Бари Лансет
Антикварят от Японския квартал (80)

79.

Затърсих с поглед дъщеря си и я видях свита уплашено зад един голям бор. Направих крачка към нея и в същия миг чух зад себе си тихото съскане на метал върху плат.

Оги!

Зад гърба ми, изважда гаротата си.

И прекалено близо, за да мога да се обърна и да атакувам.

Успях точно навреме да опра длани в челото си, да събера лакти и да закрия лицето и врата си с ръце. В следващия миг жицата беше метната отзад през главата ми и затърси уязвимия ми врат, но вместо него намери единствено жилите на ръцете ми.

Защитното ми действие беше спасило врата ми от гаротата, но не й попречи да разреже плътта на ръцете. Като виех от болка, скочих назад и забих Оги в най-близкото дърво. Две от ребрата му изпукаха и от устата му се изтръгна вик, съпроводен с гореща слюнка, но Оги продължаваше да дърпа жицата и тя се впи още по-дълбоко. Викът ми се извиси до върховете на дърветата. Причерня ми и едва не изгубих съзнание.

Обезумял и отчаян, забих тила си в лицето на Оги. Веднъж, два, три пъти, докато носът му не се строши и челюстта му не изхрущя. Едва тогава хватката на якия стар воин отслабна и жицата се отпусна.

Оги хъхреше от болка, горещият му дъх пареше ухото ми. Без да се обръщам, забих отново шефа на Сога в дървото, свалих лактите си надолу и заблъсках тялото му с редуващи се удари от двете страни, а жицата убиец се мяташе, забита в разреза на ръката ми.

Счупи се още едно ребро и Оги се свлече на земята. Отстъпих назад. Водачът на Сога се опита да се изправи, но не успя. Очите му се затвориха и той замря. В колкото и добра форма да беше, един прехвърлил седемдесетте мъж не би могъл да се възстанови от подобен пердах без чужда помощ.

Целият бях изтръпнал. По ръцете ми се стичаше кръв. Шокът от гаротата върху нервната ми система бе вцепенил тялото ми и то започна да се изключва. Болката ме пронизваше на вълни. Пред очите ми засвяткаха ослепително бели светкавици. Борех се да остана в съзнание. Прехапах си езика, за да не припадна, и болката доведе до нов приток на адреналин. Бях замаян, но непосредствената опасност да се строполя в несвяст отмина.

Стиснах зъби, извадих гаротата от кървящата си плът и я запокитих в мрака.

„Само един или двама души на върха знаят за цялата операция“.

За да останем живи с Джени, Оги трябваше да умре. Лидерът на Сога лежеше неподвижен в краката ми. Дишаше едва-едва. В главата ми отекнаха пророческите думи на Хара: „Винаги получавам онова, което искам“. Част от мен искаше Оги да бъде изправен пред съда за престъпленията си. Да бъде показан пред очите на всички, така че безбройните му жертви да получат някакво удовлетворение. Друга част искаше завинаги да бъде заличен от живота ни.

И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Извадих качулката от джоба си и превързах с нея разреза на едната ръка, а с ризата на Сога — другата. Оги вече трябваше да е на километри оттук, но гордостта и жаждата за отмъщение го бяха накарали да се върне.

— Тате? — тихо се обади Джени зад мен.

Погледнах през рамо. Джени колебливо пристъпи към мен. Очите й бяха изпълнени с ужас. Усмихнах й се окуражително и тя изтича при мен с разперени ръце. Обърнах се и я грабнах в прегръдката си и докато вълната на облекчението ме заливаше, усетих как студено острие се забива в гърба ми като отровна змия, вмъкваща се в празен спален чувал. Прониза ме нажежена до бяло болка.

Как беше възможно? Само за секунда бях откъснал поглед от пребития главатар на Сога.

Залитнах, успях да изблъскам Джени обратно към дърветата и се опитах да се отдалеча колкото се може повече от Оги. В следващия момент краката ми се разбунтуваха и се проснах по очи на земята, все така със забитата в гърба ми стомана.

Погледнах назад. Лидерът на Сога стоеше на колене, ухилен, с увиснала под странен ъгъл челюст. Когато ме беше наръгал, бе взел и пистолета на Рена от кръста ми. Само се беше преструвал на победен и се беше приближил към мен на колене, докато бях с гръб към него.

Сега, насочил пистолета към проснатото ми тяло, Оги се надигна. Кога беше успял да ме доближи? Не бях чул нищо. Това беше невъзможно. Та нали беше със счупена челюст и три счупени ребра. И тогава си спомних думите му. „Така постъпва Сога. На това се обучаваме през целия си живот. Така са постъпвали предците ни в продължение на столетия“.

С размазания си нос и обезобразената си челюст Оги приличаше повече на демон, отколкото на човек. Очите му блестяха от болка, но въпреки това бяха фокусирани върху мен.

Едва тогава забелязах мазните сини ивици по дланта му.

Отрова. От ножа в гърба ми.

Оги сигурно беше развил имунитет към отровата, но какво означаваше това за мен? Опитах се да мисля. Ножът, повалил Рена, имаше отрова по острието, но не и по дръжката. Не и двете. Същото важеше и за хвърлените по нас ножове, когато новобранците на Сога ни нападнаха през тавана на странноприемницата. Единият нож беше с намазана дръжка и чисто острие. При другия беше обратното. Поради някаква причина Сога намазваха с отрова или единия, или другия край. Вероятно това им даваше някакви възможности за избор. Дръжката на ножа на Оги беше намазана, което означаваше, че острието би трябвало да е чисто. Но дали наистина беше така?

Докато Оги куцаше към мен, забих отчаяно нокти в земята и запълзях. Оги се приближаваше. Отблъсквах се с пръстите на краката си, но напредвах сантиметър по сантиметър.

Оги беше на пет метра зад мен и продължаваше да се приближава.

Гъстият шубрак, откъдето вероятно наблюдаваше Джени, беше на три метра от мен. Непостижимо далеч.

Изгаряща болка ме заля на вълна.

Оги беше на два метра от мен.

— Откажи се, Броуди — каза той. — Всичко свърши.

Обърнах се да го погледна. Оги се олюляваше несигурно, разкрачен, за да запази равновесие. Държеше пистолета насочен към главата ми. От това разстояние дори неопитен стрелец трудно би пропуснал. Изпълзях още пет сантиметра. Оги дръпна спусъка и куршумът вдигна фонтан от пръст на милиметри от дясното ми рамо. Престанах да се съпротивлявам, претърколих се на една страна и го погледнах.

Оги се ухили, наслаждаваше се на момента.

— Ще умреш много бавно и много мъчително, Броуди.

Мълчах.

— Страданието ти ще е много по-голямо, отколкото можеш да си представиш.

Все още легнал на една страна, аз продължавах да се избутвам малко по малко назад. Дори сантиметри разстояние можеха да са от значение.

— Ще те направя на решето, но бавно, дупка след дупка. Близо до ставите.

Отначало си помислих, че е камък… но се оказа дръжка…

Обезобразената челюст на Оги се разкриви в подигравателна усмивка.

— Най-силно боли непосредствено до ставите. Знаеш ли го? — Дулото на пистолета се вдигна и той се прицели ликуващо в лявото ми коляно. — Когато първият куршум се забие в теб ще…

Пръстите ми бяха напипали оръжието на Наразаки, което бе отлетяло, когато Люк го застреля. Докато Оги злорадстваше, вдигнах пистолета до бедрото си и дръпнах спусъка. Още с първия изстрел сякаш някаква невидима сила запрати лидера на Сога назад.

— Не-е-е-е! — изрева той.

Опита се да насочи пистолета и аз стрелях втори път. И трети.

И продължих да стрелям.

Мислено кръщавах куршумите на жертвите — един за Миеко, един за семейство Накамура. Един за лингвиста, един за роднината на Нода. Един за Ейбърс, един за Рена. Един за всички онези, които не познавах, но знаех, че ги има. Тоест че вече ги няма.

С всеки изстрел при ритането на пистолета ме пронизваше ослепителна болка и аз крещях, сякаш преживявах мъките на всяка жертва.

Но въпреки всичко продължавах да стрелям.

Изстрел — след което чувах крясъка си.

Тялото на Оги се мяташе като в спазъм всеки път, когато в него се забиваше куршум. Последният просна главатаря на Сога на земята. Той падна мъртъв, все още стиснал в безжизнените си ръце пистолета на Рена.

Този път нямаше да възкръсне. Отпуснах глава на мократа шума. Цялото ми тяло пулсираше от болка.

— Тате?

Джени колебливо излезе от шубраците. Напрегнах сили и вдигнах глава. Тя посегна над бедрото ми към ножа. Избутах ръката й, преди да го е докоснала.

— Не пипай ножа — прошепнах и с тревога усетих как краката ми започват да се вцепеняват. — Дръжката е намазана с отрова, а в момента острието задържа кръвта вътре. Искам да доведеш помощ.

— Не мога да те оставя, тате. Боли те.

— Трябва да доведеш помощ, Джен.

— Сама ли?

— Да.

— Много е тъмно.

Трепнах. Още пречки. Нямаха ли край? Джени се страхуваше за мен, страхуваше се да тръгне сама из гората, страхуваше се от тъмното. Всичките й най-лоши кошмари сякаш се сбъдваха в този момент.

Нервите ми крещяха от агония и преди да успея да се овладея, от гърдите ми се изтръгна стон, който само засили паниката на дъщеря ми.

— Трябва да намериш колкото се може по-бързо лекар, Джен — казах аз, като се мъчех гласът ми да звучи спокойно и успокояващо. — Просто трябва да изтичаш до пътя на около двеста метра надясно. Кажи на първия, когото срещнеш, да извика медицинска помощ. Става ли?

— Но…

На челото ми изби пот.

— Трябва да отидеш. Важно е. Те вече си отидоха. Единствените хора, които са тук, са наши приятели. Кажи на някой от тях да… — Стиснах зъби от внезапния пристъп на болка.

По бузите на дъщеря ми потекоха сълзи. Тя виждаше страданието ми. Чуваше задавения ми глас. И беше парализирана от страх.

— Не мога да те оставя, тате. Ще умреш.

„Ще умра, ако не ме оставиш“ — идеше ми да изкрещя, но не можех. Джени беше на ръба. Още един признак на слабост от моя страна щеше да я запрати в пропастта. Щеше да се навежда над мен като закрилница, да гледа с изпълнени с ужас и съмнение ми как животът ми си отива, а чувството за вина за смъртта ми щеше да смаже безмилостно крехката й душа. Ако не успеех да я убедя да ме остави, и двамата нямаше да оцелеем.

Отчаянието стегна гърдите ми. Помъчих се по някакъв начин да възвърна увереността й.

— Джен, обичаш ли ме?

— Разбира се.

— Ако ме обичаш, иди за помощ. Забрави всичко друго.

— Обичам те, но…

— Забрави всичко друго.

— Не мога.

— Опитай.

Гласът й се пречупи.

— Не мога.

Въздъхнах примирено.

— Добре. Щом не можеш, не можеш.

— Съжалявам, тате.

Какво можех да очаквам? Тя беше само на шест. Първо отвличането. После ужасът от държането в плен. А сега решението на живот и смърт. Светът искаше твърде много от малкото ми момиченце. Превключих на защитен режим, докато още имах сила за това.

— Разбирам те, Джени. И знаеш ли какво? Всичко е наред. Искам обаче да ми обещаеш нещо. И това е най-доброто на света, само че обещание, а не гатанка.

— Какво?

Трябваше да премахна чувството й за вина, преди да умра. Да й дам причина да живее след ужасите от отвличането и тази нощ.

— Каквото и да се случи, искам да помниш, че нищо не е по твоя вина.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Просто светът се е завъртял лошо. Това е. Ако си достатъчно силна, ще се пребориш. Защото си моето момиче. Защото си ти. Разбра ли ме?

— Горе-долу.

— Не се безпокой за подробностите. Това е най-доброто. Просто помни, че вината не е твоя. Когато пораснеш, ще разбереш.

— Достатъчно силна ли съм?

— Разбира се.

— Защо да се разбира?

— Защото имаш силата на майка си.

Джени се опули.

— Така ли?

— Да.

Джени ме зяпна за момент, после нещо в очите й се промени и тя се обърна и яростно изрита Оги в коляното. Кракът му се разтресе с летаргичните движения на мъртво тегло и сърцето ми се разтуптя по-бързо от проявата на храброст на дъщеря ми. Щеше да успее. Може би щяха да й останат белези, но щеше да успее. Вече можех да си отида спокойно. Затворих очи.

— Стъпках го, тате — извика Джени.

— Да, стъпка го — казах едва-едва.

Гласът ми трепна. Последните ми остатъци издръжливост ме напуснаха и за втори път за тази нощ усетих, че ще изгубя съзнание.

Джени също го видя.

— Тате?

Не можех да събера сили да отговоря.

— Тате, чуваш ли ме?

Отворих с мъка очи и успях да се усмихна едва-едва.

— Отивам за помощ, тате. Става ли?

Не можех да произнеса нито дума.

— Става ли?! — В настоятелния й глас се долавяше паника. — Моля те, кажи „да“, тате.

Едва чуто успях да отвърна на молбата й.

— И да ме чакаш, нали? Обещаваш ли?

Обещах с последен дъх.

Джени ме целуна по бузата и се втурна към пътя.

Бях изтощен и вече не можех да държа очите си отворени. „Прости ми, Джени, че не мога да спазя обещанието си“. В организма ми нямаше отрова, но това вече не беше от значение. Бях изгубил твърде много кръв от гаротата и ножа. Нямаше съмнение — умирах. Но бях спечелил. Оги беше мъртъв. Синът му беше мъртъв. Сога беше мъртва. Дори убиецът на Миеко бе мъртъв. И всичко това означаваше, че Джени ще живее. Беше достатъчно.

В далечината полицаите при имението нададоха радостни викове. Успях да отворя очи. Бяха пристигнали куп хеликоптери, ревяха във въздуха с механична ярост и прожекторите им разрязваха нощта. Изтощен и изпълнен с облекчение, оставих очите си да се затворят за последен път — и се усмихнах. Беше започнала операцията по разчистването. Дъщеря ми щеше да намери полицаите или те щяха да намерят нея. Това бе единственото, за което ми пукаше. Джени беше на шест и животът й тепърва започваше. Аз бях живял трийсет и две дълги, изпълнени със събития години. Бях обиколил целия свят. Бях нарекъл свой дом Токио, Лос Анджелис и Сан Франциско. Бях намерил верни приятели на всички тези места, както и на други. Бях обичал и ме бяха обичали. Не можех да искам повече.

Нов вид мрак се сгъсти в периферното ми зрение и донесе със себе си усещане за покой. Болката отслабна, после изчезна напълно. Успокояващата чернота ме обви и ме стопли. Последният етап преди края.

— Съжалявам, Джен — прошепнах в нощта. — Направих всичко по силите си.