Алберт Лиханов
Пролитане (5)

5

Чувствата между роднините винаги са криели несподелени тайни, не е никак случайно, че някои семейства са по-лоши от стадо безстопанствени псета — хапят се помежду си и, често се случва, съвсем външни хора проявяват по-голямо благородство и състрадателност от близките по кръв. За братството човечеството също е произнесло доста различни съждения, но сред всичко изречено, най-силно впечатляват думите: брат мой — враг мой. Какви ли само работи не се случват в човешкия ни свят?! Можем обаче да се натъкнем също така на вярност, незабрава, на почит към роднината по кръв, ето защо е вярно и следното: всичко, всичко се среща между нас, грешните.

Затова братството на Бориска и Глебка — и двамата от различни бащи, но родени от една майка — от нея, от нейната ненатрапваща се обич и скриваното от всички, но силно желание да има деца, явно се беше предало и на отрочетата й — между тях имаше силно чувство на взаимно привличане.

Докато Глебка беше мъничък, Борис с радост го носеше на конче — това безкрайно радваше мъничето. Баткото дори оплете някак си връвта за прането и се получи една съвсем проста цедилка; настаняваше го в нея на гърба си и го разхождаше из градчето; естествено, Бориска дори не беше чувал за източната традиция — жените, а ако се наложи и мъжете, да носят своите деца на гръб, като по този начин, освен всичко друго, ги предпазват от редица болести. Защото така, притискащото се в гърба на възрастния дете, се топли от надеждното, съгряващо го тяло на родителя, изправило се като щит срещу вятъра, дъжда и студа. И така, Глебка отвръщаше на готовността на брат си да бъде негово конче с цялото си същество: прегръщаше, доколкото можеше, гърба на Бориска в мъничките си детски обятия, подскачаше на своето седло като истински казак и, тъй като още не можеше да крещи, пищеше от възторг, с душа преизпълнена от невинно щастие и предана обич.

Тя именно даваше нови сили на кончето, тя го водеше напред. Тя го караше ту да се втурне в бяг, ту да забави крачка, но и едното, и другото предизвикваха еднакво възторжените писъци на хлапето, а те вдъхновяваха още повече Бориска. Сякаш годините им се изравняваха и чрез искрената радост на братчето двамата се сливаха в едно цяло. След като разходи Глебка из къщата, из градината и близките околности, Боря внезапно реши, че е време да запознае своя ездач с по-отдалечени места и го понесе към стария парк.

Глебка вече беше направил годинка, Бориска — десет. Изглеждаше силен, добре развит, стабилен момък, за когото много повече би подхождало не да мъкне на гръб някакъв бебешор, ами да се среща с момичета или поне да се надпреварва с велосипед заедно с цяло ято приятели, а в синхрон с днешните времена, можеше, изтегнал се на слънце, да посръбва и биричка.

Но Бориска вървеше по улицата с необяснима усмивка на лицето, мъкнеше на гръб братчето си, двамата току си промълвяваха по нещо кратко и отлично се разбираха, напълно доволни един от друг.

Като истински млад жребец Бориска тичаше из парка и запознаваше малкия с тамошните особености — показваше му гнездата на гарджетата, дори му обясняваше как пролитат и какви са трудностите при тяхното възпитание.

Впрочем, той се въртеше на всички страни, защото си даваше сметка колко са ограничени възможностите на братчето му да се оглежда иззад неговия гръб — показваше му старите липи, гъстите храсти и подскачащите по тях птици, болницата и моргата, които се виждаха отстрани — сочеше му ги просто така, без всякаква специална умисъл, като чисто топографски обекти.

Това пътешествие нямаше да ознаменува с нищо техните съдби, ако не се бяха натъкнали на група ученици от Боркиновото училище, в което след време предстоеше да бъде записан и Глеб.

В тази неголяма тайфа от шест-седем младока имаше не само момчета, но и момичета, което определяше общата температура на тумбата като леко подгрята с помощта на все същата вездесъща биричка: някои държаха бутилките за гърлата само с два пръста, други стискаха полуизпитото си тъмно шише в цяла длан. Такива компании почти винаги са опасни заради желанието на всеки да се изхвърля пред другите, да се изтъква като по-достоен и смел в очите на момичетата; момичета, между другото, доста глупави в желанието си да подтикнат, да тласнат недорасляците към пъчене и перчене, просто заради самото перчене — без всякакъв смисъл.

До едно момчетата в тази тайфа бяха по-големи от Бориска — тринайсет-четиринайсет годишни и, естествено, добре познаваха Горев от даскалото.

На някое друго място, в друг час, ако бяха отделно едно от друго, те сигурно щяха да се усмихнат на подскачащите из парка братлета, сега обаче представляваха общност — немногобройна, но общност от единомишленици, готови не за злини, а само да се покажат непукисти, да поиздевателстват или поне да подразнят здравата, внезапно появилите се добродушковци.

Сблъсъкът стана на една тясна пътечка — алеи за разходка в парка липсваха — как да минеш метър?! Мълчаливи и малко стъписани, Бориска с Глебка на гърба приближиха леко подпийналата, предизвикателна тайфа на батковците…

— Ох, направо ще пукна от смях! — заврещя една грозновата, подобна на върлина девица, която, както Бориска много добре знаеше, в училище момчетата изобщо не поглеждаха, но затова пък събереше ли се сюрия, тя беше винаги там. И навярно по тази причина, сякаш за да отмъсти на всички, се опитваше да компенсира грозотата си с гръмогласно нахалство и досадна настървеност. Вечно се буташе най-отпред — на първите чинове, на събранията все първа вдигаше ръка, а в междучасията заглушаваше всички с ревовете си. Скупчеха ли се някъде хора — не я търси другаде.

Ето че пак се развика:

— Ох, ще се пръсна, глей, бавачка в панталони! Ей, Горев, я по-добре ела, удари една глътка!

Как ли не?! Няма кучешка глутница без кутре, дето да не лае по-силно от другите, дето първо да не се хвърля да напада, е, да, вярно — след това оставя по-големите да го изпреварят, отстранява се и джавка по-отдалеч, вардейки собствената си безопасност. Върлината беше от тоя сорт.

Зад гърба й изскочиха двама-трима храбреци, които запротягаха към Бориска бутилките си; не че ломотеха нещо кой знае колко обидно, не! Само гримасничеха, кикотеха се в синхрон с Върлината и повтаряха в хор:

— Бавачка! Бавачка!

В душата на Бориска бликнаха вълнения от различно естество. Първото и най-важното — безпокойството за Глебка — той преодоля най-напред: не, тези момчета, колкото и да бяха фиркани, та фиркани, не можеха да направят някаква гадост на малчугана; работата се очертаваше да посмачкат фасона на Боря; дотам им свършваха мераците.

Изобщо, от неизвестното татенце синът беше получил като дар твърдия, търпелив характер и хладнокръвната пресметливост. И при други ситуации Боря най-напред напрегнато обмисляше как да постъпи, отстраняваше евентуалните грешни варианти, но направеше ли своя избор, действаше последователно и без да се плаши от последствията.

Преструвайки се, че мисли, на пръв поглед мързеливо и неуверено, той свали от гърба си Глебка, облегна го на дебелия ствол на една стогодишна липа, смъмри го, уж, строго да седи и да не помръдва (хлапакът разбра и сбърчи вежди), след това намота около десния си юмрук връвта, която му служеше за носилка на детето.

Пъргаво скочи към най-близкото от момчетата.

Глупакът нещо се туткаше, не си даваше сметка, че за физиомутрите и подигравките се полага заплащане, което да получи, макар и само един от цялата сговорна дружина, но затова пък в максимално твърда валута. С лявата ръка Бориска сграбчи бутилката, която му подаваше момъкът, направи една крачка, за да заеме удобна позиция и с омотаната във връв ръка заби юмрук в ченето му.

Младокът беше минимум една глава по-висок от Борка, но се срути безмълвно като чувал с картофи, ошашавяйки останалите.

А Борка не губеше време. Докато смаяните драки осмисляха случилото се, той се стрелна към дървото, прасна бутилката, така че дъното й да се счупи, както всички съвременни деца неведнъж бяха виждали по филмите и, насочвайки към врага назъбеното остро гърло, се хвърли напред.

Девиците заскимтяха, най-гръмко — Върлината; момците — кой накъдето хване… Как само се бяха бутали пред тази грозна върлина, когато се пънкаха пред Борка, когато се лезеха насреща му и бутаха бутилките си в ръцете му; по същия начин сега мятаха пети и с наведени глави я изпреварваха, но този път голямата й уста нямаше да й свърши работа. Борис я препъна и когато тя се пльосна, вдигна над нея лявата си ръка с острото оръжие.

— Нещо да кажеш, вресло — произнесе спокойно, не по детски той, — ще продължаваш ли да виеш?

И духа на бутилката, и вродената й гръмогласност изчезнаха яко дим; тя изведнъж зашепна:

— Момченце! Горев! Прости ми! Моля те!

На Бориска много му се прииска да й остави един хубав спомен заради небогоугодната постъпка — да й направи една драскотина върху кльощавите кокоши гърди — там от цици нямаше и помен? Дали пък да не й среже жилетката? Изведнъж нещо му дожаля за тая сбърканячка — и жилетката й една опърпана, евтинджос; ами джинсите?!… Бая бяха протъркани, въпреки че сега модата е такава, модата си е мода, обаче… личи, че са секънд хенд, носено — хвърлено — парцалаци…

— Защо си го търсиш, а, тъпачко? — попита я този път без заяждане и злоба, със състрадателността на зрелия човек; изправи се и дори протегна ръка да й помогне.

Върлината не прие жеста му, скочи и хукна като стискаше бутилката си.

Щом се отдалечи на безопасно разстояние, близо до нейните жалки, спотаили се из храсталаците аверчета, на мига отвори уста:

— Гадино! Ще ми паднеш! Ще си го получиш с лихвите!

И отпи глътка бира с високо вирната глава, за да се успокои.

Бориска размота връвта, нагласи малкия Глеб на гърба си и пое към къщи. Глебка — глупчото — подскачаше и се смееше. Празнуваше победата посвоему. Без да разбира, че такива работи не приключват току-така.