Алберт Лиханов
Пролитане (61)

1

Марина доприпка от гостуването си много скоро. Вероятно беше прескочила най-напред у дома и след като не беше заварила там Борис, беше хукнала насам.

Щом влезе, Глебка веднага стана, изключи компютъра, намъкна якето си и прекрачи външния праг на къщата. Когато тръгнаха по улицата, той мимоходом подхвърли уж маловажната новина, че Борис непредвидено е заминал за няколко дни — била дошла да го вземе военна кола; това, разбира се, беше лъжа — Глебка нямаше представа с какъв транспорт се е изнесъл брат му.

Чувстваше, че се налага да извърви, да прескочи през това обяснение, да разсее Марина, усмихна се, защото беше измислил неочакван и за себе си ход.

— Слушай — попита я, — чувала ли си този стих… В него има думите… „Мълчи, надявай се, търпи“.

Марина въпросително го погледна. После без да каже и дума, рецитира:

Мълчи, прикривай се, таи

ти свойте чувства и мечти —

и в дълбините на душата

ги скрий, подобно старо злато.

Без глас под звездните лъчи,

любувай им се и мълчи.

Глебка реши, че това е всичко, но Марина не спря. Стихотворението беше дълго и тя го знаеше — и още как! Рецитираше прекрасно, сякаш пред него не стоеше Върлината, а някаква непозната артистка. Особено в миг като този — в сумрака; улицата не беше осветена и тя като размиваща очертанията си сянка, се движеше край него. Гласът й звучеше ясно и изразително.

Сърцето как да се разкрие?

Кой тайната му ще открие?

Кой твоя свят ще разгадае,

щом в думи мисълта — лъжа е.

Взрив изворът ще заличи —

пий сам от него — и мълчи.

Рецитираше без да бърза, бавно, в ритъма, в който крачеха и Глебка се почувства странно — до този момент това не му се беше случвало — сякаш беше току-що изкъпан, изпитваше спокойствие — всяка дума проникваше в него с удивителна яснота, въпреки че по-рано никога не беше чувал подобно нещо. А самата Марина! Сякаш се беше преобразила и превърнала в сянка — движенията й бяха недоловими, изпод нозете й не излизаше дори дихание на звук — сякаш плуваше във въздуха. Произнасяше стиховете като заклинания.

И в себе си живей ти сам —

вселена цяла има там.

Душата ти е тайнствен друм;

пази я ти от празен шум,

прогонвай дневните лъчи —

пази вълшебството! Мълчи!^[1]

Тя замълча, но продължаваше да се движи все така безшумно като сянка, като преобразена; изглежда не бързаше да излезе от състоянието си, от стихотворението — тук, в тяхното обикновено градче, на познатата улица, на този тротоар, асфалтиран кой знае кога, превърнал се днес в руини, с ями и съвсем тясна полоса за преминаване.

Изведнъж Глебка дочу отново стърженето на подметките на Марина, леко олюляващата се нейна походка, дори това че тя кихна. Вълшебното усещане се разсипа на прах и изчезна — той отново се почувства обикновен и неизкъпан. Попита я колкото да се улови за нещо:

— Как така? Щом „в думи мисълта — лъжа е“?

Тя му се усмихна някъде отвисоко — Глебка осъзна това. Гласът й прозвуча сякаш от отвъдното:

— Имаш време — ще разбереш.

— Защо? — учуди се той.

— Защото бъдещето е пред теб. Не бързай.

Той не й се обиди; на такива забележки не обръщаше внимание. Глебка мушна ръка в джоба, извади три стотачки в зелено, подаде й ги и й каза с нетърпящ възражения строг глас:

— Борис ти ги праща. Иска да не се лишаваш от нищо.

Усмихна се на собственото си хрумване и добави:

— И да я караш умната.