Алберт Лиханов
Пролитане (69)

9

По-нататък събитията не само галопираха, те направо летяха.

Като по чудо Борис се появи отново. Върна се бързо от тайнствените си NET-ове и то само след два дни. Дори баба му и майка му не се опитваха да обсъждат с него отсъствията му. Няколко пъти той ги беше прекъсвал с такава грубост и войнишка безцеремонност, че сякаш за минута от него като че ли беше изскачал друг човек, беше излайвал и отново се беше прибирал в себе си.

Появи се вкъщи като че ли беше ходил до близкия магазин за бира — наистина носеше бира. Във всяка ръка по бутилка.

Цъфна на прага, кимна, седна на един стол, отвори бутилките и ги опустоши една след друга. Майка им беше на работа, Глебка си знаеше урока — да мълчи — гмурна се в интернет; страхувайки се да започне разговор първа, баба им захълца в кухнята.

По едно време Боря махна с ръка на Глебка и двамата поеха към рекичката. Едва там баткото се отпусна и заговори както никога.

— Идвам от Хаджанов — каза той, — внесох двайсет хиляди гущера аванс. Той започва голям строеж, купувам едностаен апартамент на името на Марина, нали разбираш?

Глебка кимна, въпреки че нищо не разбираше — нали Марина си имаше своя къща.

— Ако нещо — промълви Борис, — това го знаеш, но не бива да го разпространяваш. На жените — нито дума.

Извървяха няколко крачки, той въздъхна най-сетне, усмихна се като че ли едва сега идваше на себе си. Каза с облекчение:

— Това е!

Какво „това е“? Мълчи, дума не обелва, значи другите не бива да знаят. Борис сигурно беше чувал какво е мнението на Глебка и каза:

— Който много знае — радост не вижда. Ако не се лъжа, така пише в Библията.

То се знае, че живееш по-лесно, когато не си наясно с нещата.

— Аз не съм бебе — опита се да възрази Глебка.

— Има неща, които и големите не бива да ги знаят — усмихна се и добави. — Живей и пей!

На връщане Боря рече:

— Аз донесох още това-онова, разбираш ли? Утре ще го донеса.

— Машинна смазка ли? — усмихна се Глебка.

— Една торба. Със захар. Не е много голяма.

Не донесе нищо обаче.

През нощта някъде в далечината зави пожарна сирена и макар че я чу, Глебка не се притесни. На разсъмване почукаха на прозореца. Отвори баба му и се развика още от вратата. Глебка и майка му изскочиха, едва успели да се облекат.

На прага стояха две непознати ченгета.

С леко смущение те им съобщиха, че е изгоряла къщата на Марина и случайни или съвсем неслучайни минувачи били съобщили, че вътре може да се е намирал и Борис, който официално се водеше живущ при майка си.

Глебка не загря веднага, че къщата е изгоряла до основи и никой не е останал жив. Както си бяха — полуоблечени — двамата с майка му хукнаха към пожара. Червената пожарна тъкмо си тръгваше, загасените все още мокри главни димяха, но къщата я нямаше. Странно зрелище: на мястото на познатата сграда едно голямо голо пространство.

При тях се домъкна още една фуражка, приличаше на някой от началниците на пожарната. Той обясни:

— Трупове не са открити; знаете ли кой нощуваше тук освен стопанката? Синът ви ли?

Майка им кимаше и бършеше сълзите си с една смачкана кърпа. Щом никакви трупове не са намерени, слава на Бога, но къде са двамата тогава? Би трябвало да са у тях.

Точно това каза майка им на онзи човек, той приклекна на колене и започна да записва кратките й показания. Без да обръща внимание на Глебка, той й даде да подпише показанията и поясни, че не може да бъде заведено никакво дело, след като няма пострадали.

Чичката спомена и друго — че къщата е изгоряла прекалено бързо, а огънят е бил едновременен от всички страни, което говори за умишлен палеж. Той не изключвал самите стопани да са го направили. Това предположение възмути майка му и тя започна да жестикулира обидено; пожарникарят обаче я прекъсна като каза, че трябва да се разберат с някого от местната власт и попита имал ли е стопанинът документи за собственост. Както и за земята.

— Кой трябва да говори с местната власт? — попита майка му.

— Ако не се намери стопанката, нейните роднини.

— Марина май няма роднини — неуверено отвърна майката.

Всичко изглеждаше мътно, неясно. Къде са се дянали? Какво се е случило? Умишлен ли е палежът? Или те самите? Каква по-голяма глупост от тази — въпреки че Борис беше споменал за вноската за апартамента, но до построяването му, както беше разбрал Глебка, имаше много време.

Майка му не отиде на работа, нито Глебка — на училище.

Прибраха се вкъщи, хапнаха на две на три, облякоха се и отново отидоха при пепелището.

Намериха някакви пръчки и се заеха да разриват главните — от тях все още се вдигаше дим; опитваха се да изваждат някои недоизгорели неща — например черните обгорели тенджери. Струпаха всичко на една жалка купчина и тогава Глебка попита:

— Защо го правим, мамо?

Тя се изправи и погледна сина си.

Докато растеше Глебка не се беше вглеждал в лицето на майка си, не беше мислил как се променя то, много-много не се беше заслушвал и в думите й. Майката затова е майка — за да е винаги редом, да казва това, което трябва да казва една майка, да насърчава и напътства. Пък и за какво да се вглеждаш в лицето й, след като то е винаги до тебе.

В този мит обаче Глебка се вгледа — то беше цялото в сажди и явно беше бърсала бузата си с длан. По челото й също имаше черно. След като жалката покъщнина на Марина беше извадена, беше се пипала и по челото. На Глебка му се стори, че майка му е почерняла от мъка. Лицето й изразяваше болка като от загуба, излъчваше безнадеждност.

Очите й бяха пълни със сълзи — едва ли от дима.

Глебка гледаше майка си — състарена и почерняла и със сълзи в очите — тогава тя му каза следното:

— Нима наистина, вие, синчета мои, сте мъченици не само по имена? Наистина ли съм ви родила за страдания?

Глебка едва се удържа да не ревне. Обърна се с гръб, направи няколко крачки върху изстиналите въглени и изведнъж си даде сметка, че е на онова същото място, където беше тайното скривалище на Борис.

Огледа се, намери един железен прът, натика го под обгорялата греда — по-точно под остатъка от нея, изви го с усилие и съзря отдолу тубуса. Наведе се с гръб към майка си, опитвайки се да прикрие находката и го отвори. Винтовката беше на мястото си. Кутията с мерника също лежеше отдолу. Имаше и още една кутия, но тя беше празна.

Нощният пожар предизвикваше любопитството на хората — ту идваха, ту си отиваха — стараеха се да не се приближават прекалено. Щом някакви си двама души се ровят в останките, значи имат право.

Глебка и майка му бяха взели със себе си четири чувала за картофи. Само допреди минути Глебка настояваше да оставят всичко както си е — кому е притрябвала опушената железария? Но сега той пръв се зае да пълни единия от чувалите. Най-отдолу сложи кутията с мерника, а след това мушна и тубуса със скъпоценното му съдържание. Отгоре намести обгорели тенджери. Говореше си на глас:

— Върне ли се Марина, да има поне някакви съдове. Много хубаво го измисли, мамо. Браво на тебе.

Замъкнаха вкъщи два чувала. Когато се стъмни, Глебка изнесе единия в градината — в него бяха винтовката и мерника. Пъргаво, без да се набива на очи, отиде към рекичката, стигна до края на родната поляна — там където започваха най-усойните места и хвърли своя железен товар в най-дълбокото, точно срещу старите чепати коренища.

Чувалът потъна на дъното, изпускайки множество въздушни мехури.

Водата погълна тайните на Боря.