Алберт Лиханов
Пролитане (59)

9

Боря пусна пияницата, дори й се извини. Тръгнаха по-нататък. Пътеките в парка бяха хлъзгави, подгизнали от влага — трябваше да вървят внимателно, за да не се изтъркалят. Затова пък в короните на още нераззеленилите се дървета цареше невероятна гълчава и чуруликане — изглежда там горе ремонтните работи вървяха с пълна пара.

Всичко се повтаряше отначало, обещаваше нова радост, нови пиленца и докато се обърнеш, дърветата щяха да се покрият с листа, птичата гълчава — да поутихне и отново в тревата да се появят птиченца — тези, които по-рано от другите са се оперили и са скочили към желаната свобода, но силиците им не са се оказали достатъчни, а перцата им все още са били късички. Ах, птичета, птичета, бързащи и неумели деца, как безмилостно, без изобщо това да е необходимо, се преобръща съдбата ви! И какво можеш да направиш освен това, което правеше Бориска в детството си — да пазиш тези птиченца, да пъдиш котките и лошите кучета, да чакаш с часове, докато не литне безименното птиче дете и ако пропуснеш дори ден, какво ти! — дори час, трагедията ще се стрелне като тиха черна светкавица: хоп, и няма я малката птичка, а всичко наоколо е тихо и спокойно, само в ниските клони ще се чуе краткият майчин писък — последният птичи плач.

Братята бавно се придвижваха по хлъзгавите глинести пътечки и Боря неочаквано попита:

— Ти запази ли старите си приятели? Не се ли скарахте? Не се ли разделихте? Като светата троица — те сигурни хора ли са?

Развеселен Глебка реши да сподели с брат си. Разказа му как бяха подпалили първата лавка, а породените, сега студенти, довършили още две. Благоразумно премълча за посещението в тира и неприятния разговор с Хаджанов. Само бегло спомена, че причината за направеното от тях е търговското надмощие на южняците, което пречело на горевчанските търговци, и той, от чувство за солидарност участвал в това. Не се реши да спомене за уличната схватка и „магарищата“ — би прозвучало прекалено по детски. Но Борис го слушаше внимателно, оглеждаше Глебка напрегнато, пресмяташе, обмисляше нещо свое.

После бавно процеди:

— Налага ми се да се срещна тук… с някои. Викат ме на „стрелба“ в града. И ми е необходимо сигурно разузнаване. По-точно трябва да им засека следите.

Глебка не разбра нищо за „стрелбата“, но се спря възхитен и готов за незабавно действие. Той беше необходим на брат си!

— Слушай сега. — Борис се подпря на грамадната липа, тяхно любимо място от детските години. — Да предположим, че отивам към кръстовището. Посреща ме човек, когото не познавам. Ясно е, че ще бъде охраняван. На различни места може да има още хора — мъже, жени, старици като Зоя или момчета като тебе. Тръгнем ли, те също ще тръгнат. Пред нас, зад нас, отстрани — отвсякъде. Вие трябва да пресметнете много ли са, малко ли са. Има ли ги изобщо.

Борис говореше спокойно и Глебка с гордост помисли, че брат му не е обикновен човек, а командир по образование, специалист, военен човек и веднага се вижда, че такава ситуация, макар и необичайна, съвсем не му е чужда.

— Да — продължи той като помисли, — може да ги няма изобщо. Само че едва ли. Разпознайте ги, проследете ги до вратата, в която ще влязат, запомнете им лицата, ако можете, научете къде живеят, как се казват, макар че чак това едва ли ще успеете…

Той отново замълча и помисли.

— И да е някой умен, само не ти, тебе може да те познават, нека да върви след мен и след този, който ме е посрещнал. И да се скрие там. Да чака, докато изляза, ако изобщо изляза…

Той се засмя като погледна изплашеното лице на Глебка и го успокои:

— Ще изляза, къде ще ходя…

Дълбоко пое въздух, сякаш се приготви за битка.

— От това място те ще започнат да се разотиват. И не наведнъж, а един по един. Впрочем, на срещата с мен може да дойде и само един човек, обаче него от това място после ще го придружават. Там където отиде, там ще нощува. Може там и да живее. По-вероятно е само да нощува. У кого? Как се казва? С какво се занимава? Ако е невъзможно да разберете, запомнете адреса и се изпарявайте.

Спря се:

— Можеш ли да извикаш породените братоци? Няма ли да се разбърборят? Да се объркат?

Глебка убедено поклати глава отрицателно.

— Ами ако нещо се случи? — През цялото време Глебка мислеше за Борис: — Ако започнат да те бият? Ако ти се нахвърлят?

— Не — въздъхна Борис. — Няма да започнат. Нужен съм на някого. Досещам се какво искат. А после… — Той пъхна ръка някъде зад гърба си и извади пистолетче като играчка — събираше се на дланта му и седефената дръжка празнично сияеше на слънцето.

— Мъничък, ама храбричък — ухили се Борис. — Жили като Змей Горянин.

— Може ли да го подържа? — заумилква се Глебка и Борис му подаде забавната играчка.

Глеб я претегли на ръката си, попипа с пръсти дръжката, върна я. Договориха се, че Борис ще инструктира утре братята — всички заедно и един по един. И им направи изпит — и то какъв изпит! Пусна ги да се придвижват по улиците на Краснополянск все едно инсценират онова, което може да се случи.

Всичко стана така, както го бяха репетирали. Наистина Боря изобщо не се реши да вземе Глебка, беше сигурен, че ако го следят, несъмнено познават брат му и затова не бива. Но по-малкият дори започна да вие от негодувание: цялата команда — събрана, всеки с поръчение, а той — у дома… Да „прикривал“ ситуацията? Кукиш на такова прикриване!

Наистина чакаха Боря на кръстовището — там се срещат четири улици в различни посоки, по двете се люшка трамвай, по другите две — тролейбус и още огромно множество автобуси, пикапи, частни таратайки. Боря спря до някакъв магазин, в него и от него напираха тълпи от хора, как да видиш и да набележиш някого?

Пьотър, Фьодор и Ефим, общо взето яки мъжлета включиха интуицията си, браво на тях, изобщо не се разбягаха, а обградиха Боря в невидим триъгълник, Глебка стоеше по-отдалече, все едно пази ред в обменното бюро.

Скоро до Боря се приближиха наистина две блондинки — едната по-височка, другата — по-дребна, нещо започнаха да му бърборят, той им кимна, усмихна им се без да се обръща и без да бърза тръгна с тях, като по пътя си разменяха реплики.

На кръстовището беше невъзможно да се разбере нещо, но щом го пресякоха и поеха по една от страничните улици, пред тях се появи мутра с вид на боксьор, немного млад, плешив, следван от чернолик здравеняк. После Борис и спътничките му изчезнаха. Свърнаха в пресечката, но натам първо се насочи плешивият. По пресечката също вървяха хора, само че бяха къде-къде по-малко отколкото на главната и момчетата можеха да бъдат забелязани, те обаче се движеха все така разпасано, отпуснато, все едно живеят точно тук и наоколо са все техни хора.

Черноликият отмина завоя, спря, запали цигара, размаха клечката кибрит, сякаш си спомни нещо важно, обърна се и се върна в пресечката.

Глебка също навлезе по нея, пое неуверено и тогава някой му подсвирна тихичко. В съвсем тясното пространство между сградите блестяха очите на Ефим.

— Момичетата минаха край мен. Боря влезе в ей онзи вход. Вратата се отвори и го повикаха. А мъжете изчезнаха.

Обаче другият брат — Фьодор, все пак проследил блондинките и дори, по репликата на някакъв сърдит старец отправена към тях, разбрал, че са девици със свободно поведение и живеят буквално през две пресечки. Петя се появи малко по-късно и каза, че мъжете, независимо от тъмноликия здравеняк, си били руснаци и се познавали помежду си, което изобщо не скрили и още щом завили зад ъгъла, се събрали, тръгнали заедно, влезли в някаква закусвалня и си поръчали пиячка — нищо изискано — бира с водка; в момента си седели там, все едно нямат никакви ангажименти. Но мобилните им телефони били на масата — значи чакали обаждане.

Петя се опитал дори да чуе за какво си говорят, влязъл в закусвалнята, взел си малка бутилка бира за кеф и не привлякъл с нищо вниманието на мъжете, но те си говорели може да се каже за нищо: кой от футболистите за колко се продавал и все такива щуротии, при това употребявали безумни ругатни. Петя дори се учудил:

— Никога не бях чувал такава гнусотия! Почти след всяка дума, да ти… майката!

Борис не излезе бързо, забави се почти час. Дори не излезе, а се измъкна — някак бавно и много внимателно, пое към момчетата, сякаш безгрижно се разхождаше. Според предварителната договорка, след Боря в обратен ред пое първо троицата братоци, а на известно разстояние и Глеб.

Боря се приближи до тях, едва там където в самото начало се въртеше Глебка — до обменния пункт. До гишето махна с ръка и се обърна към помощниците си, открито ги извика. Те се приближиха.

Боря отново беше блед като хартия, но говореше приветливо и малко шеговито — на всекиго подаде по стотачка в гущери. Момчетата ги взеха, но изглеждаха смутени и не знаеха какво да кажат. Протегна зелена хартийка и към Глебка. Той дръпна ръцете си назад.

— Е, добре — не започна да спори Борис, — да вървим на автогарата. Балът свърши. На всички голямо благодаря.

В автобуса седнаха един до друг, не се криеха. Нещо беше приключило за него. Нещо важно се беше изяснило. Но не се знаеше трябваше ли да се радва, или какво? Когато слязоха, Борис ги събра в кръг, на място, където нямаше много хора и с усмивка им каза:

— Братлета, вие наистина ми помогнахте. Опасявах се за това-онова. Вече край!

Внимателно огледа всички. Като много възрастен и видял какво ли не човек… Засмя се:

— Имам следната молба. Забравете за това. Завинаги.