Глеб. — Другото е вятър. Лято е!

Събуха се — той своите леки маратонки, тя — тежките си рокерски кубинки, изстискаха чорапите си.

Олга почти извика:

— Искаш ли да се повозиш? Това е моя прощален воаяж.

— Как така? — учуди се Глебка.

— Ами днес се разделям със своя Росинант. Връщам го в яслите на стопанина му. Ти знаеш ли какво е Росинант?

Не, като ученик Глебка беше прочел доста книги, но за Росинант май не беше чувал.

— Той е конят на Дон Кихот! А кой е Дон Кихот?

Глебка вдигна рамене, беше чувал нещо, но в този момент не можеше да си спомни нищо. Олга не се изненада, каза нещо странно:

— Може би това си ти! Разбираш ли?

Глебка не разбираше.

— С течение на времето — добави мъгляво и се усмихна. — И така, ще раздвижим ли? Сама пак ще хлътна някъде! Я в реката, я в някое тресавище!

— Тук няма тресавища — каза Глеб, без да схваща какво има предвид тя, — само ливади и поляни!

— Това е добре.

Тя отиде при мотора, натисна нещо с пълната увереност, че всичко ще е наред и той наистина кихна, изплю малко водни пръски от ауспуха, забоботи, просъска и запърпори като самолет, готов за излитане.

— Сядай — изкомандва Олга, надяна каската си и двамата потеглиха. Отначало неуверено, без скорост, сякаш пробваха силите си, после с пълна газ.

Те летяха по едва забележимата в тревата пътека, по която Глебка някога заедно с Борис вървяха с навити крачоли — по поляната, обсипана с ярки цветя — от една брезова горичка към друга.

Въздухът изпълваше белите дробове със своите възбуждащи аромати. Беше неподвижен, но те се движеха, възседнали могъщото чудовище и разкъсваха пространството и тишината, поемаха със своите алвеоли вятъра и ароматите на цъфтящата и прощаваща всичко земя.

Сумракът покриваше земята, а във все още светлото небе се появи първата звезда.

Навярно тъкмо това е Полярната, засрамен от провала си с Дон Кихот си помисли Глебка.

Но защо чувството да се носиш, допрял тяло в гърба на тази жена, по ласкавите полета, между брезовите горички, играейки на странна и щастлива гоненица от една до друга горичка, носеше такава радост? Да не би да не беше идвал тук и преди, още като невръстен — първо на гърба на брат си, а после…

Сякаш го удари някаква невидима сила — зад гърба. Тогава зад гърба на Бориска, сега зад нейния… Колко хубаво е да си сгушен зад нечий гръб, зад нечии гърбове; все някога и на него щеше да му се наложи да стане нечий гръб. Или какво?

Този вълшебен, реещ се полет над чудните вечерни полета продължи може би четирийсет минути или само половин час, но на Глебка му се стори цяла вечност. Те се движеха в полумрак и Олга запали фара, наподобяващ яркото око на чуждопланетен циклоп — той осветяваше не само надалеч, но и в ширина. В осветеното пространство насреща им се носеха прозрачни личинки, пеперудки, сияйни бръмбарчета — безтегловна маса от ситни мушици и блещукащи сенки. Пронизана от яростния лъч светлина, цялата тази нищожна живинка влиташе в него, удряше се във фара, в каската на рокерката, и дори почукваше челото на Глебка, когато той се наклонеше встрани от седящата пред него Олга Константиновна.

Когато, след като направиха кръг по полето, отново стигнаха до реката — при опасния, както вече се разбра, брод, Олга натисна спирачката на своя Росинант, провери мощта му на празен ход — той изрева веднъж, втори път, сякаш за да потвърди, че сега няма да я подведе, че не се страхува да й служи.

Тя извика „Давай!“ и насочи мотора към реката по стръмния бряг. Железният кон изцвили, разплиска вода от двете си страни като мощен скутер и с малко напрежение изнесе своите ездачи на отсрещния по-полегат бряг.

Олга извика: „Ура!“ и изключи двигателя.

Като мълчалива врана над тях се спусна тишината. Зазвъня в ушите им.

Глебка скочи от мотора, а Олга му каза:

— Да се разделим тук. В града, на улицата трудно можеш да говориш.

Той кимна — какво му оставаше? Да моли като някакъв бебешор: „Леличко, заведи ме до вкъщи“.

Олга продължи:

— Така че, сбогом, момченце. Утре сутринта заминавам завинаги. Родом съм от Петербург, родителите ми живеят там. Прибирам се у дома. Ще си сменя професията. Тук ловях, там ще защитавам, ще стана адвокат. Трябва някой да защитава такива като тебе. А и като онези врабчета от милиционерската клетка. — После добави с горчивина: — Обърканите бедни деца на бедните си родители…

— Пролитащите — неочаквано за себе си изтърси Глебка.

— Кои? — не разбра тя.

— Ами, вижте, когато птиченцата за пръв път излитат от гнездото си, а още не им достигат силици, тогава ги унищожава който му падне…

— Пролитащите — замислено повтори тя и кимна. — Добре казано.

— Брат ми Борис тук все ги спасяваше тези пролитащи — допълни Глебка.

— А! Твоят брат. Поздрави го от мен. Силна личност. Как е той сега във Франция? Обажда ли се? Пише ли ви?

Сякаш някой отново удари Глебка в слабините. За кой ли път само за последните някакви си два дни.

— Защо пък във Франция? — попита той, чувствайки, че го полазват ледени тръпки.

— Да, направихме запитване. Получил е гражданство. Вече можеш да имаш двойно гражданство. Консулските запитвания днес са всекидневие. Потвърдиха героичното му минало. Я почакай! Ти май нищо не знаеш?

Глеб мълчеше. Трябваше да спре, да помисли какво да отговори. Чувстваше се разколебан — та това беше Олга. Поклати глава.

— Не увесвай нос — успокои го тя, — вероятно не иска да ви създава тревоги, докато делото не се реши. Той служи във Френския легион! За него, надявам се, си чувал?

Глебка кимна като омагьосан.

— Невероятна история! — възкликна тя, запалвайки мотора. — Сбогом, Глеб! По-точно довиждане! Току-виж отново някога, някъде…

Настъпи газта и изчезна. Глебка се строполи в тревата.

Борис беше във Френския легион!