Алберт Лиханов
Пролитане (21)

1

В годините на детството нямаме чувството, че времето скача или бяга, а напротив, че се влачи. Едва после — след като изскочим от черупката му, като войник след уволнение, си даваме сметка, че нещата са тъкмо наопаки: детството не просто си отива, то отлита, изчезва със скок, стремглаво избягва…

Единственото, което препятства неговия ход, намалява крачката, задържа го на място, колкото и печално да е това признание, е бедата.

Тя не бива да настига човека в детството му. Несправедливо е. Човешката душа е все още слаба, опитът — недостатъчен, силите — малко, а знанията — нищожни; не можеш да събереш в юмрук всичко, с което разполагаш и да я надмогнеш. Да не дава бог никому беди в годините на крехкото му и славно детство! Нека то скача на воля, нека тича, нека припка, нека отлита без печални мисли. Дори ако тъгата вече дебне зад ъгъла…

Като всички и Глебка нямаше търпение да порасне. Щеше му се да настигне Бориска по-бързо. А той беше изкласил — беше станал здрав и силен момък; дори се бръснеше — не всеки ден, но поне веднъж в седмицата — раменете му укрепнаха — изобщо, надмина майор Хаджанов и на ширина, и на височина, а белите му като сняг зъби блестяха не по-малко от тези на майора. От него научи и друго — усмивката да не слиза от лицето му. Да се усмихва на всекиго, дори без причина — тази негова наука усвои за отличен.

Майорът повтаряше и на двамата:

— Няма да ви навреди! Усмихвайте се на всички. Това предразполага.

— И на враговете ли? — беше го попитал Борис.

— На тях най-вече, нали трябва да ги подведеш, да ги заблудиш. Усмихвайте им се, преструвайте се, че сте им приятели.

Сложна аритметика: да се преструваш пред врага, че си му приятел! Подобно обучение братята не възприемаха веднага, аксиомите на майор Хаджанов те усвояваха постепенно.

След две години строежът в санаториума приключи; великолепната нова фитнес зала и разположената на цял етаж физиотерапия направо светеха. Точно според предсказанията на енергичния майор.

Но любимо място за него стана тирът. За някаква си, отлетяла като миг половин година, зад оградата на санаториума върху забравените дори от децата останки от старата развалина, се разпростря продълговатият, скътан до някъде под земята, сив правоъгълник с малобройни — само в нужните места, тесни хоризонтални прозорчета, осветен отвътре със специални, защитени от бронебойно стъкло лампи. Тук можеше да се стреля с всички видове оръжие, дори с автомати Калашников.

Но в момента в наличност там имаше само пет малокалибрени пушки, пазени в специално помещение с бронирана врата (пак Хаджанов я беше намерил); нейната ключалка като за сейф, майорът не само заключваше всеки път, ами удряше и печат върху пластилина, след което предаваше ключа на охраната срещу подпис.

Стрелбището охраняваха на смени и по договор същите мъжаги, които пазеха входа на санаториума — в стайчето на пропуска висеше в стъклена рамка разрешителното им за работа. Всичко беше като по конец!

В сградата на стрелбището се намираше и кабинетът на Хаджанов — построен специално „като за своя душа“, както обичаше да се хвали той — по средата му имаше маса, която почти преграждаше кабинета, а под спускащи се почти до пода щори, в самия ъгъл се виждаше врата към някаква вътрешна стая с тоалетна и душкабина; майорът я наричаше стаята за отдих — всичко беше изпипано според съвременните изисквания; даже, както твърдеше той, по-добре отколкото кабинета на шефа на санаториума. До вратата към тоалетната, там, зад кулисите на кабинета, беше разположена още една врата — нея той не отваряше пред никого. Дори пред Борис и Глебка, които вече всички в санаториума наричаха „майорските синчета“.

Този израз караше по-отдавнашните работници тук безобидно да се усмихват — момчетата наистина се бяха привързали към Гордеевич по-силно, отколкото към истински баща. Другите пък наистина смятаха майора за техен родител, дотолкова двете братлета, особено по-големият приличаха на него: същата черна като катран боя.

Щом свършеха уроците — Глебка беше втори клас, а Борис — единайсети, двамата се улавяха за ръце и след приключването на работния ден поемаха към санаториума; това нямаше нищо общо с майка им. Е, случваше се да я срещнат по пътя, да поспрат за минутка, да разменят по някоя дума, но после всеки поемаше в своята посока — майката към къщи, а те към Хаджанов.

Момчетата се опитаха да понатрупат мускули на тренажорите, Борис добросъвестно се погрижи да организира „младежки отбор“. В основното му ядро попаднаха братоците от горевчанската тумба. Присъединиха се и няколко приятелчета — съученици. Но всичко приключи бързо. Не ставаха да „вдигат“ — за такова нещо се искаше съзнателна упоритост и време, а на момчетата им липсваше и едното, и другото; с борбата и бокса на Хаджанов не му потръгна, остана стрелбата: именно там се очакваха някакви резултати.

Привечер деловият живот в санаториума стихваше, почиващите се прибираха в своите отделения, излизаха на разходка, изобщо — убиваха си времето, тъй като всички процедури приключваха до обед. Хаджанов се усамотяваше в тира — вечер там почти никой не минаваше и майорът се заключваше отвътре, така че момчетата си имаха сигнал: две къси почуквания и едно — след пауза. За всеки случай.

Осветлението се включваше, момчетата окачваха мишени и стреляха от различни положения — прави, легнали, на колене. Следваха сериите — направеха ли ги, тичаха до мишените, брояха точките, радваха се или се огорчаваха — майорът неотлъчно беше с тях, усмихваше се и почти всеки ден им повтаряше, че ще направи от тях майстори на спорта по стрелба с пушка.

Това сгряваше момчешките мечти. Вече се бяха сближили напълно.

Борис и Глебка се надпреварваха да му споделят всичките си грижи и грижички, впрочем, съвсем ясни, простовати, все още съвсем детски; майорът никога не прекъсваше нито единия, нито другия, нито веднъж не им се присмя, когато ги изслушваше, дори усмивката му изчезваше; никога не им отказа своята подкрепа и това невероятно вдъхновяваше момчетата.

Той не се скъпеше на думи — щедрото му говорене, както забеляза Борис, малко приличаше на бърборенето на търговците от пазарските сергии. Но момчето не виждаше в това нищо лошо, защото майорът използваше съвсем обикновени, напълно разбираеми думи, които имаха удивителната сила да носят истинска утеха.

— Какви ги дрънкаш — започваше примерно той, — това е несериозно. Учителката не ти е виновна за двойката, която си получил; сам помисли, сигурно не си си научил урока както трябва, но и това не е беда, нали!? Днес като се прибереш вкъщи, седни на масата, прочети три пъти урока, утре — след края на часа, иди при нея, усмихни й се с ей такава, широка колкото моята усмивка, виждаш ли, наведи глава, извини се и кажи: „Моля, Маря Ивановна — или както там й е името — извинявайте, виновен съм, но направо не ми се живее като знам, че имам двойка по вашия предмет, бъдете добра, свалете камъка от сърцето ми, чуйте ме, а аз ще пробвам да си поправя бележката“.

Още в средата на този изповеден монолог Боря се хилеше, защото си представяше себе си на мястото на Хаджанов, но не тук, а в училище, и не сега, а утре — практиката показваше, че щом следваш съветите на майора, всичко минава по мед и масло. Доста често нещата така се обръщаха, че след двойката например по руски, се появяваше „отличен“, а в света на учителството това ставаше твърде рядко — как се оценяват с „отличен“ знания, от които само преди два дни не е имало и помен. Действаше Хаджановата режисура, ласкаеха се от леко подсладеното, но ясно подчертано поведение на разкаяние — да, и не на последно място, от изразяващото смирение и покорност многословие. Точно така! Излизаше, че с демонстриране на покорност можеш да си купиш благоразположението на учителя — да размениш двойката за монетата на покорството. Да осъществиш сделка! Да заковеш „отличен“!

Със смях на устата, Борис разказваше на Хаджанов за успехите, които постига, следвайки неговите съвети, но майорът го прекъсна. Погледна го строго и каза, че не вижда нищо смешно в постъпката му. Напомни му, че по-възрастните трябва да се уважават. Връстниците и по-малките — също.

— Значи и мене! — допълни Глебка.

— И тебе — кимна майорът, — абсолютно всички. Ако се държите с подчертано — чухте ли думата? — с подчертано уважение към глухата старица, към стареца, към детето или учителя, не говоря за баба ви и майка ви — вас самите ще ви уважават. Ако проявявате доброта, ако говорите вежливо с хората, никой няма да ви нагрубява. Ще ви отвръщат със същото. С вежливост!

Така и стана.

Но основната причина, поради която Глебка и Борис се сближиха толкова много с майор Хаджанов, беше славеят.

След като погребаха птицата и здравата се нареваха, двамата отидоха при майора и отначало плахо, а после прекъсвайки се, му разказаха за случилото се.

Той наведе глава.

Когато я вдигна отново, в очите му имаше сълзи. После отсече:

— Забравете!

Никога повече не отвориха дума за това.