Алберт Лиханов
Пролитане (53)

3

Хаджанов не закъсня да се появи. След седмица-две майка му каза, че Михаил Гордеевич го моли да намине при него в тира, закритото стрелбище. Отдавна не се били виждали. А имали и работа.

Глебка малко се напрегна: през това време, вече без него, братоците бяха подпалили още две лавки, изчезвайки пак така без следа и без свидетели. На два пъти те дори не съобщиха на Глебка за своите намерения, затова пък после с радостно кикотене му докладваха за победите си така, както докладват бойците на своя командир и на Глебка не му се обърна езикът да ги укори. Нали той започна всичко!

Така че, откровено казано, поканата на Хаджанов леко го разтревожи: откъде можеше да е научил? Ако, разбира се, е научил. Изтича до братята, каза им къде отива след училище, разпита ги внимателно, да не би да са изтървали нещо на някого. Но те бяха еднакво твърди и го увериха, че на никого, на нито една жива душа и дума не са отронвали, да пукнат на място, ако лъжат!

Всъщност, макар първоначалната идея да принадлежеше на Глебка, смисъла и адреса на наказанието определиха студентите. Излизаше, че са запалили лавката по инициатива на Глебка, но в свой интерес. А сега се изискваше твърдост.

Глебка влезе с трепет в тира. Припомни си предишните времена, с Бориска — благодатни, безгрижни времена.

Но спомените се сливаха с новото — с неговото, на Глебка отдалечаване от Хаджанов, дори отчуждение, а и тази нова тайна в края на краищата беше насочена срещу Хаджанов.

Глебка влезе поруменял от студа навън и затова изглеждаше малко празнично и заблуждаващо приветлив. И веднага попадна на любезността на майора.

— О, какъв гост, Глебушка, скъпи, влизай, събличай се, бъди като у дома си, отдавна не си минавал, съвсем ни забрави, не е хубаво, помни — старият приятел е по-добър от двама нови, това не е наша, а стара руска поговорка — избърбори със същия приветлив, но както — кой знае защо — му се стори на Глебка, неискрен вид той.

В същото време Глебка ревниво разглеждаше тира и отбелязваше промените към по-добро. Стрелковият коридор беше варосан, осветен силно и по нов начин, а оставили оръжието си на пода, към него гледаха същите момчета, двамата по-големи, с които се беше сблъскал наскоро.

Те бяха спокойни, усмихнати и някак прекалено уверени, като хора, които вече много добре умеят да правят нещо. Например, като хора, които могат много добре да се бият. Или пък — да стрелят. Изглежда беше точно така, защото Хаджанов извика при себе си тези момчета, назова ги — Осман и Хасан — и им каза да подадат ръка на Глебка.

— Виж, по руски те са Саша и Руслан — започна Хаджанов, — и двамата достигнаха до първи юношески разряд; има още време, през пролетта ще идем на областното първенство, а там, ако е рекъл Аллах, ако не трепнат, ако проявят хладнокръвие като твоя брат, могат да променят съдбата си, нали така?

Майорът веднага усети, че сбърка, споменавайки Борината съдба, пооплете се и спря, но бързо продължи:

— Помниш ли как те повиках да започнеш да тренираш, нали и ти се научи да стреляш тук от съвсем малък! Сам Бог те води! А аз не мога и не мога да те убедя!

Той дръпна Глебка в кабинета, от дъното на който се изправи момиче с кафяви очи от същото това племе, то изнесе поднос с обли чашки, прищипнати близо до гърлото, малки съдинки със захар, каза си името — Елза и по знак от Хаджанов се скри в тира.

Той поясни:

— Между другото, Елза също стреля. Ще съберем и женски отбор, нали така?

Млъкнаха — по-точно замлъкна майорът — започнаха да пият чай. Едва сега най-после Хаджанов бавно и по съвсем друг начин каза това, заради което беше повикал Глебка.

— Имам голяма молба към теб, Глеб. Приятелска. Мога ли да те помоля като приятел? Нали нас двамата ни свързва Борис. Какво ще кажеш?

Какво му оставаше на Глебка? Внимателно, с някакво предчувствие, да погледне в очите Хаджанов и да кимне.

— И хайде да се разберем. — Хаджанов беше доволен от кимването на Глебка. — Всичко ще си остане между нас. Между мен и теб. Никой няма да научи.

Глебка отново кимна. Макар да не го оставяше чувството, че той е зайчето, а Хаджанов боата, която ей сега ще го глътне. Гордеевич шумно сръбна голяма глътка чай и отново бавно, за да бъде запомнено отведнъж, изстреля:

— Можеш ли да разбереш? Някой запали три от моите лавки. Кой ли го е направил?

Глебка едва не изпусна вталената чашка. Порази го не темата на разговора, а невероятното предложение. По-скоро машинално той попита:

— А как?

— Поговори с момчетата. С големите. Поразходи се по търговските места. Поразпитай. Ти самият нещичко им поразкажи.

— Какво?

— Ами например че ти си ги подпалил. — Хаджанов наистина го гледаше със змийски поглед. Гледаше как ще реагира Глебка. Но той издържа този поглед. — Нима не се сещаш! — въздъхна Хаджанов. — А истинският злодей ще ти се присмее и ще каже: „Ей, момченце, ти си още твърде млад за такива работи. Това си е моята закачка“.

Вълната на напрежение се отдръпна. Той нищо не знаеше, тази змия. Представете си, той му предлагаше да работи за него. Опитваше се да направи от Глебка доносник, гадината му с гадина.

Отново нещо в Глебка мръдна, раздвижи се. Невидими и неведоми пластове. Събуди се и в него дойде другата, недетската енергия. Много му се искаше да изтърси на майора всичко, което мислеше за него, нищо че някога беше приятел на Борис.

Но какво, какво мислеше той? В какви думи и изречения можеше да облече своите предположения, които самият той още не беше разбрал? И постъпи разумно. Скри в себе си напиращото помъдряване и отговори по-детски:

— Това не го мога!

Настъпи тишина. Хаджанов постави в чинийката своята заоблена източна чашка. И Глебка разбра, че Хаджанов не е човека, който можеш лесно да заблудиш. Че майорът го е разкрил. Не, той не се досещаше за нищо сериозно, просто усещаше, че Глебка се изплъзва, не иска да му отстъпи своята воля, своята свобода. Независимо от споменаването на Боря.

И тогава Глебка видя как Хаджанов стана друг.

— А-а, ти не можеш? — присмя се той. — А онова, с Марина? Него го можеш?

Глебка пламна, почервеня сигурно чак до петите, добре че в кабинета нямаше огледала.

— Ако си такъв невинен малчуган — продължаваше да дълбае Хаджанов, — поне да беше задирял някоя такава като Елза, — той махна с ръка към вратата. — По-добре щеше да е! А Борис какво ще каже?

Глебка искаше да каже: „Боря го няма! И какво ви засяга!“. Но се задъха, не можа да произнесе нищо, само гледаше втренчено в стената. Гледаше обикновената бетонна стена и през нея пропадаше направо в преизподнята.

Като през вата, някъде отдалеч, дочу последните думи на Хаджанов:

— Помисли над думите ми. И няма да съжаляваш. Във всичко ще бъдеш с нас.

Остатъкът от този ден беше мъчителен, мъка мъченическа.

Глебка се чувстваше някак омърсен. Това, което изпитваше, нямаше нищо общо с обидата на слабото дете от силния възрастен, на когото е по-добре да не противоречиш, защото можеш да си заслужиш и нещо по муцуната. Хаджанов извърши нещо друго. Без с пръст да докосне Глебка, той се опита да го пречупи — не да го подчини, да го пречупи. Да го унизи. Едва ли знаеше нещо за Марина, не можеше да знае, ако разбира се, тя по някакъв начин не се беше изтървала и не си беше признала. А Марина не пиеше. Нещо повече, върнаха я пак в библиотеката. Макар и временно, с всевъзможни условия, но тя цялата грееше! Излиза, че Хаджанов изпързаля Глебка, взе го за мезе. Така че той си е подлец от най-висша проба. По-лош не може да има! А може и нещо все пак да знае? Ако пък не знае, значи е завършен подлец, на когото не бива не само ръка да подаваш, но и да говориш с него. Видиш ли го на улицата, обръщаш се обратно и бягаш. А и всичките тези предложения! Елза ще му предлага, тя какво, да не би да е стока? Или да постъпи в отбора по стрелба? И какво ли означават тези гаранции: „Ще останеш доволен. Във всичко ще бъдеш с нас!“. Излиза, че и аз съм стока за него. Доносник, ухажор на „южнячката“, стрелец от отбора на източните! И кой още?

А ти кой си, майор Хаджанов?

Глебка се измъчваше от въпроси, остри като наточени ножове, които цирков фокусник мята в цел.

Но пък, когато се случи нещастието с Боря, ти за кого си помисли най-напред? За Хаджанов. Къде изтича? При Хаджанов. И майка му — не че му се кланяше, но когато ставаше нещо лошо — също помнеше за този вечно усмихнат човек. Защо бе така? С какво той се различаваше от другите?

Когато го молеха за заем, веднага изваждаше пари от джоба си, не увърташе. Разбира се, нито Глебка, нито Боря, нито майка му го бяха молили за нещо. Но не отказваха, когато носеше едно-друго, даваше им, подаряваше им. Баба му, смешно наистина, се стараеше да върне жеста — по майка му ще изпрати ту буркан със сметана, ту мляко. Ето, излиза, че бабата нещо е усещала, макар че никога не каза нищо… И Глебка го чувстваше, но не можеше да си го обясни. Дълбаеше в душата си и сам не си вярваше докрай — така често потискаме в себе си справедливите предчувствия. Напразно.

Глебка тайно се измъчваше, мота се през останалото време на деня, и макар че седна да учи, нищо не му влизаше в главата. Включи компютъра, влезе в интернет — за да не привлича големите с явното си безделие, потъна в същото безделие, само че скрито зад видимо занимание.

Гледаше екрана, щракаше с мишката, търсеше неизвестни програми, четеше писанията в блога — живееше чужд живот и всичко това без всякакъв смисъл, потънал в нечистата яма на горчивите си размишления.

Отначало си помисли, че ще е хубаво да отиде при Марина, но споменът за упрека, който получи през деня, го спря. Неохотно погледна снимката, закачена на стената — Боря след завършването, с лейтенантските пагони по време на празничната си отпуска. Глебка отдавна не беше поглеждал това портретче, откакто към него се залепи Марина неговото присъствие направо му пречеше. Но сега открито отправи поглед към фотографията, страдайки, със сълзи в очите, разкайваше се и отново се връщаше към онзи ден, когато дойдоха хората от военния комисариат. Легна си рано, не просто уморен, а изтощен, изцеден докрай.

Глебка потъна в съня като в нова бездна. Това и преди му се беше случвало — съвсем недетски видения, някакви думи на възрастни, които нещо го предупреждаваха, нещо му обясняваха, смътни знаци и намеци.

Странно, но този път той видя празничен летен хълм, осеян с разноцветни килими от едно и също цвете, което не се срещаше често тук — шафран. Виолетов и тъмносин на съседните ливади, в съня той беше още и тъмномалинов, бледожълт, яркожълт, а и съвсем червен. Глебка изкачваше полегатия склон на хълма и му беше хубаво, радостно — наоколо пърхаха неземно красиви пеперуди, на вид сякаш съвсем обикновени като местните зелева и кафява пеперуда с оранжеви и бели петънца, само че много едри, може би два и три пъти по-големи от действителните.

Глебка вървеше из цветята, те се отдръпваха под краката му без да се мачкат, а зад него отново се събираха — така че не счупи нито едно стъбълце.

Изкачи се на върха. От всички страни подухваше топъл вятър. От другата страна хълмът беше също така полегат, но там, където тази полегатост свършваше, започваше дълбока стръмнина, долу блестеше като стъкло рекичка и се издигаше гора — но не лятна и топла като този пъстър и празничен хълм, а есенна, ярка и рижа, тук-там с червеникави оттенъци; тази гора стигаше в далечината до тъмни планини, приличащи на изрязан от хартия далечен фон.

Кой знае защо Глебка беше наясно, че пътят му води до тези далечни планини, но изобщо не се сещаше как да се спусне към реката по отвесната стръмнина. Трябва да върви напред — в това беше сигурен. Но как да върви — нищо не му подсказваше. Дори и намек нямаше как да съедини тези пространства.

Затова Глебка просто си стоеше горе, оглеждаше се наоколо, любуваше се на празничното поле от многоцветен шафран и не знаеше какво да прави.