Алберт Лиханов
Пролитане (4)

4

Дървената къщурка, в която Борис и Глеб живееха с майка си, Олга Матвеевна, беше разположена в самия център на село Горево, почти всичките жители на което носеха една и съща фамилия — Гореви. Дядо Матвей беше починал точно преди да се роди Борис, а за Глебка няма смисъл да споменаваме — момчето се появи на бял свят в съвсем новото време.

От разказите на майка си Борис знаеше, че неговата баба Макаровна — чието име Елена изричаха рядко даже познатите и съседите им, а подражавайки на тях, и най-близките роднини, барабар с внучетата — живяла с дядо им в сговор и тъй като той бил работлив и заможен — търгувал с коне — двамата изградили този дом. След това Макаровна се заловила да гледа две крави, прасета, и както всеки ще се досети, кокошки и гъски, но може да се каже изпълненият с лукавство град постепенно, малко по малко, й задигнал и изплюскал всичко — с попълзновението си към селото той го прегазил, удавил го в пететажните си сиви хрушчовски блокове, в псувните и пиянството си, в разхвърляните празни консервени кутии и бутилки и то не само по уличките, ами и из околните полета, постепенно превърнали се в полянки.

Животинката — най-вече такова сериозно добиче като кравата — не би могла да удържи победа в състезание с цивилизацията, затова стопанството останало без тях. Отказали се и от прасетата, но прасетата пък били изпреварени от гъските и кокошките, защото на асфалтовата, макар и зле трамбована, с ровове и гьолове по цялото продължение улица, животът им станал непоносим.

Незабележимо, но твърдо селското семейство се превръщаше в градско. Сутрин баба Макаровна вече не доеше крави, а отскачаше до кварталния магазин, разположен в един тристаен апартамент на близката хрушчовка и се връщаше с два пакета, разтворено в местния млекозавод, задокеанско мляко на прах — първоначално тя пращаше всичко по дяволите, но постепенно с годините започна да свиква с това, което й се дава не от природата, а от властта.

Макаровна имаше чувството, че заобикалящият я живот все повече и повече започва да избелява. След като овдовя, тя все по-рядко се оглеждаше в огледалото, затова с учудване, примесено с тъга, забеляза, че очите й са изгубили цвета си. Някога ярки, с цвят на синчец (заради което изглежда я беше приласкал неразговорчивия, напет и работлив Матвеюшка), сега, в помътнялото от времето, старо, подарено за сватбата огледало на скрина, се отразяваха зеници, сякаш изрязани от стари зацапани тапети. Цветът на синчец се беше превърнал в сиво-бял, а сълзящите очи, както и да се стараеше, не можеха да си върнат миналото сияние.

Но Бог така ни е сътворил: женските мъки са докато не се появят майчините. И въпреки че дъщерята на Макаровна — Олга — единствената й родна капчица кръв — никога не я беше обидила, никога не беше кривнала от правия път, никога не беше зяпала встрани — и от мига на появяването си на белия свят никога не се отдели от скромния си родителски дом — тъкмо за нея изпитваше болка майчиното сърце; Олга се беше превърнала в голяма мъченица — така и не беше уредила живота си.

По времето, когато тя израстваше и учеше, градът вече пълзеше към селцето Горево и въпреки че старците не знаеха как да реагират, не подозираха, че ще им се наложи да живеят в град, младите глупаци се радваха, понеже вече нямало да са селяндури и дори самото изпълнено с печал име — Горево, щяло да бъде зачеркнато от картата на района, а те щели да станат (все пак) граждани — нищо че градчето им щяло да е като опоскана трапеза, мръсно и крайно изостанало, все пак щяло да е градче. И то с какво име, а: Краснополянск!

Налагаше се да си намериш мястото в града, нали? И Оля успя. Тръгна на курсове за масажистка, след това се уреди на работа във военния санаториум, на другия край на Краснополянск — също бивше селце със запазена двуетажна каменна сграда, принадлежала някога на стари търговци; там именно почиваха бойните соколи — все танкисти, все артилеристи, дето никога дори не са помирисвали бой.

— Жювотът си е жювот! — въздишаше Макаровна, опитвайки се само да се поприведе, но не и да се пречупи под теглилата на същия този „жювот“. Пък и за какво ли да се трепеш, щом нищо не можеш да промениш… Слаб е човекът, да се бунтува срещу жювота.

Но не това причиняваше майчината й мъка.

Оля отрасна като съвсем прилично женче. Не беше кой знае колко висока, но всичко си й беше на мястото — и гърдите, и дупето; имаше сговорчив характер, не си падаше по изцепките, нравът й беше кротък… Отличен работник! От дете цялата къща се крепеше на нейните ръце — за майка й оставаше шетнята, но и тя с годините се прехвърли към Оля.

Без пъшкане, без оплаквания, без модното в другите семейства хленчене колко тежка е женската съдба, колко мизерни са заплатите, колко безнадеждно е всичко, Оля носеше на своите плещи дома им и майката очакваше, че щерка й ще си доведе съпруг и тогава „жювотът“ ще си влезе в релсите. Вместо мъж обаче, тя донесе последиците му…

Всичките опити на майка й да пробие стената на мълчанието, вдигната от Олга, се оказаха безполезни. Даже сълзи не видя в очите й — мълчи и се усмихва. Нито кой е бащата, нито как е станало, нито защо е станало. Олга дори не се помъчи да свърже детето си по име с бащата на Бориска — майка й нищичко не научи. Нали все пак в кръщелното на момчето трябваше да го има името му!? Там тя вписа своя собствен баща — Матвей Макарович. Получи се Борис Матвеевич Горев.

Когато майка й, недоумявайки, й върна кръщелното на внучето си, Олга само се разсмя и се прекръсти:

— Прости ми, родни мой татко!

Ох, колко и какви ли само мисли не се извъртяха в главата на Макаровна по този повод. Че Оленка се е влюбила в някакъв случаен юначага, а той я е пръждосал. Че е бил, може би летец или, защо пък не, от бронетанковите войски, че се е влюбил в нея, но тъй като вече бил женен… Не беше невъзможно и да са я изнасилили от безделничество и развратност тези същите мирновременни майори и капитани. Дори следното нещо й мина през ума: че щерка й сама си е навлякла белята като е помолила някой новопристигнал красавец просто да я забремени; местните пияници, уви, бяха абсолютни изроди и от тукашните хубостници нищо свястно не можеше да се пръкне, освен същия пияндурник като тях самите. В такъв случай, ако се замислиш, щерката комай заслужаваше едно браво! Щото какви мъжища са тези днешните? Спи до обяд, до полунощ се шматка — и само пиянства и побои. И да родиш от такъв нехранимайко, какъв-никакъв приплод ще се получи, а!? Надеждите, че бащата може да даде някакво си там незнайно възпитание на детето, не, ами барем да му осигури препитанието, са си направо нулеви! Всичко върху жената, нали затова е жена! Колкото сама се справи, толкова!

Недоумявайки, Елена Макаровна понякога си мислеше, че дъщеря й може да е постъпила правилно, като е родила момчето си, в съгласие със своя строг, духовен, макар и таен избор и от самоотвержената й женска постъпка, чрез прилива на новата, може би от много висока проба кръв, родът им само ще укрепне. Малко ли бяха в санаториума видните красавци, умните глави, а избухнеше ли война, сигурно щяха да се появят и истински герои!

Като направиш сметката, че в днешните времена, не всяко второ, ами едва ли не всяко първо семейство почти задължително се развежда, то какво излиза!? Че Оленка е права и то от всяка една страна!

Не беше ли по-добре вместо детето да е родено в някакъв си там брак, който задължително ще се разпадне на прах, този нестабилен брак да бъде заобиколен изцяло — без излишни родителски крясъци, сълзи и оскърбления, които, от ясно по-ясно, не могат да имат никакво положително въздействие, ами само ще съсипят и избутат от правия път неукрепналата духовно издънка.

Така Макаровна се утешаваше малко по малко, притихваше с годините и не спираше да трепери над своето първо внуче.

Минаха цели девет години, когато Олга, вече напълно зряла жена, отново наду корема. И отново роди момченце, и отново само се смееше, и отново не сподели нищо.