Алберт Лиханов
Пролитане (72)

2

Страшната разтърсваща всичко буря винаги е предхождана от предчувствието за нея. Предшестват я или задух, или неясна тревога — чувство за неуютност.

Същото е с бурите в душата. Без видима причина, изведнъж ти прилошава, тясно ти е в собствената ти кожа, тягостно ти е.

Разумният човек веднага започва да се озърта мислено около себе си, да осмисля случващото се с надеждата да почувства, да се досети откъде ще го връхлети ударът. Понякога обаче човек знае откъде ще дойде той, посоката на връхлитането му е известна, човекът обаче е решил, че може да се отпусне, притъпил е остротата си, наречена интуиция, изтървал е от вниманието си нещо неосезаемо, трудно обяснимо — и ето че предупреждението е пропуснато.

Така се случи и с Глебка. Тъкмо той ли трябваше да забрави за Хаджанов — но забрави.

Да, забрави! И това не стана поради битова разсеяност, а поради нещо по-сложно, наречено съзнание или дори подсъзнание.

Един ден майка му се върна от работа със силно подпухнали очи. Забрадката й беше паднала върху врата, едва дишаше, нозете й я държаха с усилие, едва приседна на крайчеца на стола — не попита нищо, не се учуди на нищо, не възкликна, съобщи с напълно равнодушен глас, което буквално срина Глебка.

— Днес Хаджанов каза, че ти си запалил неговите магазинчета, пет или седем на брой. Станало отдавна, но разследването му вече било готово. Имал и свидетели. Предлага или да ги платиш по две хиляди долара за всяко, или да подпишеш, че се отказваш от апартамента, който се води на Марина.

Всяка нейна дума Глебка прие като удар с паве. Всичките до едно — право в главата. Отваряше уста, поемаше въздух, опитваше се да изкрещи нещо, но силите го бяха напуснали, разбираше, че има само една възможност — да мълчи. После най-сетне измъкна думата от себе си:

— Лъже.

Започна да я повтаря пред майка си. Тя се разплака и изрече най-важното:

— Ти явно не разбираш. Хаджанов е главният. Никой друг, нито началникът на санаториума, никой… Само той е. Каза, че ще ме уволни. Разбираш ли какво ти говоря?

Гадина! Това беше точната, търсената дума за този момент. И гръм и мълния едновременно в една дума. Глебка беше длъжен на всяка цена да почувства, да предвиди откъде ще връхлети проклетата буря в неговия дом.

Хаджанов! Усмихнатият майор. Наставникът на Бориска, треньорът, човекът предрешил неговата съдба. А как беше страдал, как беше плакал тогава на гробището, когато смятаха, че погребват Боря. Можеше ли поне веднъж някой да го обвини в неискреност? Последва покупката на земята на покойната Яковлевна, построяването на сградата. А как започнаха да се размножават неговите земляци из целия град? Всичките тези будчици, лавчици, магазинчета! Всичко изведнъж се преплете и направи късо съединение в ума му — отчаяният вик на майка му, объркана и беззащитна пред всесилния Хаджанов, смътното чувство за собствената вина, това несправедливо разпределение на щандове, продукти, пари и имоти, а на всичкото отгоре и отново загиналият неизвестно къде Борис и пожарът, превърнал в пепел дори спомена за него и неговата Марина. Глебка се чувстваше излишен, никому ненужен, нямаше представа какво ще прави оттук нататък.

— Гадина! — още веднъж сякаш шумно издиша всичката събрана в душата си болка той.