Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (81)

Епилог

Проспах осемнайсет часа, потънал в трескави халюцинации. Отново и отново виждах как дъщеря ми тича към мен с разперени ръце. Сцената се повтаряше безкрайно, но така и не ми омръзна да я гледам. Светът в пропитите ми с опиати видения беше идеален. Мъката и болката бяха заличени от паметта ми. Онези, които обичах, не страдаха от загуба, не ги гризеше тревога, не изпитваха болка, а се носеха в мекота, която ги обгръщаше, милваше и предизвикваше единствено усмивки и блаженство.

Но в по-тъмните кътчета на съзнанието ми реалността се спотайваше с цялата си бруталност. Ейбърс беше застрелян. Рена — отровен, Джени — травматизирана, Наразаки — мъртъв. В тъканта на сънищата дългогодишният партньор на баща ми беше жив, усмихваше се, махаше ми и ме тупаше приятелски по гърба, както бе правил винаги. Що за живот беше водил той? Що за смърт го беше отнесла? Какво трябваше да мисля за човека, когато някога наричах свой чичо?

Накрая издрапах от наркотичния сън. Огледах се и бях посрещнат от неочаквана гледка — Рена лежеше в легло в другия край на стаята. Дясната му ръка беше гипсирана, а в лявата имаше система. Рена завъртя глава към мен.

— Как се озовахме тук? — попитах го.

— Не знам.

— Ще се оправиш ли?

— Май да.

Кимнах и отново се унесох. В главата ми отекваха гласове. Пред очите ми затанцуваха привидения. Наистина ли бях разговарял с Рена, или това бе поредната халюцинация? Къде беше Джени? А Нода? Къде бях самият аз? Наистина ли Люк бе убил Наразаки, или това също е било кошмар? Кой беше мъртъв? Кой бе останал жив? Кое от двете бях аз?

След десет часа се събудих за втори път.

Рена ме погледна и каза:

— Знам.

— Какво знаеш?

— Как сме се озовали тук. Ти ни докара. „Докато смъртта ни раздели“, нали помниш?

— Помня и ми се иска да не помнех.

Нещо се размърда под завивките ми и аз повдигнах одеялото. Джени се беше сгушила до мен и спеше дълбоко.

 

 

Следващият, който се появи, бе лейтенант Джейми Маккан. Това бе третото му идване в стаята ни, но при предишните всички сме били в безсъзнание. Запозна ни с развитието на нещата и попита дали резултатите са достатъчно добри, за да можем да обявим победа над чудовището Сога. Което, естествено, бе наболелият въпрос.

Дали Сога все още съществуваше, или й бяхме извадили отровните зъби?

Не знаех.

Маккан каза, че Лонг Айланд приличал на бойно поле. Общо шестима полицаи изгубили живота си при атаката срещу имението. Броят на ранените също беше зашеметяващ — цели седемнайсет. Дванайсет мъже паднали при първата атака. Слава богу, били ранени предимно в краката, когато управлявани с дистанционно автомати открили огън, който спрял атаката и бил причина за най-ужасяващите писъци, които Маккан бил чувал през живота си. „Кои бяха тези типове и какво са си въобразявали, че правят, по дяволите?“ — на няколко пъти попита той.

Полицаите бяха очистили двамата снайперисти на Сога при портала; заедно с очистения от Рена ставаха общо трима. Според Маккан аз съм се проявил като изтребителен отряд, състоящ се само от един човек — бях пратил на онзи свят Оги, Кейси, Дермот и тримата пазачи на дъщеря ми, като освен това бях оставил завързан и със запушена уста един новобранец. Общо — девет убити и един пленен. Предвид опита на противника това бе невероятен успех въпреки деветимата бойци, които успели да се измъкнат. Имаше също и цивилни жертви — Дюмонд от кабинета на кмета на Сан Франциско и Наразаки от „Броуди Секюрити“.

На следващия ден, когато можех да говоря свързано, макар и все още от леглото, съобщих резултата от операцията на Лонг Айланд на Теджима и Козава в Токио. Бюрократът от министерството на отбраната и брокерът на власт ме поздравиха, но иначе си останаха дистанцирани и лаконични. Знаех, че това означава, че единият или и двамата ще минат в нелегалност, и това ме натъжи.

Но те си бяха такива, така че се отърсих и набрах трети номер. Томи-гън Томита изслуша разказа ми с правилното ниво на радост. След като свери фактите с Маккан и СФПУ, журналистът пусна поредната бомба на първата страница на „Майничи“. Макар и с неохота, правителството незабавно предприе мерки; както ми каза по-късно Томи, ако бюрократите били отговорили по обичайния начин, като игнорират всичко, което може да се игнорира, и заметат останалото под килима „за доброто на имиджа на страната“ или под някакъв друг предлог, историята със Сога щяла да остане като язва години наред, при това на международната арена.

За първи път в историята на съвременна Япония властите поставиха под домашен арест цяло село. Подобно нещо не се беше случвало от времената, когато даймио и шогуните изгаряли цели селища и избивали цели родове.

Специален отряд на Силите за самозащита обкръжил селото. Пътищата били блокирани, планинските проходи — затворени. През реката била опъната бодлива тел. Сога-джуджо било откъснато от света.

Трима високопоставени служители от министерството на финансите бяха привлечени под отговорност. После започнаха самоубийствата. Шинго Юда, най-важният човек в МФ, когото Оги беше посочил като свой клиент за Японския квартал, повлече крак. Общо дванайсет души сложиха край на живота си — седем от МФ и петима от министерството на външната търговия и индустрията и министерството на външните работи. Това доведе до нови съдебни процеси. Министерството на отбраната също не беше подминато.

„Броуди Секюрити“ се оказа герой. Вестниците възхваляваха упоритостта ни и не след дълго получихме заплахи от десни групи, според които сме опетнили репутацията на хиномару, японския флаг, и всичко, което символизира той. Понеже си давахме сметка за сериозността на положението, подсилихме охраната на вратите през работно време, докато шумът не се уталожи, но иначе продължихме да работим както обикновено.

За Джени и мен най-добрата новина дойде с последното обаждане от Теджима — водени от списъка, който бяха открили в селото, служителите на министерството на отбраната издирили убийците от Сога извън страната и им предложили еднократна амнистия и реабилитация, тоест класическо японско решение. Въпреки че Оги бе мъртъв, аз се опасявах, че някой ще се опита да си отмъсти. Предложението за опрощаване обаче щеше да сложи край на тези стремежи.

В Америка се действаше със същата бързина. Пред очите ми лейтенант Франклин Томас Рена получи в нюйоркската си болнична стая грамота от новия заместник-кмет на Сан Франциско, който бе долетял до Източния бряг с Мириам и децата.

Рена можел или да умре, или да се оправи, съобщиха ни докторите, но моите действия на място най-вероятно наклонили везните в правилната посока. Когато след две седмици Рена, най-якото ченге на управлението, се качи на самолета за дома, беше почти напълно възстановен.

Моето възстановяване съвсем не беше така бързо. Загубата на кръв и силният шок, който беше понесла централната и автономната ми нервна система, едва не бяха пратили тялото ми в „свредел“, както се изрази докторът. Оставянето на ножа на мястото му било най-умното ми решение, тъй като острието спряло изтичането на кръвта, макар че беше предизвикало хаос в сензорните ми системи. Освен това назъбеният ръб на ножа не успял да изпълни напълно предназначението си — да отвори широко раната при изваждането. Но онова, което наистина ме било спасило, призна докторът, било малкото разстояние, на което проникнало острието. Заради изядения пердах Оги беше успял да забие ножа си „само на някакви си пет и половина сантиметра, без да засегне важни органи и гръбначния стълб, но е пробил стомашната ципа“. Оставиха ме да отлежавам цял месец.

По време на възстановяването си си възвърнах не само здравето, но и покоя, който Миеко с такъв труд бе измъкнала от сенките — онзи, който според нея се намира във всички нас. През годините го бях губил, възвръщал и губил отново. На двайсет и една, когато си отиде майка ми, си мислех, че съм го изгубил завинаги. Но смъртта й върна Миеко в живота ми, както и чувството за разбиране. След смъртта на Миеко той изчезна отново, но се върна в живота ми на окървавения паваж на Японския квартал. Докато премислях всичко това в болницата, покоят отново се върна, този път завинаги. Онова, към което се бях закрепил, бе дълбоко и чисто и изпълняваше ролята на пъпна връв, свързваща ме с нещо по-голямо от нормалността на ежедневието. Най-сетне разбрах, че то е било винаги в мен — не бях губил никога него, а само себе си.

Утешен, затворих очи и в тъмното под клепачите ми можех да различа смътно перлената усмивка на Миеко.

 

 

Джени спеше в леглото ми всяка нощ в продължение на месец, но постепенно се оправи от шока. Като че ли беше преживяла травмата от отвличането без особени последствия, макар че я наблюдавах много внимателно. Статутът й на нещо като звезда в училище й помогна. Но едва когато тя се почувства достатъчно жива, за да ми зададе въпроса, който така се надявах да чуя, се почувствах уверен, че в крайна сметка ще излезе победител.

Седяхме на масата в кухнята, заситени след поглъщането на особено големи порции яйца с пипер.

— Тате, още не си се сетил за най-добрата ми гатанка.

— Кои цикади дават мляко ли?

Тя стисна доволно ръката ми.

— Помниш?

— Разбира се, че помня. В Токио мислех много, мислех си много и за теб, но най-вече за твоята безопасност и за хората, които ни преследваха.

— Между другото, там си свършил добра работа. Вестниците така пишат.

— Вече и вестници ли четеш?

— Ами да. И навсякъде пишат за нас. И за господин Рена.

— Хм-м-м.

— Защото си свършил толкова добра работа, този път ще ти кажа отговора на най-добрата ми гатанка. Но само този път. И само ако ми обещаеш, че ще го пазиш в тайна. Обещаваш ли?

Вдигнах ръка.

— Обещавам.

— Наистина ли ще го пазиш в тайна?

— Абсолютно.

— Добре тогава. „Кои цикади дават мляко?“ Отговорът е… ци-цикадите.

Очаквах да се разсмея, като чуя отговора, но на лицето ми се изписа единствено объркване.

— Що за цикади са това? Заекващи ли?

— Ох, тате, нищо не разбираш. — Тя задърпа ръката ми, сякаш се опитваше да бие църковна камбана. — Ци-цикади. Цицикади. Цици. Като на големите момичета.

— О… ясно.

И както правеше често майка й, Джени закри уста с длан и се изкиска. Започваше да се смее също така заразително като нея. Родителският ми шок отмина и аз също се разсмях. По един или друг начин, дъщеря ми растеше. И аз щях да съм до нея, за да гледам.